ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS


 

        Изследвания     Коментари     Новини     Кои сме ние     Контакт с нас     Галерия

 

СИГУРНОСТ

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

 

 ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ВСЕ ПО–ВЕРОЯТНАТА ВОЙНА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ПРОМЕНИТЕ В СЕВЕРНА АФРИКА И РЕАКЦИИТЕ НА ЕВРОПА

Симеон Николов

            Това, което трябва да ни безпокои в динамично протичащите процеси в Близкия Изток и политиката на Запада към тях е, че тези процеси в няколко направления се приближават почти едновременно към точката на кипене и ще започнат да избухват с малък интервал от време като новогодишна, но кървава, заря. В зависимост от сценария, последствията със сигурност няма да са само за региона, а за голяма част от света. Прогнозите за края на режима в Сирия са за близките седмици, войната срещу Иран изглежда както никога досега реална в близките месеци, Израелско–палестинския конфликт  е в най–студената си фаза и Израел се възползва от кризисната ситуация в региона за да утвърди със сила статуквото си. Ирак е на ръба да рухне отново. Ядрената държава Пакистан е пред дестабилизация. Появиха се пукнатини в отношенията САЩ–Пакистан, прекъснат бе коридора за военни доставки за Афганистан, Пакистан отказа участие и на поредната конференция за Афганистан, а министър на отбраната на страна–членка на НАТО посочи, че в Пакистан ще е следващата военна операция след тези в Ирак и Афганистан. Няма да е изненада обрат в Афганистан в полза на бунтовниците.  

            Второ: След началото на революционния хаос в Северна Африка и Близкия Изток събитията придобиха ускорение, доведоха до неизбежно появяване на нови режими  и предизвикаха властови вакуум в целия регион. За властовия вакуум в региона неизбежно допринася изтеглянето на американските войски от Ирак и започналото такова от Афганистан.

Най–характерното и важното за последващите събития е изострянето на шиитско–сунитския сблъсък, представен от двете държави с претенции за регионални сили: шиитски Иран и сунитска Саудитска Арабия. Европа е разтревожена и от ефекта на доминото при овладяването на властови позиции от проислямистки сили в страните на така наречената „Арабска пролет”.

            Трето: Анализът на обстановката изисква да се вземе предвид и друг характерен момент с решаващо значение за изводите и прогнозите. В съвременния свят постепенно се налага скритото водене на война за постигане на крайните цели, както и нови информационни и високотехнологични форми. Отдавна не съществува обявяване на войната в определен ден и час. Свидетели сме на предварителна подготовка чрез водене на информационна война, извършване на саботажи на военни обеккти, ликвидиране на лидери на противника, водене на активно въздушно разузнаване в „мирно” време, кибернетични атаки.

 / Илюстрация на горното:

– в Либия : предварителното масово истеризиране на ситуацията и подготовка на общественото мнение; включването на американски специални командоси и английските „морски тюлени”, набиране на наемници от други страни, с които проникна и „Ал Кайда”; изпращане на военни съветници, интегрирани в щабовете на либийската „опозиция” и др.

–в Иран: сваления на територията на Иран разузнавателен свръхмодерен безпилотен летателен апарат чрез високотехнологичен пробив на иранците в комуникационната му система, доказващ активната разузнавателна дейност на САЩ в „мирно” време; взривовете във военния обект Бигдан и убийството на генерал–майор Хасан Т.Магхадам; взривовете в складовете на Хизбула в Ливан, експлозията в иранския ядрен обект в Исфахан, кибернетичната атака срещу АЕЦ Бушер и др. /

Паралелно с това световната общественост става жертва на два процеса: невиждана досега информационна дезинформация и грубо двуличие в политиката , тоест прилагане на двойни стандарти на Запада. Информационна дезинформация имаше и при събитията в Либия, но тя взима безпрецедентни размери сега в кампанията срещу Сирия. Турция призовава за защита на живота на сирийските опозиционери, но допуска на територията си водачи на терористични структури, натрупали опит и утвърдили се вече в боевете в Либия, да водят операциите на така наречената „сирийска опозиция”, подготвяни на турска територия.

 

Четвърто: Както никога досега станаха видими противоречията между страните–членки на НАТО, както и между тях и традиционни партньори. Трудното вземане на решение за операцията в Либия, Германия първоначално отказа да участва във въздушната операция; Турция първоначално не искаше радар на ПРО на своя територия заради Иран, но по–късно го „изтъргува”; Острото охлаждане на отношенията на Анкара с вериня американски партньор Израел; Сблъсъкът между двете страни–членки на НАТО Турция и Франция по политически въпрос и прекратяване на военното сътрудничество; заплахата за изпращане на военни кораби към Кипър и т.н. Охлаждане има и в отношенията САЩ–Русия след тяхното относително подобряване на Лисабонската среща на НАТО. В същото време ставаме свидетели на изтощаване на американската военна мощ.

Важен момент е и обявената, но без изненадващи моменти в нея нова стратегия на САЩ, обясняваща и предложения нов военен  бюджет със съкращения  от 487 милиарда за следващите 10 г., съкращаване главно в Супохътните войски и в морската пехота, пренасяне тежестта на американското военно приссътвие на Изток– Азиатско-тихокеанския регион и Средния Изток, потвърждаване на приоритета Близък Изток и недопускане Иран да се сдобие с ядрено оръжие. Очевидно е, че новият военен министър на САЩ ще повтори предщественика си в по–остра форма на следващата среща на НАТО на високо равнище т.г. за необходимостта европейските партньори да поемат по–голям дял от задалженията за гарантиране на сигурността. В бъдеще „приоритета” Близък Изток също ще остане на заден план, като контрола бъде поет от структура от арабски страни, лоялни на САЩ, докато американските усилия ще бъдат концентиррани все повече върху овладяване подстъпите и контрола на търговвски и еенергийни коридори  към Китай.

Своя роля за предсотящите събития имат и избори и изтичащи срокове за решения: изборите в САЩ,  в Иран, в Либия, развитието на обстановката в Ирак, изработването на Конституция в Египет, изтичане на 26 януари 2012 г. на срока на Близкоизточния квартет /ООН, ЕС, САЩ, Русия и двете страни в конфликта/ по Израелско палестинския конфликт и и т.н.

 

При така очертаната обща  рамка на обстановката, може да се направят следните изводи за развитието й през 2012 година и в обозримо бъдеще:

Първо: Налице са множество информационни /разузнавателни/ признаци за назряващи военни събития в региона на Близкия Изток, които навеждат на опасенията, че сблъсъци ще има, но единствените две неизвестни засега остават мащабът на  конфликта и етапът на който евентуално би могъл да се приложи сценарий за овладяването му. Информационно–разузнавателните признаци са:

– Скритите форми на воденената вече  война в Иран, цитирани по–горе;

– Въоръжаването на сирийската опозиция и набиране на наемници, както и ангажиране на съседни страни като Турция;

– Съсредеточаване на военноморски сили в региона– два самолетоносача на САЩ  /към 03. 01.2012 г./ и на руски кораб към сирийските брегове, а от 06 01 2012 – група руски кораби, включваща и един самолетоносач;

– Развръщане от САЩ на системата за противовъздушна отбрана /ПВО/ THAAD на кораби до бреговете на Израел;

– Разширяването от Израел на системата  за ПВО с четвърти позиционен район;

– величаването на военния бюджет на Израел към 10. 01. 2012 г. със 700 милиона долара /6/ спрямо общ военен бюджет от 14 милиарда долара, 3 млрд от които–американска военна помощ

– Мобилизиране на американските въоръжени сили в Европа;

– Подготовка на военни учения в невиждани досега мащаби в близост до кризисния регион /например, американско–израелско учение през пролетта на 2012 г./, които могат да прерастнат в реална военна операция;

– Подготовка на големи доставки въоръжение и бойна техника за страните от региона /например,  за Саудитска Арабия–84 бойни самолети F-15 за 29,4 млрд долара и за Ирак – самолети и танкове за 11 млрд долара/.  Доставки от САЩ на ракети за модернизирани зенитно–ракетни системи „Пейтриът” в Кувейт и др.

– Решение на съдебен състав от Манхатан от 26. 12. 2011 г., че Иран и Хизбула са подпомагали материално и пряко терористичната организация „Ал Кайда” и пряко– атентатите на 11 .09.2001 г., въпреки че е абсурдно, подговя почвата за оправдаване на военна намеса. А е абсурдно, защото Ал Кайда” е терористична организация на екстремисти–сунити, които не признават властта в Иран и дори извършват терористични актове там и е невъзможно шиитски Иран да се съюзи със сунитски терористи!

– Подготовка на общественото мнение в Европа, че войната е неизбежна /виж най–авторитетното списание в Западна Германия „Списание за международна политика”/. Апелира се дори за подготовка за посрещане на  атентати по цели в Европа и нагласа за увеличаване на цените на горивата.

– Подготвен /05.01.2012 г./ Кризисен план за западните страни, осигуряващ нуждите от петрол  в Европа и САЩ в случай на блокиране на Ормузкия пролив. /Вероятно по 14 милиона барела дневно/.

            – Изтегляне на част от дипломатическия състав на миисиите на САЩ и Германия от Сирия  /решения от 11. и 13. 01. 2012 г./.

 

            Второ. Интересите на Запада са защитени и засега не са пострадали,  доколкото се касае за енергийните доставки. Изключваме разбира се временно нарушените доставки от Либия. Това обаче не може да се каже за в бъдеще относно някои транспортни коридори и тръбопроводи. От т.н. „Арабска пролет” досега губещи са всъщност Израел по отношение възприемането от него на сигурноста, породено от очертаващата се нова стратегическа ситуация и Русия и Китай, които бяха изтласкани от региона. Двете страни едва ли ще възстановят например концесиите си в Либия. Русия губи големите оръжейни доставки, които в бъдеще ще се поемат от Запада. „Печеливши” се оказаха Иран, който може да разшири своето влияние в шиитските области на Ирак и сред шиитското население в други страни, като Бахрейн, както и Турция, която се възползва от събитията за да активира дейността си по твърде амбициозната си и спорна цел за превръщане във водеща сила в арабския свят.

 

            Пълзящата ислямизация в страните, в които се сменят режимите отдалечава Запада от представите му за налагане на демокрация в региона и обещава силни антиамерикански и антизападни насторения в бъдеще. След провала за налагане на такава с военни средства в Ирак и Афганистан, сега се очертава  и провал при прилагане на скрити форми за подготовка на такива събития. След Тунис, по–силно ислямистки път ще поемат очевидно Либия и Египет. Следва вероятно и Сирия. Въпреки досегашните уроци от миналогодишните събития, включително и от Либия, включително и от ставащото  в Египет или очакваното в Сирия, се очертава мощна западна подкрепа и то най–вече за диктаторски режими като този на предвождащата сунитската група от държави Саудитска Арабия, което е и ясна намеса в предстоящия шиитско–сунитски сблъсък. Не може да не е известно във Вашингтон и в Тел Авив твърдението на един от идеолозите на радикалния ислям Хюсеин бен Махмуд в труда му „Дамаск: базата на джихада”, че Сирия е „най–доброто място за възраждане на халифата”. Тогава логично възниква въпросът, след събитията ли вървят САЩ и Европа или други съображения от геополитически характер с  по–далечен хоризонт ги принуждават да подкрепят проислямски сили и диктаторски режими, които са враждебни на познатите ни демократични ценности, на принципите за спазване на човешките права и т.н. За това може да има само две обяснения:

            – Първо, предотвратяването на опитите на Иран да придобие ядрено оръжие и отнемане завинаги на възможноста му да бъде регионална сила, /доколкото някои смятат това за възможно/ е първостепенна задача за САЩ, което прави всичко останало по–малко значимо и формиращо една висока цена за постигане на крайната цел;

            – Второ, възникващите ислямистки режими ще заразяват по–нататък и постсъветското пространство, но най–вече ще се превърнат в мощен вал, насочен срещу  Китай, Русия и бъдещия Евразийски съюз, стига умело да бъде направялван, въоръжаван и използван.

