ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Минск– 2 поиска примирие, но главният режисьор има интерес от друг сценарий. България – статист или актьор?

Симеон Николов

16. 02. 2015

Още от самото начало на стартиралата инициатива на Ангела Меркел и Франсоа Оланд имаше сериозен повод за песимизъм. От нея отсъстваше основният играч – САЩ, въпреки съгласуванията, които протичаха между съюзниците. Това веднага предизвика спомена за подписаното от трима европейски министри споразумение в Киев през февруари 2014 г., чиито параметри не се харесаха на Вашингтон и веднага бяха предизвикани последващите събития, довели до преврата и смяната на режима. И днес на всички е ясно не само кой поръчва музиката, което е причината украинският президент Порошенко да заяви ден преди европейската инициатива, че е твърдо уверен във военната помощ, която ще получи от САЩ. Свързани с тази причина за песимизъм – отсъствието на основния играч в преговорите, са и големите залози на САЩ, поради които е трудно да си представим да отстъпки, с изключение евентуално временно по тактически съобръжения. А залозите са геополитически и геоикономически, дългогодишната подготовка на тези събития, получените концесии за добив на шистов газ, вложените милиарди, войната като евентуален изход от кризата на долара и т.н, все коментирани и безспорни вече истини.

Преди всичко би трябвало да вникнем в различията между американската и европейската оценка за сегашния етап на украинската криза, защото това е много важно за да си обясним някои български коментари по темата.

Американската логика е: „Русия води война срещу нас от 2008 г. насам”, имайки предвид Грузия и забравяйки обаче, че я предизвика, нанасяйки първи военен удар,  президентът Саакашвили. „Путин не се съобразява с международния ред и присвоява териториии. Затова трябва да бъде спрян незабавно. По–добре сега да му бъде нанесен удар, колкото и жестоко да бъде това.” Забравяйки и тук обаче, дали щеше да бъде оценено като нарушаване на международните норми, ако американските бойни кораби тръгнали от Средиземно море бяха акустирали на украинския бряг с цел създаване американска военна база, но се върнаха, защото Русия потопи кораби пред пристанищата и ускори процеса на провеждане на референдума в Крим и неговото приднаване?

Европейската логика има друг нюанс. „Не могат да се приемат нарушенията на международното право. Но ние разглеждаме нарушаването на международния ред не като част от война срещу Запада, а като специфичен проблем между Русия и граничещите държави от постсъветското пространство. Затова темата не бива да се дефинира като част от всеобхватна война, а като специфичен проблем, касаещ Източна Украйна.”

Такова тълкуване обаче автоматично обезсилва тезата за възраждане на имперски реваншизъм. Реализмът изисква да признаем неизбежното развите към многополюсен свят и влияние на нови формирования като БРИКС. Внушенията на такива нереалистични оценки води пък до следващата монипулация– за интереси към територии от европейски страни. Това веднага се свързва с друга измислица– възможно преориентиране към Русия и Евразия. България е направила своя избор и подобна преориентация е немислима. Така защитниците на тези измислени тези ни тласкат към едно безспорно съществуващо ято на ястребите отвъд океана, но в противоречие с европейските разбирания и принципи.

Тук има различия в цивилизационния подход.  Едно е да си избираш вечен враг, друго е да искаш да се състезаваш икономически, идейно и ценностно с друг модел на международен съюз, както предлага Ангела Меркел. Или както посочва бившият премиер на Франция Франсоа Фийон: защо Украйна да избира лагер, към който да се присъедини, а не да използа уникалното си положение, свързващо двата лагера? Това важи с особена сила и за България.

Всяка промяна започва с признаване на грешки, а не с фалшификации и превратно коментиране на  събитията, което разпалва още повече противопоставянето. Президентът на САЩ призна съпричастност с преврата в Киев, Федерика Могерини призна, че „Европа е грешила много”, Ангела Меркел призна, че санкциите са били голяма грешка и т.н. Но едва когато Западът започне да говори обективно и да отправя посланията си едновременно и към двете страни в конфликта, едва тогава може с надежда да кажем, че сме излезли на пътя към успокояване на кризата. Това няма да стане докато хора като американският сенатор Джон Маккейн се аргументират с това, че руснаците „изклали” над 5000 украинци, с което надмина българския президент в ястребския си порив. Както украинците си имат сега „котела” Дебалцево, в който са заклещени 6000 украинскки военни, така и европейците си имат свой ”котел”, от който няма да се измъкнат, ако не започнат да говорят истината за това, кой предизвика кризата в Украйна, кой настоя за брутално бюрократичното споразумение на ЕС с Киев, кой и защо прикрива доказаната вече намеса на снайперистите, окървавили Майдана, кой и защо мълчи за причините за сваления пътнически самолет, кой заложи на неофашистите и десния сектор като инструмент за геноцид над  рускоезичното население? И оглушителното мълчание за ролята на САЩ. Само че липсата на верни отговори пречи на  тълкуването на проблемите и резултатите от преговорите Минск–2.

Досега бяхме свидетели на много дезинформации.  Винаги, когато украинската армия е претърпявала поражения, Киев е изпращал тревожни сигнали и призиви. Като основно обвиненията са били за присъствие на руски въоръжени сили и искания за подкрепа от Запада, най–вече– въоръжения. На 10 02 т.г. поредният представител на НАТО, уважаваният генерал Харалд Куят, бивш прдседател на Военния комитет на НАТО заяви, че няма никакви доказателства за редовна армия на украинска територия, а ако имаше, страната за 5–6 дни щеше да е в ръцете на Русия, а Източна Украйна– за 48 часа. Подобни разчети сме правили и тук с български военни, но нашите резултати са съответно  за 2 седмици до Киев и за 3 дни за Източната част.

Това дежурно твърдение за руско военно присъстивие се опровергава и от твърде прозрачните демонстрации, като показаните по време на Конференцията по сигурността от президента Порошенко паспорти на руски граждани. Единствено западногермански налюдатели обърнаха внимание на факта, че на руските войници по правило им се отнемат паспортите и им се дават идентификационни марки /знаци/, така че показаните от Порошенко паспорти могат да бъдат единствено на цивилни граждани.

Разбира се, че има много руски доброволци. Преди започването на този коментар – около 900. Казват, че преди това били 2000. Разбира се, че в последния стадий на войната очевидно е прехвърлено и по–модерно руско въоръжение, макар че в началото, а и понастоящем сепаратистите имат на разположение огромно количество оръжия от складовете на украинската армия и от пленените въоръжения. Но експертният подход при сравнението на военната мощ на двете страни изисква да признаем и наличието на американските съветници, американските инструктури дори в бойните части на фронта, полските и хърватски военни, военната техника на НАТО. Много бързо забравихме как специален отряд на САЩ от 21 души се „изпари” и дни след това в Киев пристигна бесен шефът на ЦРУ. А в някои от неформалните батальони чужденците стигат до 20% от целия им личен състав. Ще отрече ли някой наличието на американските радиолокационни станции LCMR, след като САЩ официално съобщиха за това?

Няма съмнение, че стратегията на Меркел и Оланд в основата си бе правилна. Но както преди преговорния маратон от 16 часа нямаше основание за очакване да се реши в стратегически план излизането от кризата, така и след срещата в Минск за съжаление няма повод за голям оптимизъм.

Избегната ли беше опцията, с която ни плашеха преди Минск–2, за оръжейни доставки на САЩ, които действително биха означавали ескалация и въвличане във война с Русия? Тезата за „доброто и лошото ченге” е несъстоятелна поради посочения по–горе философско–цивилизационен избор– избор на враг или избор на състезание. А досега беше премълчавано, че масирани такива оръжейни доставки бяха вече осъществени  в северизточна и централна Украйна, а западни оръжия, каквито Украйна категорично не притежава, бяха пленени от сепартистите и са неоспоримо доказателство. Затова въпросът за нови оръжейни доставки бе както средство за натиск, така и израз на тревогата от загубата на  позиции и от наближаващия икономически крах на страната, откъдето  се пораждат предложенията за преминаване към нова фаза на качествено ново усилване на военната мощ.  На практика няма голямо значение, дали САЩ  ще се въздържат от доставка на въоръжение, защото Великобритания заяви вече, че запазва правото си едностранно да извърши това, а Полша и някои балтийски страни също са за такава подкрепа. България не я отхвърля, тоест мълчаливо я подкрепя. Решението на САЩ, съвпаднало с деня на преговорите в Минск да изпрати един батальон, който ще подготвя украински военни недвусмислено говори за истинските им намерения и очаквания, а очертаващото се развитие в страната рано или късно ще доведе и до открити доставки на оръжие, на основа на лансираната още от сега теза за паралелен натиск – преговори и оръжия. Впрочем, дори проучването за необходимите оръжия отдавна е завършено и потвърдено в неофициални разговори от командващия въоръжените сили на НАТО в Европа, както и в доклад на Brookings Institution – противотанкови средства и ракети, бронирани автомобили, радарни системи, джипове и др. на обща стойност от 2,5 до 3 милиарда долара. Така страната, която е осма в света по износ на въоръжение до 2013 г. ще трябва очевидно да връща кредити през следващите десетилетия.

 Но нека да направим едно отклонение и поразсъждаваме над това, а какво би се случило, ако се форсират  оръжейни доставки в сегашната ситуация.

Към основанията срещу допълнително въоръжаване на Украйна, изтъкнати от канцлера Меркел, заключаващи се в активиране на спиралата на насилие, вместо към мирно разрешаване на конфликта, трябва обаче да се добави и следното:

– Освен че ще затрудни взимането на политически решения след това, тази стъпка може да въвлече страната–доставчик в конфликта, за който по думите на бившия гетепрален инспектор на Бундесвера генерал Харалд Куят, „впоследствие няма да можем да овладеем”. Този аргумент със сигурност стои в основите на тезата на канцлера Ангела Меркел.

– В ръцете на кои въоръжени сили ще попадне това ново въоръжение? На една неуправляема структура въоръжени формирования?

– Периодичните поражения на така наречената украинската армия и голямото количество оръжия, които попаднаха в ръцете на сепартистите, оставят  открит въпроса, дали това няма да продлъжи да се случва. А американците имат лош спомен от Грузия, когато в руски ръце попаднаха командни машини, оборудвани с разузнавателна и комуникационна техника последно поколение и въпреки

че със сигурност някои тайни са станали дстояние на руските специлисти, американците помолиха Москва да им  върне машините. Допълнителен щрих тези дни дадоха някои германски наблюдатели, изтъквайки, че украинската армия е така приникната от руски агенти, че не само информацията, а самите нови оръжия могат бързо да попаднат в ръцете на руснаците.

– Трябва да се вземат предвид и оценките на военните, че всяка доставка на ново въоръжение ще изисква и период на обучение на украинските военни. А кризата изисква спешни решения.

Основателни са опасенията на госпожа Меркел и за това, как Москва ще реагира на подобно въоръжаване на Украйна, въпросът е обаче, в какво ще се изрази тази реакция. Ако досега Москва помагаше прикрито сепаратистите, а във външнополитически план твърдеше, че не е страна в конфликта, то доставките на ново въоръжение ще бъде възприето като пряка заплаха за сигурността й.

– В резултата на това, първо ще предприеме масирана и открита подкрепа на сепаратистите с модерно въоръжение за да осигури превес във военната им мощ. Това неизбежно ще увеличи неофициалното присъствие на руски специалисти, които умеят да боравят с по–модерно въоръжение.

– На второ място може да прибегне до използване на военна авиация, с каквата сепаратистите естестевно досега не разполагаха, за разлика от украинските въоръжени сили, които обаче загубиха доста от самолетите си. Приетите наскоро ограничени бройки самолети, вертолети и гаубици, които президентът Порошенко им осигури са отремонтирани такива от съветско време, част от които доставени от съюзниците от НАТО. /МиГ 29, Су.27, Ми–25/  За да изравни силите на двете страни Западът ще трябва да прибегне и до прехвърляне на самолети. Досега  изпращаше скрито само пилоти и артилеристи / наппример от Полша/. Ето така ще се задвиши спиралата, за която говори госпожа Меркел.

– На трето място, за да изпреварят оръжейните доставки за украинските сили, сепаратистите ще предприемат мащабни настъпателни операции за овладяване на стратегически важни транспортни възли, нови населени места и ключови позиции като тези на гр. Мориупол, чрез които да си осигурят и наземен коридор към Крим. Това също е последствието, което е имала предвид г–жа Меркел.

Но да се върнем към Споразумението от Минск. Още по първата точка на споразуменито от Минск  няма гаранция, че военните действия ще бъдат прекратени, поради простия и предварително известен факт, че президентът Порошенско е главнокомандващ без армия. Той призна пред западни военни, че когато е встъпил в длъжност, не е заварил на практика никаква армия. / Е, прекалява малко– имаше максимум 6000 боеготови украински войници./ Първите три батальона и Националната гвардия се сформираха от частите, които охраняваха майдана, от Десен сектор и неофашистки организации. Многобройните следващи формирования, около 50 на брой, бяха съставени на местен принцип, организирани в повечето случаи от местни олигарси, които вече доказаха, колко лесно може да се обърнат срещу президента и правитеството в Киев. Освен олигарсите, днес и политиците открито признават, че имат „свои” батальони и те се подчиняват едниствено на тях. Останалите  сили са тези на двете американски „частни” фирми, полското артилерийско подразделение и полски летци на вертолети, хърватските наемници, многобройните доброволци от други страни, част от които впрочем минават през пристанище Варна. Не бе изненада, че още на следващия ден след преговорите  в Минск лидерът на „Десен сектор” Дмитро Ярош не призна договореностите. Но след като и външният министър Павло Климкин не призна основни положения от подписания документ, а дори и президентът Порошенко заяви, че не може да има скорошен мир, за какво говорим? Едва ли някой храни илюзии, че управляващите в Киев вземат самостоятелни решения. Твърде много са и общите престъпления на украинската хунта и американските им съветници. Затова, изпълнение на споразуменията ще има, ако нареди Вашингтон. А е възможно да влезем и в опцията да бъде загубен напълно контрола над олигархични и неофашистки сили, които ще действат на своь глава и ще саботират примирието.

Другата истина, която се спестява е, че 25% от военния бюджет е бил откраднат, както твърди съветникът на украинския президент Юрий Бирюков, който говори за „тотална корупция”. Ако прибавим към това и ниския боен морал, стават  обясними военните загуби на фронта. Но това поражда и въпроси в западните партньори: защо се оказва доверие на тези хора, които отхвърлят всякакви политически решения, настояват за военна помощ, но не са способни да постигнат военен успех на бойното поле?

Поражението не е на Порошенко в преговорите в Минск, а в изгубения баланс и контрол над разнородни сили и загуба на бойни способности.

Нереалистично бе да се очаква, че след жестокостите в тази гражданска война, контролът върху двете области би могъл да се поеме от Киев. Нито населението, нито сепаратистите  биха приели това, дори и да бе останала формулировката за по–широка автономия.  Въпросът за федерализация беше най–правилното решение, но когато миналата година го предлагаха и американски и европейски експерти, политици и дори държавни ръководители. Сега вече е късно за него, то е невъзможно. И тъй като и присъединяване към Русия е изключено, неприемливо и за Киев и за  Москва, единственото решение рееално остава създаването на една нова държава – Новорусия, тоест записаният в споразумението „особен статут” няма да бъде постигнат, макар че САЩ , Европа и Киев продължават да държат на „единна Украйна”.   Реализирането на параметрите на едно споразумение обикновено зависят от известна доза доверие, а в случая не само че въобще не можем да говорим за такова, а е съвсем ясно наличието на омраза и непоносимост за поколения напред.

Президентът Порошенко не можеше да си позволи повече отстъпки, защото ще бъде пометен от десните сили, тоест превратът щеше за е неизбежен. Не че и сега не може да му се случи. След него страната ще изпадне в хаос. Има индикации от друга страна, че сегашното управление в Киев осъзнава икономическия си и военен крах, от където идваха и очакванията за по–лесно съгласие на компромиси. Още при избора на Порошенко за президент посочихме, че вероятно ще е преходен, временен държавен глава. Все по–вероятно е това да се сбъдне.

Преговори тепърва предстоят и те ще са свързани с местните избори, а записаната в споразумението Конституционна реформа може и да не се случи, ако се вслушаме в първите коментари на украински политици след Минск–2. Предстоят различни тълкувания на записаното в споразумението, както и дежурните обвинения, че за всичко е виновна Москва. Целта ще бъде в спечелената пауза след споразумението да се възстанови донякъде военната мощ за да се продължат военните действия, след последните военни поражения.

От неясно формилираните мерки в споразумението може да се съди за натиска, който е оказван върху едната или другата страна. Още отсега се очертава яростна съпротива против предвидената в споразумението амнистия. Отстъпката на сепаратистите по отношение на статута е огромна. Как кореспондира обаче, постановката за „извеждането на всички чуждестранни формирования, военна техника и наемници  от територията на Украйна”  с вкарването на американския батальон за подготовка и с намерението за нови оръжейни доставки? Следва ли извеждането и на  двете американски военни фирми и доброволците от други страни? Или както досега контролът ще се фокусира върху руската страна, а в пълно информационно затъмнение ще останат действията на украинската и американската страна? Путин избегна едни капан– вкарване на международни сили с руско участие в демилитаризираната зона, но влезе в друг капан– с действията си потвърди, че вече не може да поддържа тезата, че Русия не е част от конфликта.

Къде е България?

България трябва да излезе от войната. Информационната. Лицемерно е да се правят официални изявления за надежди и очаквания от поредното споразумение, а в същото време да продължава досегашния стил на едностранчиви нападки, изопачаване на фактите, обиди и заклинания,  излизащи не само извън всякакви морални норми, но и  извън рамките на всякакъв здрав смисъл.

Официалните български позиции /не казвам политика, защото ние нямаме собствена такава по конфликта между САЩ и Русия на украинска територия/ не са европейски. Не е наша работа, а на журналистите, да съпоставят изказванията на европейските лидери с тези на българските политици и държавници и това ясно да бъде показано на хората. Не пропускайте главата на европейската дипломация Федерика Могерини– изказването й на последната конференция по сигурността в Мюнхен, позициите на Ангела Меркел и Франсоа Оланд и поставете срещу тях изявленията на българския президент, на министрите на външните работи и на отбраната. Ще лъсне разликата– „нашите” позиции не са европейски. Продължете с имената на световно известни професори, включително американски, с бивши европейски премиери и американски посланици в Москва, дори генерали и срещу тях цитирайте писанията на български „експерти”– бивши депутати, гугъл–професори, прекалифицирали се мегафони, журналисти с увяхнала слава,  новоизлюпени специалисти от платени НПО–та– октоподи, стигащи до шизофренично опиянение.  

Разрушени бяха предпоставките за един нормален политичеснки диалог с Русия. България можеше да бъде дори посредник, но не и след като наши „визионери” едва ли не й обявиха война, а българският президент й размаха пръст от страниците на германски вестник. Грузия, която води война с Русия през 2008 г. сега предложи да бъде посредник! Новото грузинско правителство заяви целта си за нормализиране на отношенията с Русия, въпреки войната. България, която  не е водила война с Русия, не можа да постъпи като днешното грузинско правителство.

Мобилизацията сред българското малцинство

Масовото бягство от мобилизация трябва да се приема и оценява вече като поражение. В българските медии съобщенията започват с опити за насилствено мобилизиране в Източна Украйна от сепаратистите. Истината обаче е, че мобилизацията в Западна, Централна, а вече и Южна Украйна придобива големи размери и по–голямата част от бягащите от такава са именно от Западна, а не от Източната част на страната и те я напускат и намират спасение по–често в Русия, отколкото в Западна Европа.

Броят на укрилите се от мобилизация надхвърли 50 000. Това беше резултатът от инициативата на премиера Арсений Яценюк да увеличи числеността на разпадналата се украниска армия на първо време с 68 000 души, с крайна цел да се достигне 250 000 армия. За целта на първо време бе обявена мобилизация на 100 000 души.

Репликата на министър Ненчев, че дезинформацията е престъпление и попадала под ударите на закона напомня много на една формулировка от първия вариант на „Визия 2020”, която беше премахната. Тя гласеше, че всяка критика срещу визията, е подриване на държавността, тоест подлежи на преследване. Авторите очевидно са още около министъра. Но дезинформатор № 1, са именно тези, които записаха във „Визията”, че Русия е заплаха за България. Наравно с тях се нарежда президента Плевнелиев, който изрече освен горното и лъжата, че сепаратистите избиват цивилни граждани и стрелят по жилищни сгради. Внимавай Ненчев, не обвинявай президента в „престъпление”. В същото време за министъра не е престъпление, да нарече военните разузнавачи терористи! И да предаде агентнте–чужди граждани, работили за българскотто  военно разузнаване? Човек с такова разбиране за правото и демокрацията ще подпише като нищо заповедта за разстрел на отказалите мобилизация, каквато тези дни издадодаха бандеровци в Украйна. Истниската заплаха не е от Русия, а от формиращата се група в управлението, която застрашава извоюваните досега основи на една демокрация пък била тя и фасадна. Но това е само едната страна на проблема. Другата е, целенасоченото разцепление на българското общество и неоснователно и безпринципно ожесточено противопоставяне, което много напомня на процеси в други страни и вещае непредсказуеми събития, ако не „слезем на земята” и стъпим здраво на основата на националните интереси и интересите на европейското семейство, чиято неразделна част безспорно сме били и ще останем и в бъдеще.                                              

                                               ٭                      ٭                      ٭

Усилията на Ангела Меркел и Франсоа Оланд трябва да се оценят високо, независимо от не особено добрата преспектива за решаване на кризата. Не на последно място и заради това, че обозначиха различния европейски подход от този на САЩ. Няма нищо изненадващо в това, че  прогнозата ни както преди, така и след преговорите в Минск остава почти една и съща. Опасността от пропадане на страната в хаос остава реална, неизпълнение на повечето от точките на споразумението сякаш са програмирани, въвеждането на умиротворителни сили с решение на СС на ООН е възможен следващ опит на международната общност да спаси мира, пряк сблъсък САЩ–Русия засега е малко вероятен, но след 2017 г. и това не е изключено.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация