ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS
СИГУРНОСТ
МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ
Може ли да се избегне войната между Турция и Гърция?
Атлантическата солидарност е взривена, разчита се само на посредническата дипломация
Симеон Николов , 07.09.2020
В навечерието на срещата на върха на ЕС на 24 септември, когато ще видим дали съюзът е способен да допринесе за спиране на по-нататъшната ескалация в Източното Средиземноморие, ситуацията е по-близко до реален военен конфликт, отколкото през последните няколко десетилетия. Обстановката в Източното Средиземноморие рязко се усложни поради агресивния подход на Турция, неспазване на международните норми, ускоряване милитаризирането на региона и интернационализация на конфликта, произтичаща от различните геополитически и икономически интереси на регионални и извънрегионални играчи.
Причините
Много често обаче анализите представят само частично действителните причини за конфликта или акцентират само върху една от страните в него, без да отчитат интересите, ролята и влиянието на външни и вътрешни фактори. Вярно, че Турция е труден партньор, но проблемите не са от година-две, нито от опита за преврат през 2016 г. Още през 2007 г. високопоставен генерал от НАТО се обърна към българска делегация на ниво зам-министър на отбраната в Брюксел с молба да предадем на правителството в София безпокойството от поведението на Анкара и очакването за наши предложения по справяне с проблемите. Друга тема е, че следващото ни управление се превърна в куриер, съобразяващ се с турските интереси. Днес взривяването на атлантическата солидарност е вече факт с перспектива за война между две страни-членки на НАТО и въвличане и на други европейски и арабски държави.
Вторият често срещан недостатък в коментарите е свеждането на причините единствено до икономически интереси или вътрешнополитически съображения. Разбира се, че Турция упорито работи за превръщането й в енергиен център, през който минават почти всички газопроводи и петролопроводи, поради което реагира така остро и на подписаното през януари 2020 г. споразумение между Гърция, Кипър и Израел за нов газопровод "ИйстМед". Турското МВнР не пропусна да напомни, че "най-икономичното и безопасно трасе за Европа преминава през Турция". Разбира се, че Анкара се чувства пренебрегната, когато в проучвателните дейности за разкриване на газ и нефт в Средиземно море участват само гръцки, кипърски, арабски фирми, както и големи компании като италианската ЕНИ и френската ТОТАЛ. Но цялостната енергийна политика на Турция е сходна с военната й политика за самозадоволяване на нуждите на страната, независимост от чужди доставки и поставяне в зависимост на други страни от турска доминация в региона. Президентът Ердоган вече открито говори за стратегията "Синя Родина", обхващаща всички околни морета. Турската експанзия едновременно във всички посоки, военните операции, които се водят в момента в Северен Ирак, турцизирането на североизточните провинции в Сирия, военното присъствие и доставки на въоръжение в Либия, която 350 г. е била част от Османската империя и агресивната политика спрямо Гърция и Кипър очертават една неоосманска политика, която цели отмяна на договора от Лозана, наложен й през 1923 г. Не случайно влиятелният германски вестник "Ди Велт" писа: "Амбициите на Ердоган за хегемония не познават граници". За прилежащите в региона страни Турция се превърна в заплаха.
Юридическият лабиринт
Международно-правните аспекти на спора за определяне на изключителни икономически зони и континенталния шелф съдържат редица противоречия, но те не могат да се разрешат с конфронтационни подходи, които само биха ги взривили. В този юридически лабиринт понякога предимство има Турция, в други случаи - Гърция, въпреки че Анкара не се е присъединила например към определящите морското право официални документи на ООН. На практика се признава континентален шелф до 200 мили от брега. Турция смята, че може да има претенции поне от бреговата си линия, но същевременно оспорва, че това е валидно за острови, в което се очертават различия с Гърция. Международното морско право е ориентирано към 12 милна зона докато договорът от Лозана /1923 г./ предвиждаше 3 мили, а Турция претендираше за 6 мили. Намиране на точката на съгласие може да се търси чрез договор или чрез международен съд. Анкара нееднократно открито заплаши с военни действия Гърция, обосновавайки се с опит на съседката й да разшири териториалните си води от 6 на 12 морски мили. Това споразумение с Италия обаче, касае Йонийско море и може само да се предполага дали подобно би се приело и в други зони, което все пак не бива да е повод за война.
Споразумението между Турция и Либия отрича правото на Гърция на изключителна икономическа зона, затова в тази си част то е недопустимо от международно-правна гледна точка. Международното право признава изключителна икономическа зона при острови, които са заселени и икономически жизнеспособни (член 121 от Конвенцията на ООН по морско право от 10 декември 1982 г. - UNCLOS). От турско-либийското споразумение обаче се извлича абсурдната теза, че всъщност най-големият гръцки остров Крит няма право на своя икономическа зона. Този подход ще отнеме правото и на островите Kassos, Karpathos и Rodos да имат свои такива.
Изтъкваният от Турция довод за "най-дългата брегова линия", има значение и се взема предвид за по-малките острови, които биха останали извън границата. Това би довело до получаване на повече територии от Турция. Затова, докато не се отнесе този проблем до съд, може и международен, ситуацията ще остава патова и ще води до ескалация от турска страна. Според морското право, допустима е обща експлоатация на находища на природни ресурси, без да има определена граница за тях, но резултатите от такава практика в света са както добри /Русия-Норвегия/, така и лоши /Япония-Китай-Южна Корея/. Гърция отхвърля възможността за обща експлоатация на находищата, защото е в по-добри позиции и може сама да извършва такава експлоатация.
Способни ли са ЕС и НАТО за подходящ отговор?
Отсъствието на единна позиция в ЕС и продължаващото въздържане на НАТО позволяват на турския президент да се държи все по-твърдо и да отправя включително и военни заплахи, а активността на Турция да става все по-провокационна. Разделението в ЕС е по линията за "по-твърд курс", застъпвана от Гърция, Кипър, Франция и Австрия и за "по-дипломатичен курс", провеждан от Германия, Италия и Испания. Но и някои източно-европейски страни като Полша и Унгария отдавна се ориентираха към подчертано положителни отношения с Турция, премълчавайки международните гафове и авторитарно управление на Ердоган. Затова и реакциите на ЕС се свеждаха само до общи декларации и най-много закани за санкции. На това се дължи и фактическият провал на заседанието на ниво министри на 14 август и връщането към позициите от 15 май 2020 г.
НАТО от своя страна още през декември 2019 г. на срещата си на високо равнище допусна грубата грешка да отхвърли оплакванията на Гърция от агресивното турско поведение с довода, че това било двустранен проблем. Опитът й сега да събере двете страни на "технически" преговори се провали, защото Гърция постави предварителното условие: Турция да изтегли всички кораби от изключителната икономическа зона. В отделни случаи Гърция също преекспонира оценките си. Но има и сили заинтересовани от разпалване на напрежение, за което свидетелства последната фалшива новина, че Турция съсредоточава танкове на турско-гръцката граница.
Намеренията на САЩ да вдигнат оръжейното ембарго спрямо Кипър за следващата финансова година, макар и само за "несмъртоносни оръжия", наля масло в огъня на турската пропаганда. Депутатът от управляващата партия на Ердоган ПСР Метин Кюлюнк публикува дори карта, обхващаща части от Гърция, две трети от България, целия Кипър, Северна Сирия и Армения под надслов "Духът на победата при Манзикерт е жив!" (решаващата битка през 1071 г. срещу Византия). За разлика от Гърция, България не реагира.
Промяна на баланса на силите
След като Франция подплати своята подкрепа за Гърция с пребазиране на самолети "Рафал" на остров Крит и се включи във военни учения в Средиземно море, балансът на силите очевидно се промени и сценариите за изход от евентуална война бяха коригирани в ущърб на Турция. Франция може да предостави 156 бойни самолети, което вече ще гарантира превъзходство във въздуха, и 4 подводници. Евентуалното открито включване и на Египет би осигурило още 300 съвременни бойни самолети и 3 подводници. Досега Турция не отговаряше срещу кого би използвала руските системи за ПВО С-400, но днес вече ясно посочва, че това е антитурската коалиция Гърция, Франция, Египет и Израел.
Поради провежданите паралелни и наблизо военни учения, рискът от случаен инцидент е много голям. Гръцката армия бе приведена в пълна бойна готовност. Използвани бяха акустични бомби срещу турска подводница, а турските ВВС прехванаха и върнаха 6 гръцки бомбардировачи. Осуетено е потапяне на гръцки кораб "без жертви", поради отказ на високопоставени турски офицери да изпълнят заповед на Ердоган, твърди вестник "Ди Велт".
Развой и последствия от военни действия
Оценките за възможна война се движат от "неизбежна" до "НАТО няма да я допусне". Проблемът е, че можем да станем свидетели на две паралелни войни с припокриване на част от участниците в тях, ако прибавим водещите се вече военни действия в Либия.
Френският президент Еманюел Макрон справедливо и точно отбеляза, че "действията на Турция не приличат на действия на член на НАТО." Само дни по-късно думите му се потвърдиха. Стана известно, че Турция е отказала да пропусне самолет на Бундесвера, който е превозвал военни от Армения за обучение в Германия.
Някои експерти твърдят, че евентуален ограничен военен сблъсък би бил дори добре дошъл за военните и "ястребите" в Анкара. Но дали е възможен да остане "ограничен", като в него ще се включат европейски и азиатски страни? Тезата, че военни успехи биха сплотили турското общество и биха повишили националното му самочувствие, може да е частично вярна, но само докато оръжията не са обърнати към европейските страни. Това би означавало излизане на Турция и от НАТО.
Ако в мирно време България поддържаше неутралитет, то при евентуална война ще трябва да предостави поне плацдарм за прехвърляне на въоръжени сили или пребазиране на самолети.
Деескалация, но как да се постигне?
Мирното успокояване на напрежението няма алтернатива, но е необходим и мораториум по време на преговорите. Гърция изхожда от разбирането, че не се преговаря със страна, която е агресивна, и отправя заплахи, а който преговаря под военна заплаха, вече е загубил. В практиката обаче се налага т. нар. посредническа дипломация. Проблемът е, че независимо кой преговаря, диалогът с Ердоган принципно е труден. Той не държи на думата си, поради което и доверието в него е ниско. Твърди се, че е непредсказуем, но това не е вярно, ако се вгледате в стриктното му придържане към стратегическите интереси на страната.
В преговори би трябвало да се очертаят ясно червените линии, които Турция не бива да преминава. Ако се постигне единство в ЕС относно подхода към Турция, може да се приложат санкции в най-чувствителната за страната сфера, икономическата, особено в сегашното й състояние. Преговарящите от европейска страна обаче имат една слабост. Те често не разбират психологията на турския си партньор. Той обикновено се съгласява на една отстъпка, ако спечели три други искания. Тук вероятно ще трябва да се обмисли готовността за смекчаване позициите по Митническия съюз и облекчаване на визовия режим, но без да се заблуждаваме, че Турция би имала някога европейско бъдеще. Анкара вероятно ще отстъпи от претенциите си към някои острови, което би било посегателство над суверенитета на Гърция. Атина пък сигурно ще отстъпи по въпроса за 12 милна зона териториални води за някои малки, необитаеми острови, определяйки по-малка, 8 или 10 милна зона. Турция няма да се откаже от изнудване, както направи това с бежанците, и тук въпросът се свежда до способността и волята на ЕС твърдо да парира такива опити. Трябва да се има предвид, че каквито и заплахи да отправя Анкара, тя винаги ще съчетава военния натиск с "меката сила" и именно неспособността на някои европейски страни като България за нейното разчитане е ахилесовата им пета.
CSR в ТВ – и радио –предавания
ПРЕПОРЪЧВАМЕ
Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни
Gudrun Krämer: Demokratie im Islam
GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency
Новое дворянство: Очерки истории ФСБ
Hein G. Kiessling, ISI und R&AW
Alexander Rahr, „Der kalte Freund – warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse“
"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс
Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?
"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"
"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung
Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.
Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.
БЮЛЕТИН
технологии, въоръжение, наука
Предишни бюлетини
2009 Всички права запазени. Последна актуализация