ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Към обща европейска държава или разцепление на ЕС води френско–германският договор

Симеон Николов,27.01.2019

Първите коментари за подписания на 22 януари т.г. договор между Франция и Германия се люшкаха от възторжено приветстване до пълно отрицание. В България се почувста известно въздържане от задълбочени коментари, а хората бързо усетиха, че зад темата се крият далеч по–дълбоки води и упрекнаха в социалните мрежи дежурните анализатори. Някои опити пък се фокусираха само на отделни теми като например „обща отбранителна политика” и пропускаха широкия спектър от важни за бъдещето на Европа предизвикателства. Ако трябва само да щрихираме въпросите от значение за по–нататъшни по–детайлни анализи, то рамката изглежда така:

Първо, трябва да си припомним някои много показателни изявления на канцлера Ангела Меркел и президента Еманюел Макрон, направени повече от месец преди подписването на двустранния договор. На 19.12.2018 г. в Берлин пред близката на ХДС фондация Конрад Аденауер германският канцлер даде дефиниция на „народ”: „Това са хората, които трайно живеят в една страна, а не група, която се дефинира като народ.” Тя подчерта, е нациите трябва да бъдат готови да отдадат повече от суверенитета си на Брюксел и поиска това на първо време да бъдат външната политика, финансовата политика и миграционната политика.

Френският президент Еманюел Макрон пък заяви, че „тази глобализация е единствената гаранция за мир, докато национализмът води до бедствие”, след което призова и за възобновяване усилията за солидарно разпределение на мигрантите. През последните дни тонът се изостри и вицепремиерът на Италия Салвини призова за отстраняването на Макрон, възмутен от миграционната му политика.

При ясното съзнание, че много страни от ЕС не са готови да се лишат от суверенитета си особено в тези три области, посочени от Меркел,  да им се свежда от Брюксел колко мигранти да приемат или да се определя данъчната политика в страната им, или да се подчиняват на външнополитически директиви, такъв подход неизбежно рискува повече разделение, отколкото сплотяване.

Затова бе естествено, че Италия и Полша първи заявиха: „В Европа винаги се е говорило да френско–германска ос. Ние обаче се подготвяме за нов баланс, като Полша и Италия ще бъдат главните действащи лица  в тази нова „Европейска пролет”, в това възраждане на истинските европейски ценности.”

Предвид на някои обвинения срещу  лидерите на тези страни, както и на Унгария и други, трябва да признаем, че никой от тях не иска напускане на ЕС, а заявяват решителността си да влияят върху начина на изграждане на европейския дом.

Общо е мнението, че ЕС не може да продължава по този начин и са необходими дълбоки реформи. И тук се поражда оправданото съмнение, предвид и на това, кои кръгове представляват Макрон и Меркел, че се прави решителен опит за запазване на интересите на финансовия и банков капитал и либералния модел на глобалистите, тоест на статуквото, прикрито зад определени предложения за промени, но в посока концентрация на мощ и преимущества, а не на развитие на ЕС в познатите ни от създаването му ценностни рамки. Макрон очевидно е отстъпил от някои свои крайни предложения, предвид несъгласието на Меркел например за финансов министър на еврозоната, отделен собствен бюджет за Еврозоната, отделен парламент и т.н.

Новият подход се състои в това, че вместо проекти заедно с всички европейци, германското правитество ще залага в бъдеще първо на такива с Франция е едва след това ще бъдат приобщавани другите. Проектът открито се противопоставя на стремежите за Европа на нациите и естествено на суверенитета на същите.  

Напълно верни и безспорни са обаче аргументите, че ако Европа иска да бъде глобален фактор, да се съобразяват с нея на шахматната дъска САЩ, Русия и Китай, тя се нуждае от изграждане на силен военен потенциал. Затова е погрешно да се смята, че новият двустранен договор е само надграждане на този от 1963–та година. Не случайно в центъра му са въоръжаването в рамките на една обща външна политика и политика на сигурност, както и силно развитие на собствената отбранителна индустрия, особено чрез по–различни директиви за оръжеен износ, отколкото досега. Двете страни заявяват, че желанието им е да укрепят „способностите на Европа да действа самостоятелно” /член 3–ти/, както и „да направят по–силни ЕС и НАТО” /член 4–и/. Макар че да декларираш укрепване на трансатлантиеската връзка, но да водиш дебат за „стратегческа автономност на Европа”, изглежда доста странно.

В действителност обаче, такова мощно ядро от една самостоятелна ядрена държава и една силна икономически страна с модерни въоръжени сили обрича по–слабите във военно отношение, особено източноевропейски, страни в ролята на периферни сателити с по–ниски скорости на  развитие на отбранителните си структури, а монополът на френско–германската военна индустрия, подялбата на пазари и увеличаване на конкурентните способности биха „отнели въздуха” на  военните индустрии на останалите по–малки партньори. Тоест, движеща сила са интересите, а не толкова солидарността и симпатиите. „Дърпайки общото одеяло към себе си, оставят непокрити краката на другите.”, писа журналиста Кристиян Шолц.

Естествено, че в условията на силно конкурентна среда всичко това не би било изгодно за българската военна индустрия и за равнопоставено участие в нови военни структури. Още при първите обявени 17 проекти по линия на ПЕСКО, ние се класирахме едва за 3 проекта, които бяха преобладаващо логистични, а не технологични, а във втората група от 17 проекти – с участие само в 1 от тях – за водолазно оборудване и безпилотни подводни апарати.

 Постановката в двустранния договор за взаимна защита в случай на външна „агресия” всъщност дублира не само член 5 на НАТО, но и член 42 на Лисабонския договор на чиято база всъщност се опря идеята за изграждане на Обща политика за сигурност и отбрана в ЕС. Идеята за съвместни дипломатически структури дублира пък Службата за външна политика и сигурност на ЕС, която има свои дипломатически представителства в редица страни.  Създава се орган за управление на хармонизирането на общата политика за сигурност и отбрана, но такъв в последните две години е в много по–напреднала фаза в рамките на самия ЕС. Рамков договор за оръжеен износ ще доведе до необходимостта от френско–германска отбранителна агенция, но в ЕС има доста успешна Европейска агенция по отбрана, работеща за укрепване на европейската отбранителна промишленост. От евентуален разпад на ЕС ли се опасяват в Париж и Берлин, че създават ядро, от което да се излюпи един нов ЕС?

Решенията на ЕС от 2016 г. за Глобална стратегия за външна политика и политика на сигурност, Концепцията за стратегическа автономия, Програмата за структурирано сътрудничество /ПЕСКО/, Общият фонд на европейската отбранителна индустрия, създадените военна логистична мрежа,  европейско медицинско командване, ефективна концепция за водене на кибервойна, планираните разработки за европейски боен самолет, европейски танк, общите военни структури със страни като Румъния и Чехия и много други, даваха една добра перспектива за бъдещата европейска отбрана. Френско–германският договор може да  ускори тези процеси, но при други условия от първоначално предложените или да подложи на риск постигането на интеграцията. Един от мотивите за инициативата на Париж и Берлин най–вероятно е да се преодолее въздържането на някои страни от Източна Европа от създаване на Европейска армия със срок до 2030 г., защото  са под по–силното влияние на САЩ и бяха определени от тях като фронтова зона, в която попада и България. Явно е търсен отговор и на растящия популизъм в Европа.

Докато при приемането от ЕС  на Концепцията за стратегическа автономия се подчертаваше, че ще се наложи Европа да се ограничи само в  защита на собствената територия, във френско–германския договор се заявява воля за бъдещи военни мисии.

Отделен анализ заслужава факта, че в този военен съюз Франция привнася своята ядрена мощ, която не е интегрирана в НАТО, докато Германия няма право да създава такова оръжие.  

Военно–отбранителният акцент във френско–германския договор за съжаление допринася за наршуване на основния принцип за еднаква сигурност за всички страни членки, за което предупредихме още през 2016 г. в единствения в Европа и уникален по съдържание сборник с материали под заглавие „Стратегическа автономия и отбраната на Европа”, издаден по инициатива на една германска фондация и научен институт /издателство Dietz,  Бон/Берлин на английски и немски език/,  който анализира потенцалната готовност на всяка отделна страна–членка на ЕС, представена от автор от съответната държава и една разработка на научен колектив за перспективите на европейската отбранителна индустрия. В изпълнение изискванията на издателите и в българския раздел са посочени позициите на управляващи, на партии, отделни политици и обществото към една обща политика за сигурност и отбрана, както и възможния военен принос на държавата. Това изследване бе представено съвсем кратко в рамките на доклад в края на 2017 г. на конференция с президента Радев, премиера Борисов и лидера на ПЕС Станишев. Тъй като френско–германският договор днес се коментира от някои в България едва ли не като начало на създаване на Европейска армия, трябва да си припомним не само за посочените по–горе стратегически документи от 2016 г. и формираните вече структури, а че е и рожденият й ден да не съвпада с това междудържавно споразумение. 

 Договорът, под който сложиха подписите си Макрон и Меркел съдържа и други важни моменти, които очертават дълбочината на интеграция.

Във връзка със създаването на обща парламентарна асамблея, прави впечатление, че не се споменава за парламентарен контрол на новите сфери на френско–германско сътрудничество. В доклада се казва само, че „Събранието има правомощието да следи за реализацията на прокетите”. Германската общественост се безпокои обаче, от по–широките правомощия, които ще получи Германия в износа на оръжия, например за Саудитска Арабия. Двата праламента се превръщат в изпълнител на правителствата. ГерманияФренско–германски крайгранични райони, които имат общи инфраструктури /водоснабдяване, електроснабдяване, обслужване/ и амбицията за създаване на „общо икономическо простарнство” пораждат спекулации сред десните политически сили във Франция за териториални отстъпки, например за Елзас–Лотарингия. Въвеждането на двуезичност в тези общи райони обаче, засилва това впечатление и дава основателен повод  за коментари в посока размиване на националните граници. Интересен би бил и казусът, дали в Благоевград би трябвало да се говори и македонски, ако амбициите на Франция и Германия да се възприеме техния пример се пренесе и върху бъдещия член на Съюза – Македония. Подобен паралел можем да направим и със смесената френско–германска гимназия, ако си представим, че такава– българо–турска например може да се създаде един ден между Одрин и Свиленград.

 Съществен момент е ангажимента на страните за подкрепа в СС на ООН, който също се приема нееднозначно от политическите сили. Не е вярно обаче, че Германия и Франция биха могли да си поделят мястото в СС на ООН. По–конструктивна и европейска щеше да бъде борбата, ЕС като цяло да бъде представен в СС. В края на октомври миналата година вицеканцлерът Олаф Шолц предложи именно това: французите да предоставят постоянното си място в СС на ООН на ЕС. Отговорът бе, че Германия трябва да има такова място в СС, с ясното съзнание, че това е  малко вероятно на този етап. Но в договора е залегнала целта: „Приемане на Федерална република Германия за постоянен член на СС на ООН е прироритет на германо–френската дипломация.”

 Германските социалдемократи, ако съдим по изказванията на бившия им председател Мартин Шулц, настояват да се възобновят усилията за справедливо разпределение на бежанците в ЕС, което изглежда твърде нереалистично на този етап.  Обединението на двете страни обаче дава надежда за увеличаване на натиска върху останалите страни–членки чрез въвеждане на ограничения в бюджета при отсъствие на солидарност от страна на останалите партньори.

Някои политически сили определят характера на договора като пропаганден и милитаристичен. Не е вярно обаче, че той съдържа само намерения и няма конкретика. Напротив, предварително бяха договорени 15 прокета, който веднага могат да стратират – в инфраструктури, стандари, енергийна политика и др. Но „жълтите жилетки” във Франция видяха в договора заговор на елитите срещу интересите на обикновените хора.  Мари Льо Пен критикува документа, че бил „неуравновесен” и ощетявал Франция. Италианският Il Giornale пък писа, че „това е камбаната, възвестяваща смъртта на ЕС”. Всичко показва, че темата ще се превърне в една от основните на предстоящите европейски избори и ще направи още по–остро противоборството.

Общият извод за Европа е, че усилията трябва да се насочат по–скоро към дълбока трансформация на ЕС, а не в амбиции за влияние, печалби и запазване на статуквото.

В етап на очевидни динамични промени  на международния световен ред и в частност на ЕС, жизненоважна е своевременната ориентация на една държава като България  и нейното позициониране, ясно разработени сценарии и създаване на предпоставки за реализация на конкретни мерки с визия далеч зад хоризонта на управленските мандати, каквото за момента не виждаме.  Когато промяната е неизбежна, скатаването и разчитането на отиващи си модели е губеща позиция.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация