ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
  
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Миниран ли е пътя на преговорния процес по Сирия?

Симеон Николовq 29.01.2018

Върху започналите  мирни преговори в Сочи хвърля сянка не толкова отсъствието на т.н. Комитет за преговори на опозицията, колкото усложняващата се обстановка в Сирия и турската военна операция в Северната й част. С очертаващото се ликвидиране на „Ислямска държава” неизбежните противоречия между различните фактори в Сирия изместиха акцентите си на нова плоскост.

САЩ смениха аргумента си за запазване на военно присъствие в Сирия до победа над „Ислямска държава”, а с това логично и за запазването на 9–те свои военни бази. Но основният им досегашен партньор на бойното поле –кюрдите, не им е необходим вече в същата степен, а и нямат свързани с тях общи стратегически проекти. Въреки обидите на турската страна  срещу САЩ и дистанцирането й, стигащо до незачитане на НАТО, Анкара остава съюзник с далеч по–голяма тежест, отколкото кюрдите. Впрочем, американската подкрепа за кюрдите ще бъде променлива величина във функция от отношенията между НАТО и Турция, т.е. колкото по–силни са искрите прехвърчащи между Анкара и Брюксел, толкова по–слаба ще е връзката между Вашингтон и кюрдския фактор в Сирия.

Интересите на САЩ и Турция обаче съвпадат в желанието им да не допуснат функционирането на коридора от Иран през Ирак, Сирия и Ливан, който бе една от целите на иранското участие в конфликта. Израел също реално се намеси с нанасянето на въздушни удари върху обекти в Сирия, използвани от Хизбула.

Интересите на САЩ и Русия също се срещат в желанието им за ограничаване ролята на кюрдския фактор. Вашингтон винаги е бил против участието на кюрдските организации в преговорния процес, удовлетворявайки по този начин исканията на Турция и Саудитска Арабия в същата посока. А Русия винаги е тласкала сирийските кюрди към оставане в рамките на единна Сирия, но не и в отделна държава, която би се превърнала според нея в американски военнополитически лост в региона заедно с Израел. Затова един натиск на Турция срещу кюрдите в началния си етап е дори в полза на този руски интерес. Несигурните позиции на Ердоган пък по оставането на сирийския президент Ассад на власт в преходния период зависи от подкрепата или отхвърлянето от Дамаск на турското отношение към кюрдите.

Със сигурност режимът на Ассад и Иран не са съгласни с всички ходове на Русия в сегашната сложна игра. Но трябва да отчитаме, че по–високите цели на Москва далеч надхвърлят подкрепата на едни режим или амбициите на кюрдите– утвърждаването на влиянието си в региона, противопоставянето на опитите на САЩ да бъде изтласкана от него  и превръщането на Русия в незаобиколим фактор при решаването на всеки проблем.

В тази ситуация кюрдите не съумяха да преценят чий стратегически партньори биха могли реално да бъдат в дългосрочна перспектива и непростимо отхвърлиха предложението на сирийските власти да поемат охраната на Африн от най–големия им враг– Турция, пък след това да продължат да се договарят с Дамаск за параметрите на една ограничена автономия. В променената ситуация те не могат вече да разчитат на предлаганата им някога от Ассад автономия срещу борбата срещу терористите. Едва на седмия ден след началото на турската инвазия поискаха помощ и зона, забранена за полети, но  до този момент не получиха нищо.                                                                                                                                                                                       Вярно е обаче, че дeмократичният модел на кюрдското самоуправление на Роджава не се харесваше нито на Ислямска държава, нито на Турция, нито на Дамаск, сигурно защото е твърде светски и либерално–демократичен. Вярно е също, че самите кюрди не са еднинни, което проличава в декларациите им по сегашната ситуация и турската инвазия, вменявайки вина например на едни страни, а премълчавайки други, виновни за тяхното положение.

Въпреки отдавна известните амбиции на Турция да изтласка кюрдите от приграничните райни като Африн, началото на военната интервенция на 20 януари, в навечерието на мирните преговори в Сочи, изненада в известен смисъл западните й партньори. Тази стъпка показа, че Турция игнорира взривоопасната все още обстановка в Сирия и отдавна вече не се съобразява с това, че е член на НАТО и не се интересува от предварително съгласване на важни за общата сигурност въпроси, ако собствените й интереси й диктуват друго.

Военната операция на Турция точно в този момент има две възможни обяснения.

Първото е, че се създаде наистина удобен момент за продължаване на плановете й за анексия. Нека не забравяме, че след първата турска операция „Щита на Ефрат” преди година в градовете Джалабруз и Ал Баб продължават да се веят турски знамена, в училищата се преподава на турски език, подменя се администрацията, разкриват се клонове на турски банки. А сегашната инвазия стана възможна поради три причини:

– При разпределението на зоните за деескалация Африн остана извън периметъра на действия на САЩ, а Русия подкрепи кюрдите само със 150 полицаи;

– Предложението на държавния секретар на САЩ Тилерсън за създаване на 30 000– на военна групировка, която да бъде разположена по турско–сирийската граница  се възприе от Анкара като алармен сигнал за създаване на кюрдска държава с американска подкрепа;

– Реакции на САЩ и европейските страни на многократно заявяваните от Турция намерения липсваха или бяха крайно меки за да разколебаят Анкара.

Второто възможно обяснение е, че това е началото на един по–голям план за постигане на по–мащабни цели по военен път. Преди военната операция делегация начело с началника на ГЩ на турската армия бе в Москва, след това бяха проведени телефонни разговори с Вашингтон, включително на президентско ниво. Прави впечатление обаче, че т.н. Свободна сирийска армия, която Турция ускорено събра, подготви и въоръжи от средите на екстремистки групировки, дори от Ислямска държава, Ал Кайда и Ахрар ал Шам, беше финансирана и от Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ. Като единствена страна, подкрепяща идеята за създаване на кюрдска държава заради ролята й на буфер, Израел може би е донякъде удовлетворен, че вместо  такава, САЩ и Турция ще дадат своя дял за блокиране на коридора Иран–Ирак–Сирия–Ливан и на проиранската „Хизбула”.

Ясно заявените от президента Ердоган намерения след овладяването на Африн да продължи към Манбидж доказва, че влиза в изпълнаение плана за обединяване на двата региона, което не само проваля кюрдските планове, но гарантира една 200 километрова зона по протежение на  границата под пълен турски контрол. А следващата част от заявката– операцията да продължи към Идлиб  е предизвикателство за Русия.

 Рисковете от разделяне на Сирия и дори регионална война стават по–реални. Предупрежденията на президента на САЩ Доналд Тръмп да се избягват всякакви действия, които биха предизвикали сблъсък между турски и американски въоръжени сили имат основание, защото Манбидж, където са разположени такива, е от ключово значение в зоната на специални интереси на САЩ от Северна Сирия до  Ракка и Дейр ез Зур, но не съдържа призив за спиране на турската инвазия. Впрочем, в Сирийските демократини сили, подкрепяни от САЩ в Манбидж има доброволци –немци, британци и американци и част от тях искат да се присъединят към отбраняващите в Африн и да се бият срещу турците.

Мълчанието на НАТО бе прекъснато едва на третия ден след началото на операцията с изявлението на заместник генералния секретар на Съюза г–жа Rose Gottenmoller в Истанбул, което  акцентираше върху «важната роля на Турция в НАТО» и оценката й като «уважаван член». Нямаше официални реакции на държавно ниво на предупрежденията на международни експерти, че военната интервенция на Турция е в нарушение на международното право. Нещо повече министърката на отбраната на Германия говори за  една «текуща ситуация» и за това, че трябва «да държим  сметка за правото на Анкара да защити легитимните си интереси в сигурността». Аргументите на Ердоган, че е застрашена сигурността на Турция, въпреки че никой не е заплашил турска територия и че операцията е насочена срещу Ислямска държава, въпреки че в Африн няма нито един боец от същата, даде основание на твърде малко експерти да поставят въпроса, дали не се прави опит от страна член на НАТО да бъде въвлечен Съюза във война, чрез претенции за задействане на член Пети от Договора. Но Ердоган наистина не го е поискал, пък и няма да му е за първи път. Преди години си извоюва поне подкрепата с изпращане от 4 страни на системите за противовъздушна отбрана «Пейтриът».

Не се обръща внимание на риска, войната срещу кюрдите да отслаби незавършената още борба срещу Ислямска държава и тя да се завърне с нови сили. Очаква се, че ще получи подкрепа от свои отряди в Ирак. Няколко хиляди бойци се укриват в пустинята между Анбар–Салахуддин и Ниневия. Според иракски шиитски милиции, джихадистите скоро щели да се насочат към Сирия. На практика това само ще потвърди аргумента на САЩ, че е необходимо да останат в Сирия в името на борбата срещу тероризма.

Не получи гласност тревогата на християни, йезиди и алавити, които за кой ли път вече търсят помощ от Европа и се опасяват, че ислямистите няма да оставят нито едни от тях жив. Техен представител е поискал среща с външния министър на Германия, но какво ли може да направи тя? Предприеманите от турската армия и съпровождащата я  групировка, съставена от бойци–екстремисти, чистки в Северна Сирия неизбежно ще предизвика нова бежанска вълна. 324 000 жители има в региона, контролиран от отрядите за народна защита, който Турция заяви, че ще унищожи, а 1,5 млн са бежаните от други райни на Сирия.

На този мрачен фон не може да очакваме реални и значими резултати от мирните преговори в Сочи. Кюрдите обясниха отсъствието си с военната ситуация, предизвикана от Турция. Опозиционният Сирийски комитет по преговорите намери причина да откаже участие в незадоволителните досега преговори и нарушаване на примирието в анклава Гота край Дамаск. Но трябва да се има предвид, че т.н емигрантска опозиция загуби доста от някогашния си авторитет. Въпросният комитет по преговорите, дирижиран от Саудитска Арабия,  не показа гъвкавост и дори когато САЩ се съгасиха с оставането на президента Ассад в преходния период, опозиционерите продължиха да поставят единствено изискването за неговото сваляне. Реално, вътрешната опозиция, независимо от размиването й с бойци от радикални и терористични групировки има далеч по–голяма тежест от емигрантската опозиция. В момента няма никакви изгледи Ассад да се оттегли. Освен подкрепата на Русия, той има такава от огромната част на сирийсконо население и разбира се победите зад гърба си при освобождаванвето на голяма част от територията на Сирия от Ислямска държава. Подкрепата на Русия и Иран за режима на Ассад е гарантирана в дългосрочен план.

 От четирите основни теми на всички проведени досега преговори в Женева и Астана е твърде рано да се говори за нова конституция и провеждане на избори. Останалите две теми са: управление на страната в преходния период и бъдещо устройство на държавата. Турция ще е против налагането на федеративно устройство. Сегашната позиция на Дамаск обаче я удовлетворява, защото изземва военния и финансов контрол от кюрдската автономия.  Позициите на Иран се влияят от тревогата му за вътрешното устройство на бъдеща Сирия и превеса на сунитете над шиитите. Русия ще продължи да търси запазването на единството на Сирия. Но ако има нещо вярно в изтеклата информация за писмо на специалния представител на САЩ по Сирия до някой си Халел ал Махамид от сирийската опозиция с указания за противодействие на Русия, проваляне на преговорите и призоваване към въоръжената опозиция да прекрати взаимодействието си с Дамаск и да поставя нови условия, пътят към мира изглежда предварително миниран. По–скоро може да станем свидетели, как Африн се превръща в новия окървавен Кобане, а Северна Сирия в нов турски Кипър.

 CSR в ТВ – и радио –предавания

ПРЕПОРЪЧВАМЕ

Пестеливата суперсила

Сенчестият пазар

Косовският възел на Балканите

Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни

Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam

The Constitution of Liberty

GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency

Новое дворянство: Очерки истории ФСБ

Hein G. Kiessling, ISI und R&AW

Alexander Rahr, „Der kalte Freund – warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse“

"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс

Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?

"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"

"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung

Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.

Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.

БЮЛЕТИН

технологии, въоръжение, наука

Последен брой         

Предишни бюлетини 

№ 1  № 2  № 3  № 4

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация