ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Трагичните събития в Кербала бяха повод за много поуки, за които платихме скъпо

Симеон Николов, директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения в интервю за Агенция „Фокус”

27 Декември 2014

Фокус: Г-н Николов, навършват се 11 години от атентата в Кербала, при който загинаха петима български военни. За времето от тогава до сега по-добре ли са подготвени представителите на Българската армия, за участие в мисиите на НАТО?
Симеон Николов: Трагичните събития в Кербала бяха повод за много поуки, но поуки, за които платихме скъпо. Трябва да се има предвид обаче, че това бе първата ни мисия след далечната Камбоджа и се приспособявахме в процеса на подготовка. Българската армия нямаше готови модулни подразделения, а се набираха хора от цялата армия, комплектоваше се въоръжение и снаряжение за всеки контингент, в движение се планираше подготовката им. Затова и цената на включването ни в мисии бе висока - 8,2% от разходите за отбрана, от тук идва и дисбалансът между влагани ресурси и реализирани способности. Днес е безспорно, че са били допускани и редица грешки в осигуряването и защитата на базата. Възможно е, политическото решение да е изпреварвало възможностите ни, но военните винаги са били питани дали ще се справяте, ако им бъде възложена една или друга мисия. Освен това, пред съюзниците категорично е било отстоявано, че нашите сили не са в състояние да участват във всички аспекти на мисията и особено в крайния – бойните операции. Докладите на външнополитическото и военното разузнаване, които се поднасяха на президента, министър–председателя и председателя на Народното събрание имаха недостатъка, че описваха заплахите твърде общо, нямаше конкретика, нямаше и предложения за противодействие. Този недостатък е налице и днес, например по отношение на радикалния ислям в България. Премълчаваха се, разбира се, проблеми между съюзниците, лошата слава на контингента на една съюзническа държава например, който си оставаше в базата при решителни горещи събития. При едно от тях именно българските бойци сами отблъснаха силите на бунтовниците и не позволиха завземането на държавни ведомства. От дистанцията на времето се подминава факта, че по това време военното разузнаване нямаше свои органи в българския контингент. За сигурността отговаряше съюзното командване. След включването на структура на военното разузнаване досега не е имало повече жертви от българска страна, както в Ирак, така и в Афганистан. Застреляният войник от „приятелски огън”, след излизането му от машината за да се свърже с базата, беше пример за това, че боричканията за спечелване на проекти в България бавеха оборудването на машините с комуникационна техника. Добре, че нежеланието да бъдат въведени продуктите на две български фирми за блокиране на самоделни взривни устройства не доведе до трагичен инцидент с незащитени наши военнослужещи до момента, в който получихме американски такива.
Грешка беше, че българското общество въобще не научи колко много допринасяха българските военни за възстановяването на района на своята отговорност, в колко проекта участваха, какви добри и полезни връзки имаха с местното население, с племенните и религиозни вождове. Незаслужено нашите бойци бяха обиждани в някои публикации в България, но опитът, който беше придобит заедно със съюзническите сили, е безценен. Българите в страната не разбираха, че без такъв опит е все едно да искат от един хирург, без да е хващал скалпел, да спаси живота им - не става. Не може да не отбележим и авторитета, който си извоюваха българските военни сред съюзниците и партньорите.
Днес българските въоръжени сили са значително по-добре подготвени за участие в подобни мисии. Командири на наши контингенти израснаха до командващи на въоръжени сили. Много офицери натрупаха опит в командни центрове на НАТО и стигнаха до позиция зам.-началник на Щаба на отбраната. Други преминаха дългосрочно обучение в чужди военни академии и антитерористични курсове. Проблемните въпроси в общи линии са два: първо, тоталното спиране на всички проекти за модернизация през 2009 г. , довел да закъснението им днес , а сега и орязване на военния бюджет в разрез с поетите ангажименти в НАТО и второ, промените в заплахите и естеството на хибридната война, изискващи промени в планиране, подготовка и тактиката на водене на бойни действия, примери за което ни показват САЩ във воденето на борбата срещу „Ислямска държава”.
Фокус: Подходящ ли е американският модел за реакция при терористични атаки и приложими ли са те за нашата страна – като тук вземем предвид подготовката и логистиката на българската армия?
Симеон Николов: По принцип не би трябвало да има определен модел в антитерористичната борба, а тя не би трябвало да е цел и задача само на армията. Без САЩ обаче, не биха били възможни всички досегашни операции срещу тероризма. Без изграждане на сили за бързо реагиране на НАТО – също. Сътрудничеството САЩ–Русия е особено важно. В глобалния отговор на глобалната заплаха обаче, България има своето място. Необходимо е активно участие в контрола и превенцията, в засичане на финансовите потоци за терористични формирования, в по-голям принос на разузнавателните служби, в охраната на критичните стратегически обекти на българска територия, в мерките срещу навлизането на радикалния ислям, в борбата срещу корупцията, благодарение на която например жени-камикадзета успяха да се промъкнат на руски самолет и т.н. В армията, както навсякъде по света, трябва да се развиват и укрепват силите със специално предназначение; да се разгръщат антикибернетичните ни способности, предвид една от най-сериозните бъдещи заплахи – кибератаките; да се въвеждат безпилотните летателни средства. Експертите трябва да кажат, как да възстановим безотговорно разрушеното електронно разузнаване. Политиците трябва да проумеят значението на технологичното оборудване, изискващо финансови средства. Предвид всичко това, днес възможностите ни са скромни. След атентата на летището в Сарафово се оказа, че плановете за противодействие на терористични заплахи си отлежават по чекмеджетата, а единствената камера не работела. Днес пък сме свидетели на нещо подобно с повече от половината телевизионни камери в София. Необходима е повече държавност.
Фокус: Според Вас на какъв период от време е добре да се подновяват плановете за действие при терористични атаки на ниво специални служби?
Симеон Николов: Основополагаща база би трябвало да бъдат приетите от държавата стратегически документи, синхронизирани с тези на НАТО и ЕС. България обаче няма Национална доктрина, Концепцията за национална сигурност плаче за актуализиране, а след крайно необходимия преглед на сигурността и отбраната същото ще важи и за военната доктрина. Не споменавам „Визия 2020”, защото е изработена от служебно правителство и планът за изпълнението й не е приет от Народно събрание. Самите специални служби все още очакват да бъдат приети проектозаконите за тях, изготвени още преди няколко години. Разузнаванията са структури, за които понятието „мирно време” не важи, т.е. те действат винаги в бойна обстановка и плановете им търпят постоянни допълнения и изменения. Значителна реорганизация и промяна в тях настъпиха след демократичните промени в Източна Европа и особено след атентатите на 11 септември 2001 година в САЩ. Чувствително нарасна обменът на разузнавателна информация между съюзниците и партньорите, което е постижение, предвид че те са едни от най-консервативните държавни структури. На срещата на високо равнище на НАТО през септември тази година бе препоръчано тяхното укрепване и подобряване на координацията. Вместо това обаче, българските политици продължиха курса на недофинансиране на разузнавателните служби . Едва ли в света има страна, в която охранителната служба да има два пъти по-голям бюджет от националното разузнаване. Освен това вниманието на обществеността бе отклонено към стари идеи за обединяване на външнополитическото и военното разузнаване, погазвайки елементарни принципи в разузнавателната дейност като профилиране и засичане на информацията от няколко източници. Само в 3 страни от НАТО има такова обединение. Много наблюдатели видяха зад това нездрави намерения за разформироване на 107-годишното ни военно разузнаване. При това не се отчита елементарната логика, препоръчвана ни и от съюзниците от НАТО, че когато нямаме сили за трансформиране на армията ни, трябва да имаме поне силно разузнаване. Това е особено актуално при днешните динамични и непредвидими заплахи. Не трябва да се подминава и факта, че мотивацията на българските разузнавачи бе подкопана с омаскаряването им в общественото пространство. В други източноевропейски държави запазиха агентурата си в страни извън НАТО, като Близкия Изток, докато България изостави голяма част от нея.
Културата по сигурността изисква от държавниците правилно оценяване на заплахите и ефективно използване на доставяната разузнавателна информация за формиране на политиката ни и вземане на оперативни мерки. Досегашната практика обаче показва, че управляващите обикновено не обръщат достатъчно внимание или подценяват предупрежденията – атентатът в Сарафово, радикалният ислям в България, бежанската вълна и др. Събитията в Близкия Изток и в Украйна изискваха по-своевременна оценка, но и тук очевидно ресурсите на българските разузнавателни служби бяха под необходимото ниво, а и взаимодействието със съюзническите служби също.
Любомира НИКОЛОВА

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация