ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS
СИГУРНОСТ
МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ
«Противозаконно, но легитимно» перверзията на залязващия хегемон
Симеон Николов за «Клуб 24 май», 06.01.2020
Фактът, че генерал Касем Сюлеймани, командващ специалното подразделение «Аль-Кудс» на Иранския гвардейски корпус е бил следен с години и ликвидиран по заповед на американския президент Доналд Тръмп, предполага, че съответните разузнавателни, военни и политически екипи отдавна би трябвало да са анализирали, какви ще са последиците. /Останалите, като зам.генералния секретар на «Хизбола» Наим Касим, заместниккомандващия на шиитската групировка в Ирак «АлХашд ашШааби» Абу Махди ал Мухандис и общо 10 придружаващи ги лица, станаха жертви на моментната ситуация./ Т.е. целите на операцията по ликвидирането на Сюлеймани, рисковете и последиците от този акт отдавна са напълно премислени и пресметнати, а появилото се със закъснение обяснение за «предотвратяване на война» е твърде несъстоятелно.
Логично е да предположим, че на първо място се е очаквало това да предизвика остра реакция от Иран и предприемане на военен отговор, «доказващ» неговата агресивност, което да бъде повод за нанасяне на решителен и мащабен удар. Така страната, която от 100 години не е предприемала инвазия спрямо друга държава, ако изключим помощите за движения и организации в други страни, но само в своя регион, ще бъде уличена в противното. Този подход напълно съответства на разсъжденията на Израел и еврейското лоби в САЩ, а именно, че сега е назрял историческият момент «завинаги да се реши проблема с Иран».
Вторият очакван сценарий е, че актът на ликвидирането на Сюлеймани в съседна държава би отприщил процеси, които да доведат от изтласкването на иранското присъствие от Ирак и Сирия, като етап от подготовката на подходящи условия за бъдеща война срещу Иран и свеждане до нула на ролята на това присъствие в предстоящите политически решения в тези страни. Тел Авив винаги е прикривал своите операции, но сега началникът на ГЩ Авив Кохав необичайно открито призна, че армията действа «открито, скрито и негласно по целия регион за да провали плановете на Иран и контролира нещата дори с риска от война в Сирия и Ирак».
Третото логично обяснение има характер на придружаващо последствие: Иран категорично да се откаже от Споразумението по ядрената му програма, а европейските участници в него окончателно да вдигнат белия флаг след безуспешните си и без това опити да запазят основите му и след като САЩ едностранно го напуснаха.
На следващо място САЩ имат интерес от поскорошно преодоляване на това протакане на проблемите в региона и оставянето на Израел и Саудитска Арабия да се справят сами с проблемите, за да могат да пренасочат поголяма част от усилията и ресурсите си към Азия и основно към Китай. Очевидно е обаче, че САЩ няма да напуснат Близкия Изток изцяло, докато не се постигне ситуация, отговаряща на техните интереси.
Четвъртата цел, съдейки по оценки на влиятелни кръгове в САЩ, вероятно е убеждението, че вътрешнополитическата и икономическа обстановка в Иран вследствие на санкциите и подривни действия на външни служби е подходяща при обявяване на военно положение да се взриви до степен постигане смяна на властта, а това е основната и дългогодишна цел на САЩ.
Какво вероятно подцениха във Вашингтон?
Това, с което анализаторите на САЩ не се съобразиха е, че генерал Касем Сюлеймани беше легенда в целия регион и независимо, че е найрадикалният и американците го наричат «терорист», той има неоспорими заслуги за унищожаването на «Ислямска държава» и организациите, близки до «Ал Кайда» и се ползваше с влияние в тези страни. Ликвидирането му го превръща в мъченик и настройва милиони хора от региона срещу САЩ. Ако заслугите на Сюлеймани в борбата срещу «Ислямска дъжава» не се зачитат, какво да си мислят кюрдите, доскорошни съюзници на САЩ в същата антитерористична борба?
Найлошият сценарий би бил, ако Иран и шиитските общонсти в другите страни не съумеят да канализират и овладеят стихийното желание за отмъщение, което би довело до стотици некоординирани акции и до кървава война в целия регион. Религиозният шиитски водач Муктад ас Садър бе първият, който призова към възраждане на "Армията Махди", разформирована през 2008 г., а той е в състояние да мобилизира милиони.
Вторият момент, който анализаторите на САЩ вероятно са подценили е, че с този акт не само ще засилят до краен предел позициите на реакционните и антиамерикански и антиизраелски сили в Иран, но че държавата не може да остави случилото се просто така, без да реагира. Всеки държавник с такъв древен и горд народ би бил обречен, ако не го направи. От друга страна е логично е да приеме този акт като «държавен тероризъм» и да се обърне основателно към ООН заради фрапантното незачитане на международното право. Но това не е достатъчно. Реакцията на Иран и проиранските организации в съседните страни ще покаже, дали САЩ не са подценвили и степента на ответния удар, или действително са разчитали на такъв за да унищожат, разбира се с решителната помощ на Израел «вечния враг». Защото и американски анализатори признават: «Това е обявяване на война!»
Третото недооценено може би последствие е, че предизвиканата обща антиамериканска реакция в региона, вероятно ще наложи изтеглянето на част от американските военни контингенти, като Ирак, страна в която САЩ са инвестирали над 2 млрд долара, вече прие такова решение на 05 януари, а това точно в този момент и преди постигане на желаните цели е крайно неиздгодно за САЩ, въпреки че е намерение в перспектива. Вашингтон ще разчита на Израел и Саудитска Арабия, но дали американските стратези са предвидили поведението на Турция, предвид изострените отношения с Анкара и подготовката дори за изтегляне от военната база Инджирлик?
На четвърто място не трябва да изключваме, че президентът се е оставил да бъде подведен от ястребите в антииранската политика, които отдавна тръбят за война и не е отчел, че това решение, за което не се допита дори до Конгреса, може да му струва следващите избори или дори да стане нов повод за импийчмънт, в зависимост от развитието на обстановката в Близкия Изток и последствията от това.
Как и кога ще реагират Иран и проиранските организации в съседните страни?
Първоначалните опасения, че Техеран ще нанесе ответен военен удар найвероятно се базираха на досегашните взаимни заплахи, които си отправяха Иран и САЩ и Израел и в които Техеран не пропускаше да спомене, че американските бази в региона са уязвими от ракетите им. Трябва да се има предвид и натиска от шиитските организации и групировки в другите страни за «незабавен и пряк военен отговор». Но още на втория ден ирански военни източници подсказаха, че реакцията ще бъде обмислена и високоефективна, което навежда на мисълта, че отговорът няма да е плод на емоцианална реакция, но и няма да се забави, предвид на масовите очаквания от такъв и вероятно ще стане факт след тридневния траур и погребението на ген. Сюлеймани.
Повероятно е, вместо директни ракетни удари върху военни бази в региона, които незабавно биха предизвикали голяма война, в която Иран трудно би издържал например на тактически ядрени оръжия, да избере кибератаките като подходящо средство. Малко известно е, че Иран е една от водещите страни със своите киберспособности и особено че кибервойна вече от години се води ежедневно особено между Израел и Иран. Пораженията от кибератаки могат да бъдат далеч потежки отколкото размяната на няколко ракетни удари, при това без оглед на географско разположение и разстояние.
Втората вероятна възможност е организирани нападения по съюзниците на САЩ в региона, например от хутите в Йемен срещу Саудитска Арабия, от Хизбула срещу обекти в Ливан и Сирия и срещу Израел , от шиитските милиции в други страни по обекти на САЩ, като същите получат материалната и организационна подкрепа на Техеран. Обект на нападенията със сигурност биха били нефтени находища, което ще предизвика сериозни сътресения на световиня нефтен пазар, защото ще бъдат засегнати 25% от световните доставки на нефт.
Публикуваните досега предположения за нападения над посолства на САЩ и отвличане на граждани изглеждат твърде наивни и биха се случили само ако се изпусне контрола над шиитския гняв в региона, но не и при планиран на държавно ниво отговор.
Иран и САЩ вече си размениха закани и предупреждения, че едните могат да поразят 36 американски обекти в региона, а Тръмп не закъсня да отговори, че са набелязани 52 такива в Иран. Ако все пак Техеран рискува да нанесе ракетни удари по военни обекти на САЩ, то това биха били базите в Бахрейн и Катар, военновъздушната база в иракската провинция Анбар, базата за материалнотехническо снабдяване в Кувейт и временни позиционни бази в Сирия, както и логистичните канали към тях. Общият брой на американските бази и военни опорни пунктове в страните около Иран е 46. В целия регион, в Ирак, Кувейт, Емиратите, Бахрейн и Оман има разположени до 60 000 военни на САЩ. Около 6000 на един самолетоносач и придружаващите го в група кораби, както и няколко хиляди в позиционни бази в Афганистан,Узбекистан и др.
Обхватът на иранските ракети е около 2000 км. Бригадите «Ал Кудс» на ген. Сюлеймани в Сирия и Ирак разполагат с 15 000 бойци. Шиитските милиции в Ирак «Хашд Аш-Шааби» наброяват 100 000 души и първите обстрели на обекти в Багдад бяха найвероятно тяхно дело. Ракетният потенциал на ливанската шиитска организация «Хизбула» възлиза на 100 000 неуправляеми и управляеми ракети. Проблемът е, че на иранския «отговор» ще последва такъв от САЩ и спиралата може да скочи в огнения ад на тоталната война.
Стратегически последствия в глобален мащаб
Освен регионалните последствия , много ясно се налагат изводите за отражението на тези събития върху международния световен ред, сигурноста и законността. След атаката срещу кортежа на иранския военен лидер в суверенна съседна държава е отворена кутията на Пандора по отношение на сигурността на всяка неудобна на САЩ или на друга държава личност, независимо от дипломатическия й имунитет, местонахождение и съществуващи международни норми. Дадена е зелена светлина на държавния тероризъм. Няма да закъснее и подражателството от други държави. За сигурноста на американските дипломати и военни е излишно да споменаваме.
Реториката на американския президент ескалира с всеки изминат ден до степен, че не си дава сметка за използваните заплахи. Защото включванетов тях на унищожаване на исторически обекти в Иран е военно престъпление.
Събитията в Близкия Изток ще се отразят и в други горещи точки по света. Турция ще реализира военната си намеса в Либия в сянката на една война в Близкия Изток. Украинският конфликт вървящ към регулиране или поне към замразяване след срещата на Нормадската четворка в Париж през декември 2019 г. може отново да се изостри. Крайно десните сили в Украйна вече извършиха подобно убийство на лидер от Донбас, както американците срещу иранския радикал и няма да е изненада, ако недоволни от примирието реализират заплахите си например да взривят Кримския мост или да «стигнат Москва», разбира се не с армия, а с някой атентат.
Антиамериканската вълна в Близкия Изток ще се обърне и срещу европейците. Колебливата позиция на европейските страни е неуместна. Напротив, това е моментът да покажат характер с решително осъждане на нарушенията на международното право и с предложения за нестандартни дипломатически компромиси за да се спре ескалацията, както и с инициативи за промени в хартата на ООН.
Въпреки че Иран незабавно информира генералния секретар на ООН и СС на ООН, а Ирак изпрати жалба до международната организация за нарушаване на суверенитета й, няма вероятност те да предизвикат единодушна резолюция по разбираеми причини САЩ, Великобритания и Франция ще я блокират.
ООН и създадените след 1945 г. правила очевидно са загубили своята роля за запазване на мира. Твърде дълго международната общност не обръща внимание на предупрежденията на академичните и дипломатически среди /включително и от български анализатори/, че растящото незачитане на международното право ще дестабилизира сигурността в глобален мащаб. Очевидно е, че когато залегналите в хартата на ООН правила не отговарят на новите форми на война и терор, са необходими повече от спешни корекции. Новата доктрина на САЩ за правото на самостоятелна и колективна отбрана при започване на войната в Сирия бе критикувана в научни публикации. Единно е мнението, че резолюцията изискваща «всички необходими мерки в Сирия и Ирак за предотвратяване на терористични акции на «Ислямска държава» не дава мандат за колективни военни операции на сирийска територия». Една държава, независимо дали е окупирана или е в състоянието на т.н. «провалена държава» не губи правото на защита на териториалната си цялост. Когато САЩ извършиха ракетен обстрел срещу Ал Шейрат през 2017 г. и когато САЩ, Франция и Великобритания извършиха същото срещу Дума и Хомс през 2018 г., те нямаха нито мандат на СС на ООН, нито Сирия ги беше нападнала. Нарушаването на международното право бе повече от очевидно. САЩ се въздържаха да аргументират в международноправно отношение тези нападения. «Противозаконно според международното право, но легитимно нспоред политическо решение» се превърна във форма, към която се прибягва все почесто като трябва да измести липсващата правна аргументация. Дори и с наложеното още 1986 г. понятие «хуманитарна интервенция» не може да бъде легитимиран един ракетен удар без мандат на СС на ООН.
Международното право не спря Турция да нахлуе три пъти в съседна Сирия, да извърши военни престъпления, етническо прочистване, нито да достави въоръжение и техника в Либия въпреки изричвана забрана от резолюция на СС на ООН за това.
Слабостта на международното право е в липсата на санкционен режим, който да гарантира придържането към правото. Увеличаващите се авторитарни и фашистки режими в света обаче, едва ли ще бъдат стреснати дори и да имаше такъв. Международното право все повече се превръща в инструмент при провеждане и оправдаване на военни действия, а предишното му предназначение да гарантира мира се изтласква на заден план.
CSR в ТВ и радио предавания
ПРЕПОРЪЧВАМЕ
Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни
Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam
GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency
Новое дворянство: Очерки истории ФСБ
Hein G. Kiessling, ISI und R&AW
Alexander Rahr, Der kalte Freund warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse
"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс
Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?
"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"
"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung
Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.
Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.
БЮЛЕТИН
технологии, въоръжение, наука
Предишни бюлетини
2009 Всички права запазени. Последна актуализация