ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
  
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

След ракетния удар в Сирия Столтенберг подготви пряк диалог Анкара–Вашингтон

Симеон Николов за в–к «Българска армия», 20. 04.2018 г.

Ракетните удари, които коалиция от три страни–членки на СС на ОН нанесе в Сирия, бяха кулминационната точка на едно дълго трупано напрежение вследствие на нарушен баланс на силите и интересите в региона на Близкия Изток. Към това трябва да прибавим превесът, който взеха неоконсервативните сили в САЩ, вътрешнополитическите проблеми на президента Тръмп, желанието да се отвлече вниманието от такива и в другите две страни, загубата на последната стратегическа позиция на 13 км от Дамаск – Иточна Гута, гневът заради убитите и заловените в плен офицери от Великобритания, САЩ и Израел в тила на ислямистките групипорвки, потвърдено тези дни и от френското разузнаване и др.

Предупрежденията на Русия и Иран, че ще нанесат ответен удар и по обектите, от които са изстреляни ракетите, изиграха възпираща роля и планираният мащабен удар бе ограничен. Това обаче събуди недоволството на определени среди и влиятелни политици в САЩ вече предлагат уволнението на американските генерали, които успяха да наложат аргументите си и не пожелаха да поемат риска и замяната им с нови кадри на съответните генерал–щабни длъжности. 

Основната цел обаче, не беше военно–оперативен успех, а военно–политическа и психологическа подготовка на следващия етап на операция срещу Иран. Затова наред с обезличаване на постигнатите досега резултати от Русия в Сирия, трябваше да се създадат условия за дискредитирането й като съюзник, способен за защити Сирия и да се ерозира коалицията Русия–Иран–Турция.

Нарушаването на международното право /член 2, т.4 от устава на ООН/ и на конституциите на САЩ и Великобритания, предизвикаха политическа реакция в  Конгреса във Вашингтон и парламента в Лондон, но и в политическите среди в други страни. Но въпреки това бе постигната целта Западът да си върне инициативата в преговорния процес и определянето на бъдещето на Сирия.
Измамно е впечатението, че рискът от голям регионален сблъсък в Близкия Изток е избегнат. Напротив, с оттеглянето на подписа на американския президент от споразумението с Иран по ядрената му програма през май т.г.  ще се постави начало на следващия етап от кризата.  Ще бъдат подновени въздушните атаки на Израел срещу обекти и инфраструктури, свързани с иранското военно присъствие в Сирия. Във всеки един момент е възможна нова провокация с химическо оръжие, с каквото разполага и най–голямата групировка в Идлиб- Джабхат Фатах аш Шам, което е отбелязано и в доклад на американското военно разузнаване DIA. И това ще се случи в момента, в който сирийски войски влязат в Идлиб. Но то не е необходимо на Ассад, чийто правителствени сили владят 95% от страната. Тогава ще станем свидетели на следващия ракетен удар и може би на по–широка военна намеса.

В информационно отношение станахме свидетели на много дезинформация, водеща до много нелогични твърдения, подреждащи се в широката скала от цинизма до комичното, от „унищожения химически потенциал” до двойните стандарти на политиците. Противоречивите изявления дори между съюзници издаваха неподготвеността на света да посрещне и управлява една криза, поради което се създава чувството, че той се плъзга към хаос и поражда страхове в хората. Имаме лидерска криза в света и криза на политическата култура. Езикът на държавници, които бъркат световната политика с видеоигра, правят света по–несигурен.

Така както САЩ нямаха стратегия по Сирия, оказа се, че още по–малко ЕС има такава. Министрите на външните работи по същество отказаха да одобрят единодушно и постфактум ракетните удари. В Люксембург очаквано се оформиха четири групи: Франция и Великобритания, участвали във военната операция, Германия и повечето страни–членки на НАТО, които я одобряват, страни, които подхождат внимателно и по–скоро въздържано като Италия и на четвърто място– неутралните. Т.е. Европа пак е разделена. Дори между редовете в декларацията от срещата проличава съпротивата срещу президента Доналд Тръмп и твърдолинейните министри от Париж и Лондон. Различията може да излязат извън дипломатичния тон, тъй като Туск се опитва да  поеме водеща роля и представя нещата не така, както бяха приети.

Турция, като страна със силна дипломация се опита да извлече максимални ползи от създалата се ситуация с нанасянето на военновъздушните удари в Сирия. За това свидетелстваха опитите да посредничи между САЩ и Русия – телефонните разговори на Ердоган първо с Тръмп на 11. 04 и след това с Путин на 12.04. Въпреки че само два дни преди това турският президент размаха пръст на външния министър на Русия Лавров, че никой нямал право да казва на Турция, как да действа в Сирия, на кого и кога да предаде Африн.

От самото му начало съюзът Турция–Русия беше и си остава тактически и всякакви други заключения за стратегически такъв са погрешни, защото една империя никога не търси съюз с друга империя. На 16 април министърът на външните работи Чавушоглу за пореден път увери, че отношенията на страната с Русия не са алтернатива на НАТО.

Изявлението на френския премиер Макрон, че неговите усилия и ракетните удари по Сирия, едва ли не, са успели да вкарат клин в отношенията между Анкара и Москва, са резултат или на неразбиране на турската политика или са част от ясно очерталите се усилия на САЩ и някои западноевропейски съюзници като Великобритания и Франция за разбиване на единството в тройката страни Русия– Иран–Турция по решаване на проблемите в Сирия. Тази грешка на Макрон наложи незабавно пояснение както от Чавушоглу, така и от руска страна, че въпреки различия в мненията, съюзът на двете държави остава стабилен.

Заявената от Турция подкрепа на военновъздушните удари очевидно не може да се хареса на Москва, но тя вървеше с декларацията за политическо решение, което бе необходим знак към аналогичната позиция на ЕС.

Доколко тази игра на Анкара с различните силови субекти на международната сцена и разминаване в разбиранията за борба с истинския терорризъм и спазване на човешки права според европейските норми и ценности ще е печеливша или не, е друг въпрос.

Посещението на генералния секретар на НАТО в Анкара на 16 април т.г. в такъв кризисен момент демонстрира присъствие на атлантическия пакт в региона и подкрепа за страната. То бе използвано от Столтенберг за да призове съюзниците за по–голяма солидарност с Турция. Същевременно не останаха скрити усилията да се предложи на Ердоган пряк диалог между Турция и САЩ в момент на изострени междудържавни отношения. Важен въпрос за Брюксел, макар и необявен в официалното съобщение за посещението бе този за военните бази и центрове на турска територия. По отношение на напрежението между Турция и Гърция Столтенберг беше прав, че различията трябва да се решат между двете страни, но позицията му „Това не е проблем на НАТО” ще предизвика спорове, защото ако сме едно семейство, не може да сме безучастни. Като генерален секретар дори е бил задължен да обърне внимание на турската страна за ежедневното нарушаване на въздушното простанство от турски военни самолети, които стигнаха дори до Атина, само дни след като този въпрос беше поставен на срещата на ЕС във Варна. Какво би станало, ако друга страна–член си позволи такова поведение и какъв би бил ефектът, ако отговорът „Това не е проблем на НАТО” чуем по подобен повод и ние в България.

Това, което стои непосредствено пред Турция в Сирия и Ирак е решението, дали следващата военна цел след Африн да бъде Манбидж, където са разположени Сирийските демократични сили, подкрепени от амеракански спецназ и току що пристигнали френски сили, или да се насочи към Синджар в съседен Ирак.   Обезпокоителното за турската страна е, че ПКК вместо да се изтегли от района до 27 март,  създаде нова групировка „Съпротивителни сили на Синджар”. Заявеното от президента Ердоган „Ние можем някоя нощ изведнъж да влезем в Синджар” изцяло се покрива с фразата, която той изрече преди настъплението срещу Африн. Това прави вероятна следваща турска операция в това направление. Районът е възлова логистична точка за кюрдите между Северен Ирак и Сирия. Анкара би желала заедно с иракската армия да влезе в планините на Кандил и в Синджар.

Новата обстановка след ракетните атаки от 14 април и инициативата на западните страни за активизиране на преговорния процес дават шанс на Турция за затвърди постнигнатите резултати в Африн и Джарабулус, което означава по–нататъшно турцизиране, прочистване от кюрдско население и заселване с бежанци и да играе по–голяма роля в определяне на бъдещото държавно устройство на Сирия. Голямото предизвикателство ще бъде превземането на провинция Идлиб, последната крепост на радикалните ислямистки групировки, която е в зоната за деескалация, разпределена на Турция. За това ще е необходимо съвместно решение между Москва, Техеран и Анкара. Турция е една от страните, които е подкрепяла част от групировките там, както и тези, които използва като „прокси–сили” при завземането на Африн. Западните страни пък призовават за преустановяване на боевете, което означава отново възможност за прегрупиране и подготовка оттеглилилте си в Идлиб терористични организации. Ако бъде допуснато те отново да плъзнат из цялата страна, ситуацията в Сирия ще се върне с години назад.

Най–голямата и влиятелна групровка, към която имат отношение както Турция, така и САЩ е Джабхат Фатах аш Шам /бившия фрон ал Нусра/. Тя смени името си, когато й обещаваха да се превърне в бъдещата редовна армия на Сирия. Нейни бойци са обучавани от турската паравоенна организация САДДАТ, която наричат „личната армия на Ердоган”, командирът й Аднан Танриверди, краен  ислямист,  междувременно стана личен съветник на турския президент.

Новият министър на външните работи на САЩ вероятно има по–голями очаквания от Турция по отношение на тактиката за изтласкване на Иран и именно тук отново съюзът Русия–Иран –Турция е поставен на изпитание.

Всички действия на Ердоган обаче са подчинени на вътрешнополитическото предизвикателство да спечели изборите, които очаквано бяха изтеглени от ноември  2019 г. за юни 2018 г., с което би утвърдил на практика промените в конституцията. Това ще му отвори пътя към окончателна реализация на историческия по значение проект да замени създадената от Кемал Ататюрк турска република с ислямистко образование.

 CSR в ТВ – и радио –предавания

ПРЕПОРЪЧВАМЕ

Пестеливата суперсила

Сенчестият пазар

Косовският възел на Балканите

Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни

Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam

The Constitution of Liberty

GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency

Новое дворянство: Очерки истории ФСБ

Hein G. Kiessling, ISI und R&AW

Alexander Rahr, „Der kalte Freund – warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse“

"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс

Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?

"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"

"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung

Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.

Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.

БЮЛЕТИН

технологии, въоръжение, наука

Последен брой         

Предишни бюлетини 

№ 1  № 2  № 3  № 4

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация