Summary: In order to clarify the impact of the military industry and the private military companies on the conflicts, the following fields must be examined in the first place: the trends in the world's military industries, the role of the state military budgets and the arms exports to countries with military and authoritarian regimes. The emerge of more and more professional private armies and their unrestricted access to weapons are displacing the traditional state monopoly on the use of force. The expanding of the range of tasks and intensifying their impact on the military conflicts is becoming a major challenge for the creating of an appropriate legal framework for their activities. Possible options for regulating the activities of private armies are offered.

Keywords: military industry, military budgets, arms exports, private military companies, mercenaries, proxy forces, intelligence

По своята същност военно–индустриалният комплекс в една държава обединява общи цели и интереси на военната индустрия, въоръжените сили и части от политическите структури. В някои страни такава «държава в държавата» в голяма степен става все по–самостоятелна и не може да бъде достатъчно контролирана от парламент и общество. От това произтичат необходимите политики за снабдяване на армията, политическите изисквания и ограничаване на оръжейния износ и неизбежните опити за влияние на властовите центрове и разузнавателни служби.

През последните години обаче, сме свидетели на силно разрастване на капацитетите на военните индустрии в отделните страни, на интернационализирането им  и все по–ускореното интегриране между страните във военното производство. Това създава редица предизвикателства от нов характер, центрове на влияние и пресичане на интереси.

От стоте най–големи компании във военната индустрия 43 са американски с оборот от 59% от всички. Европейските оръжейни производители са 27  със 102 млрд дол. оборот и 24% дял. Източна Еропа има само 11% дял от оборота на континента. Руската военна индустрия изглежда скромно в тази стотица на света с 10 компании и оборот от 36,2 млрд дол.

Политиката на държавата за финансово обезпечаване на поръчки за армията, връзката и контролът държава –отбранителна индустрия и осъществяван износ в кризисни региони определят степента на милитаризация и произтичащите от нея последствия.

* Доклад, изнесен на Конференция на тема „Новият международен ред– между „дипломацията” на оръжието и „оръжието” на дипломацията”, организирана от КООСО, БИСПУР и ИИМО в Софийския университет

Оръжията не винаги са само възпиращ инснтрумент, т.е. не носят само мир и стабилност. По информация на института SIPRI от декември 2020 г. за оръжия и отбранителни продукти през 2019 г. са изразходвани  361 млрд долара.^1/ Причината е в надпреварата между големите играчи на световната сцена.

Въоръженията обаче действително имат и възпиращ ефект и в миналото неведнъж агресивни държави са се отказвали от интервенции поради липса на перспективи за успех. Впрочем и днешните изводи на анализатори относно  евентуална световна война сочат, че такава няма да има, защото нито една от страните не е сигурна в победата си за да я започне.  Една по–нататъшна спирала на въоръжаване обаче, би могла да предизвика ескалиране на по–широк конфликт, който да се води първоначано с прокси–сили, въоръжени от своите покровители, а впоследствие да се стигне и до пряк сблъсък на великите сили.

За да станат възможни  войните, тези държави са развивали в една или друга степен своите военно–индустриални способности.

Тенденции във военната индустрия

Повечето страни предпочитат държавния контрол върху военната индустрия /Франция, Полша/, в други по–голямата част от нея е приватизирана /Великобритания, отчасти Германия/. Но продължава да съществува разделение на  национални пазари и национални политики по отношение на отбранителни технологии, доставки, износ. Освен това се налага изводът, че докато правителствата продължават да мислят национално, отбранителната индустрия действа все повече глобално. Конкретно: намаляват европейските отбранителни бюджети; нараства зависимостта на отбранителната индустрия от износ в чужбина; възниква комплексна мрежа от цивилни и военни индустрии, технологии  и продукти, отличаваща се с нарастваща скорост на инвестиране.  Най–големите компании са повече глобални, отколкото европейски играчи на пазара – BAE-Systems, Airbus, Finmeccanica, Tales  и др.

ЕС произвежда наистина много бойни платформи и компотенти в рамките на собствените граници, но той е зависим от износа на военната си продукция и от вноса на суровини като волфрам, твърди дискове и др. Даже може да се твърди, че Европа е почти напълно  зависима от американски и израелски доставчици при големите безпилотни  самолети и изцяло зависи от американското производство на изтребители пето поколение като F-35. Има проблем с това, че все по–малко са иновациите в държавно финансиранани отбранителни програми, докато цивилни компании могат да си позволят значителни средства за това.

Търсенето на европейския пазар е слабо и всеки 5 от 7 европейски оръжейни фирми са зависими от реализацията на износа си, който заема над 50–70% от продукцията им. Германия изнася 71%, Италия– 78%, Испания– 83%, Франция– 84% Великобритания– 94% от военната си продукция.

Основният извод от тези тенденции е, че те правят по–малко вероятно страните–членки на ЕС да реализират сегашната визия за европейска отбранителна технологична база. На европейско ниво секторът трудно би могъл да се преструктурира ефективно. В следващите години вследствие на изместване на пазарите и интернационализацията на продукцията той ще се глобализира все по–силно. Все по–трудно ще става да се запазят чисто национални отбранителни сектори. Общата политическа визия на Европа е откъсната от политическата и индустриална реалност на отделните европейски производители, които все повече се ориентират към износ. ^2/

Добра идея в ЕС беше стартирането на Постоянното структурирано сътрудничество /PESCO/ през 2017 г.  и последвалите 47 съвместни проекти. Това бе съпроводено със задължителното увеличаване до 20% на дела от военните бюджети предназначен за капиталови разходи– ново въоръжение и техника, като се  инвестира повече в научно–изследователска и развойна дейност и др. Важен момент е стартирането през 2021 г. на подготовката за изготвяне на общ стратегически документ, който да дава по–голяма свобода на действие на европейско ниво, наречен «Стратегически компас». Той ще има непосредствено въздействие върху придобиването на въоръжение в ЕС, но в една стратегически обща посока. ^3/

Важни са процесите на активизиране на сътрудничеството в оръжейната развойна и производствена дейност между трите големи европейски държави Франция, Великобритания и Германия. Взаимните ползи са в използването на новите технологии, изкуствения интелект. Берлин и Лондон смятат, че биха могли да обединят усилия по разработка на европейска крилата ракета. От тези предложения и спорове относно бъдещето на водене на една война става все по–ясно, че високоточните оръжия се превръшат в по–смъртоносни, а автономните оръжейни системи с изкуствен интелект поставят въпроса за ролята на човека. Въпреки  че решението за бойни операции щяло да остане под човешки контрол, все повече се приближаваме към автономно водене на война.

Който разполага с възможности за производство на собствени оръжейни системи, ще може в случай на криза и война без ограничения да разполага с тяхното използване.

Новите програми за развитие на нови супероръжия в САЩ и Европа ще имат за резултат разширяване капацитета и нарастване моща на военноиндустриалния комплекс. Това от своя страна има отражение върху политиката, изразяващо се в повече въоръжаване и милитаризация. След натоварване на капацитета производителите ще искат от държавата безпроблемно освобождаване на износа на оръжия.

Ролята на държавните военни бюджети

За да процъфтява военната индустрия, държавите трябва да увеличават военните си разходи, а пазарите в света да се разширяват. Противно на очакванията, че вследствие на породената от пандемията „Ковид–19” икономическа криза ще бъдат намалени военните разходи, в повечето страни те останаха незасегнати. В отделни страни  тенденцията  е точно обратната– към увеличаване.

Великобритания в края на 2020 г. прибави още 16,5 млрд пфунда /18,5 млрд евро/ за армията си през следващите 4 г.. Турската държава се стреми към пълно самозадоволяване на нуждите на армията до 2023 г., което обяснява и увеличаване на оборота на военната й индустрия от 1 млрд дол. през 2002 г. на 11 млрд дол. през 2020 г. Военинят бюджет на Гърция  през 2021 г. нараства с 57% в сравнение с 2019 г. Румъния може до 2027 г. да увеличи военния си бюджет до 31 млрд евро. Германия обяви няколко големи проекта в разгара на първата вълна на «Ковид–19», а министърът на отбраната на призова за „по–интензивна стратегическа комуникация с населението” за разширяване на военните операции и за широко свързване на икономиката с военните. ^4/

Съпротивата срещу промени по време на криза е по–слаба, затова е необходима повече отговоронст в политиката по сигурноста и отбраната. Пандемията „Коронавирус–19” промени донякъде начина на мислене за националната сигурност. Дори от консервативните среди в САЩ се чуваха коментари, че «вместо да се хвърлят повече пари в Пентагона, чийто бюджет е 13 пъти по–голям от целия бюджет за международна дейност, на МВнР и на USAID, трябва да се развиват нови способности за борба с дезинформацията, преход към дигитално общество и намаляване на пандемии».

Износ  на оръжия и конфликти

Износът на оръжия на западноевропейските страни достигна рекордни нива. Най–големи клиенти са държави с военни и авторитарни режими, в които  населението е подложено на репресии. Доставят се оръжия в региони, в които се водят военни действия, а това естествено води до ескалацията им. Не случайно и най–беглото сравнение показва, че през последните 10 години паралелно с увеличаване разпространението на въоръжение, конфликтите в света противно на прогнозите са се увеличили. 121 активни конфликти през това десетилетие са взели 900 000 жертви. Характерно е, че се увеличава продължителността им: 60% от тях са вече 10 годишни. Институтът за изследване на сигурността към ЕС прогнозира 40 конфликта в света до 2030 г. и  15 възможни сценарии за тяхното начало и развитие.

Наблюденията над разрешенията за износ на оръжия на германските оръжейни компании показват и през 2020 година една тенденция, която се налага още от 2010 г.: арабските държави се превръщат в главни вносители на германско оръжие, въпреки че развитието в този регион сериозно се промени. Тези страни станаха по–непредсказуеми и по–готови да употребят военни средства за постигане на интересите си. А износът на оръжие в тях би могъл да допринесе за ескалиране на многобройните международни конфликти  в Близкия Изток и Северна Африка, което би довело до високи рискове за ЕС. Изглежда остава в сферата на пожеланията, че  все по–широкото интегриране между страните–членки на ЕС още от фазата на разработката на един оръжеен продукт, ще създаде предпоставки за ограничаване на безконтролната продажба в кризисни региони.

Водещи в доставките на оръжия в региона обаче  са САЩ, а не Европа. Именно тяхната роля потвърждава пряката връзка между разпространението на оръжия и интензивността на конфликтите, както и как тези сделки служат на политическите интереси на американския елит. Според института SIPRI почти 50% от всички внесени оръжия в Близкоизточните страни са от САЩ. Най–големите получатели са страни като Саудитска Арабия, Египет, Израел, Катар и Ирак. Обемът на доставки на оръжие в Близкия Изток от 2014 до 2019 г. включително се е увеличил  с 20%.

През октомри 2020 г. държавният секретар на САЩ в разговор с колегата си външен министър на Саудитска Арабия принц Файсал бин Фархан ал Сауд, казва, че „военно–индустриалният комплекс на САЩ ще спаси Близкия Изток”. Истината обаче е, че конфликтите в Близкия изток и не само, се превръщат в източник на сигурни финансови средства за големите оръжейни компании и водят до стотици хиляди човешки жертви и потоци от милиони бежанци. Ярък пример за това е водената от 2015 г. и продължаваща и днес война срещу Йемен, от коалиция на Саудитска Арабия с Обединени арабски емирства, Бахрейн, Кувейт, Египет, Йордания, Мароко, Сенегал и Судан с оръжия доставени от Запада. 73% от внесените в Саудитска Арабия оръжия са от САЩ. Страните от Г–20 са дали 17 млрд. дол. за оръжия закупени от Саудитска Арабия. Това е 3 пъти повече от средствата за хуманитарна помощ. Внос в Йемен имат   Белгия, Швейцария и др. европейски страни. ^5/

Резултатът от продължаващата война срещу Йемен е над 120 000 жертви, от които 13 000 цивилни. Йемен е страната с най–голямата хуманитарна криза– 80% от населението се нуждае спешно от помощ, включително 12 млн. деца.

От Балканските страни също се изнася военна продукция не само за Близкия Изток. През 2020 г. Гърция например е продала такава за 1,6 мрд евро между които отново и на страни намесени в конфликта в Йемен и в Либия.

Босна и Херцеговина доставя оръжия и главно боеприпаси на Саудитска Арабия, Египет, Турция, Обединените арабски емирства и др.

Износът на оръжие от Сърбия  достигна и може да надхвърли 1 милиард евро.^6/

Въпреки по–ограничените си възможности българската военна индустрия, която е експортно ориентирана, увеличи износа си от 220 млн евро през 2012 г. на 1,2 млрд евро през 2018 г., когато отново започна да намалява. Основните клиенти са Саудитска Арабия, Индия, Афганистан, САЩ, Турция, Алжир, Обединени арабски емирства, Азербайджан, Полша, Египет, Узбекистан и др. Част от износа ни е пренасочван от американски фирми към Близкия Изток.

Сред българските продукти се срещат и такива, които нямат аналог в света. През 2020 г. имаме вече съвместни производства с известни чужди фирми например за нов дрон, нови противотанкови, противопехотни и термобарични гранати и др. Липсата на приемственост между правителствата се отразява отрицателно  върху отбранителната индустрия и подкрепата за нея.

Политическите решения често се влияят от съображения за запазване пазарите на военната индустрия. Т.н. на срещата на върха на ЕС през 2020 г. между многото причини Германия да се въздържи от санкции срещу Турция и допринесе за отлагане на  решение за същите,  са и интересите на над 600 германски фирми в тази страна и сделките на германската военна индустрия, чийто най–добър клиент през 2020 г. бе Анкара. На дневен ред бе и въпросът за „оръжейно ембарго” срещу Турция. Според Ангела Меркел  е добре, въпросите за износ на оръжие да се дискутират първо в НАТО.
Остава открит въпросът, доколко чисто икономически или повече геополитически причини играят роля при вземане на такива решения. Т.е. въпросът за ембарго не е бил основен. Компромисът дава глътка въздух на Ердоган, но един антизападен ислямистки политик не може за 3 месеца да се превърне в мирен партньор.

В някои европейски страни има наистина протести срещу износа на оръжия за страни, в които се нарушават човешките права, но въпреки това се одобряват такива сделки. През декември 2020 г. правителството на Германия разреши доставката на 15 системи ва противовъздушна отбрана «Gepard» за Египет, а през 2021 г. ще бъде предадена четвъратата подводница на египетските ВМС, въпреки бруталните репресии, каквито упражнвява режимът срещу всякаква опозиция. Египет се позиционира против Турция, която също използва германско оръжие. През 2019 г. Германия продаде на Турция оръжия за 344,6 млн. евро, въпреки нарушенията на човешките права и на международното право. Така се увеличава милитаризирането на Средиземно море и нараства  риска от сблъсъци в него, защото с въоръжаването и агресивните си действия Турция се превърна в основния фактор на несигурност в него.

През последните 5 години Великобритания също е продала оръжия на страни, които системно нарушават човешки права / Бахреийн, Бангладеш, Египет, Саудитска Арабия/.

Военните конфликти укрепват военните индустрии и в същото време се превръщат в изпитателен полигон, на който се изпробват новосъздадени оръжия и същевременно се рекламират същите и намират бъдещи клиенти и нови пазари. За първи път в реални бойни условия беше използвана руската управляема ракета «Калибр» срещу «Ислямска държава», както и срещу Център координация в Дар Езза /Алепо/ в Сирия с чуждестранни съветници. Най–пресен е примерът с турския боен дрон «Байрактар ТВ2”, който бе използван в бойните действия в Либия и в Нагорни Карабах и макар и да има спорни качества, демонстрира предимствата на безпилотните летателни средства и привлече вниманието на военните специалисти.

В предмета на дейност на разузнавателните служби не влизат сделки с оръжие. Но на практика  те често се превръщат в посредник. Доставките на оръжия за страна в даден конфликт променят сериозно баланса на силите и предопределят изхода от него. Понякога такива опити са несполучливи. Като например този на САЩ да превърне обучените и въоръжени от тях ислямистки екстремисти в «добрата опозиция» в Сирия с щедро отпуснати от Вашингтон суми, в резултат на което почти всички преминаха с оръжията си в терористичните групировки. Успешни резултати обаче даде работата на турските служби и военни в Либия, където бе осигурена подкрепата за правителствените сили на Файез ас Сарадж със самолети, дронове и отряди от сирийски наемници, набирани от турското разузнаване и бе спряно настъплението на Либийската национална армия на генерал Хафтар. 

При разгрома на «Ислямска държава» в Сирия бяха намерени огромни количества оръжия, западно производство, включително и такова от България. Местният клон на «Ал Кайда» воюваше с автомати тип G3 и G36, MG3 и MG4, произведени в Саудитска Арабия по лиценз на германската фирма Хеклер Кох. Джихадистката организация Абу ал Абас в Йемен воюва с РПГ–та с лазерни прицели, доставяни от Йордания.

Пазарите на военна техника понякога проправят пътя на важни стратегически решения. Процесът на сформиране на нов военнополитически блок от тюркски страни начело с Турция е предшестван от активно завземане на пазарите в тези страни от турската военна индустрия. В рамките на военното сътрудничество с Азербайджан и войната в Нагорин Карабах бяха заявени доставки на турския  боен дрон „Байрактар ТВ2” и за Казахстан, както и на военна техника за Киргизстан.

Армения, която в последната война загуби, но запази част от Нагорни Карабах, се превръща във фактически буфер на пантюркизма. Ако приеме по–тясна стратегическа връзка с Израел и Франция, това би могло да се реализира само с покупка на военен хардуер и поемане на „услуги” от паравоенни групи на частни военни компании с опит в борбата с джихадистите. С израелско високотехнологично оборудване би могла да балансира равновесие на огневата мощ във всяко бъдещо бойно поле.

Частните армии и военните конфликти

Освен дипломатическите средства в условия на нарастваща нестабилност на международната среда за сигурност и широкото навлизане на хибридните форми на война, все по–голямо значение придобиха т.н. «частни армии». Те са изгодни за правителствата, защото съставът им е с добра военна подготовка и натрупан военен опит;  може да замени част от  редовните войски с частни формирования с политическа цел; може да отклони отговорност за определени събития, а  участието на чужди сили във вътрешно–държавни конфликти е подходяща форма на хибридните войни.  Според изследване на Хамбургския институт за изследване причините за войните 1/3–та от конфликтите след 1945 г. показват пряко участие на друга държава и в 1/3–та от тези случаи са подкрепени от недържавни субекти в конфликта.

Проследяване развитието на частните армии през последните години води до извода, че  освен увеличения им брой, всяка военна компания се специализира вече по дейност /миропазваща мисия, охрана, военна подготовка и обучение, разузнаване, консултации/, както и по региони, като само най–големите имат присъствие в целия свят. Международният пазар е пренаситен и териториално разпределен.  Появи се практиката на създаване на фиктивни фирми, както и регистрации в други държави. Самият военно–промишлен комплекс на САЩ също започна да създава свои армии за използване в кризисни региони. В Ирак и Афганистан участието на армии от наемници е по–голямо, отколкото на американските въоръжени сили. На второ място се потвърждава убеждението за пълна липса на прозрачност /по отношение на общия брой наемници, проведени операции, възникнали инциденти, дадени жертви, националност, подавани недостоверни данни и др./ На трето място можем да  констатираме разширяване на спектъра от задачи и с това по–интензивното влияние върху военните конфликти се превръща в голямо предизвикателство за създаване на подходяща правна рамка за дейността им.

Частните армии не само увеличиха ролята си във всички конфликти и дадоха основание да се говори за „приватизиране на войната”, но извлякоха огромни печалби и някои от тях разшириха бизнеса и влиянието си. Това открива възможности за опасни злоупотреби със сила, чрез фактори, които не носят правна отговорност, но са под чадъра на властта. Освен потулване на вината за хиляди цивилни жертви, се констатират и крупни измами  в договорите, които тези компании сключват с държавите. Интересите на военните фирми се трансформират и в икономически, особено когато става дума за завладяване на природни ресурси, например само в част от територията на Афганистан те са оценявани на над 1 трилион долара. Там, където разрешаването на конфликти се превръща в доходоносен бизнес, в местните слаби държави няма интерес и изгледи за мир.^7/

Регулацията на дейността им на национално ниво предизвиква редица въпроси. По повод внесения през юни 2020 г. в Украйна закон за създаване на правна рамка за 5–те частни военни фирми, руски военни експерти предположиха, че легализирането им е удобна форма да бъдат пратени на фронта в Донбас, докато официалните власти в Киев обясняват, че са изпуснали контрола върху тях. Аргументът им е, че така не могат да бъдат обвинени, че нарушават Минските споразумения. Но на този етап това са само техни предположения. Новото днес е, че ще станем свидетели на тяхното узаконено ново развръщане и използване, както впрочем става вече и в редица други горещи точки по света.

Проф. Шон Макфейт, работил за частната военна компания Dyncorp International, пише в книгата си  „Съвременният наемник: частните армии и тяхното значение за световния ред“ /The Modern Mercenary: Private Armies and What they Mean for World Order/:»Появата на все повече професионални частни армии и техният неограничен достъп до оръжия изместват традиционния държавен монопол в използването на сила и ускоряват възникването на една нова епоха „неосредновековие“ – многополюсен световен ред без централна държавна власт.»

Наемници, прокси–сили и разузнавания

Наемничеството е втората най–древна професия в света. Но след 150 г забрана пазарът на наемна сила се възроди само за 2 десетилетия  след края на Студената война. През последните няколко години Турция демонстрира последователно във военните си операции в три държави – Сирия, Либия и Нагорни Карабах, как успешно може да се използват подбрани от разузнаването наемници от ислямистки групировки, както за постигане на определин цели на бойното поле, така и за трайно оставане и заселване /Сирия/ или с по–далечен замисъл /Южен Кавказ/. Разбираемо е, че Русия се опасява особено много от въвеждането в Южен Кавказ на наемници–джихадисти от Турция за защита на „мюсюлманските страни”. 

Бивш служител на английското разузнаване създаде  «Белите каски» в Сирия, подкрепяна и официално финансирана от Великобритания и САЩ– организация, която работеше тясно с терористичната групировка фронт Ал Нусра и инсценира не една провокация и разпространи стотици видео–записи от тях, предизвиквайки желаните политически реакции и затрудни преговорите за мир. Типичен пример за операции под „фалшив флаг”.

Друга форми за използване на «прокси–сили» намери Иран в усилията си да предефинира своето присъствие и влияние в Сирия. Той окуражи шиитските малцинства на религиозна основа да създават милиции. Сформирани бяха и иракски, афганистански, пакистански и ливански милиции.^8/ Подкрепяните от Иран  ливанската Хизбула, шиитските милиции в Ирак, палестинската Хамас /която не е шиитска/ и хутите в Йемен се обединиха в един вид шиитски интернационал и разшириха иранското влияние в тези страни.  Затова би било доста трудно в близко бъдеще да се изкорени това влияние на Иран, каквато цел си поставят Израел, Саудитска Арабия, САЩ.

                                                           *          *          *

Влиянието, което оказват частните военни компании върху политическия сектор в международните отношения и сигурносттта отдавна вече не може да се отрича и поражда въпроса за тяхната забрана или много по–строго правно регулиране. Отказът на държавите от монопол и отговорност е по същество оттегляне от основните принципи на държавното развитие  и гаранитране териториалната цялост. Така те допринасят за това, че в региони със слаби държави войната се превръща в препитание, от което се възползват частни военни компании. Действията им могат до подкопаят международното присъствие в конфликния регион.   Предлагането на средства за война на всеки, който може да си го позволи, ще промени войната и бъдещето й. Големите корпорации и богатите ще се превърнат в нов вид суперсила. Това би пренаписало правилата на глобалния ред.

Сред възможните опции за регулиране на дейността на частните армии са: Сближаване на националните и международни стратегии за регулация и контрол, а оттам и на националните правни интереси; Цялостно прилагане и валидност на разпоредбите за регистрация и търсене на отговорност; Утвърждаването на държавна отговорност, когато частни компании поемат функции от името на държавата; Конкретизиране на тълкуването на международното право, предложено от  ООН, както и в документа от Монтрьо, в който се прави неуспешен опит да се прилага международното право за частните военни компании и трябва да се промени; Прилагането на добрите практики, предадени чрез Международния кодекс за поведение, с които международните принципи и принципите на правата на човека стават общоприети и следователно очевидна основа както за компаниите, така и за договарящите и целевите държави; Осъвременяване на международно–правната дефиниця на „наемник”.

Неизследвани остават области като използването на частни военни компании от недържавни военни групи, както и създаването на нови мрежи за сигурност, произтичащи от съвпадение на публични, частни, глобални и местни участници.