            Валидни са и двете обяснения. По аргументиране на първото стратезите сигурно си дават сметка, че Иран и да придобие ядрено оръжие, няма да застраши реално кой знае колко никого, но ще придобие силата да преговаря на равноправна основа с Израел и САЩ. Проблемът не е и в това, а в перспективата той да отприщи ядрена надпревара и снижаване на прага за използване на ядрено оръжие при една война. Защото редица страни ще поискат с притежаването на ядреното ръжие да си гарантират своята недосегаемост и своето влияние. Саудитска Арабия провежда тайно дейност на лабораторно ниво, както и проучвания  за придобиване на ядрено оръжие от други държави, а Турция наскоро, миналата година,  също загатна, че при нейната роля в региона и се полагало да има такова. От втория аргумент пък става ясно, че САЩ ще се придвижат значително напред към геополитическата си цел спрямо Китай и Русия.

           

Трето. Натискът срещу режима на Сирия и активната подготовка, включително с въоръжаване на сирийската опозиция на турска територия и с политическата подкрепа на Франция,  е необходима прелюдия към една скорошна война с Иран. Не са известни тайните клаузи в договора между Иран и Сирия, но наскоро Техеран обяви, че при евентуално наказателни мерки срещу сирийския му партньор има готовност да съдейства, включително с енергийни и други доставки, както и с кредити. Евентуалното сваляне на режима на Асад би довело до по–нататъшното изолиране на Иран. Ще се прекъснат и връзките за снабдяване на ливанската „Хизбула”, която би била  и силно смущаващ фактор по време на евентуална война с Техеран поради огромния брой ракети и жива сила, с които разполага за удари по Израел. Сирия е и единствената държава подпомагаща организацията „Хамас”, управляваща в ивицата „Газа” и осигуряваща убежище за ръководителите й. Тоест, поставянето на Сирия на колене, има значение и за Израелско-палестниския конфликт, а не само за изолирането на Иран. Естествено е към идеята за война срещу Сирия да се присъединят и някои арабски държави, които разчитат на действия срещу Иран и на завземането на властта в Сирия от сунитите и ислямистките сили. /В тази посока преагираха Катар и кандидата за президент на Египет Амр Муса./

            Ако все пак режимът на Асад оцелее, което е малко вероятно,  Западът няма да загуби много. Сирия не притежава природни ресурси като някои други страни в региона или като Либия например. Западът всъщност  би трябвало да се пази от затъване в едно ново тресавище като Афганистан. Но в геополотически план би било поражение за него. Важно значение ще има фактът, че Русия трудно би се отказала от своята военноморска база в средиземноморското сирийско пристанище Тартус.

При другия вариант– падане на режима,  от който  сирийци са свикнали да се инициират  реформите,  би могло да доведе до разпад на сегашното общество. А тъй като то се състои от многобройни религиозни и етнически групи, последствията ще бъдат като в Сомалия, Афганистан и Ирак.

            Въздържането от прибързана военна операция срещу Сирия се дължи преди всичко на геостратегическото й положение, което предопределя преплитане на интересите на великите и регионални сили и има ключово значение за развитието и на други конфликти, както бе посочено по–горе. Оценките на военния потенциал на Сирия варират от тези, че е най–силната държава в региона, до такива, че остарялото й въоръжение предполага една лесна военна победа над нея. И двете тези не са верни. Разбира се, че Западът, превъзхожда във военно– техническо отношение сирийските въоръжени сили. Въздушен и ракетен удар, с който обикновено започва една война, няма да постигне обаче лесно успех. От една страна Сирия е допуснала стратегическа грешка, разчитйки и развивайки повече наземните елементи на противовъздушната отбрана, а не изтребителната авиация. Вярно е и това, че по–голяма част от въоръженията й са остаряли. Но оставащите около 20 %  модернизирано и по–ново въоръжение в ПВО и ВВС ще нанесе доста загуби на всеки, който наруши сирийското въздушно пространство. Все пак военните експерти знаят какво означава да притежаваш 48 бр от легендарните руски зенитно –ракетни системи С–300, 48 бр. от С–200, както и 48 зенитно ракетни комплекса „Бук” и 50 бр. Панзциръ С–1. Вярно, че от бойните самолети /около 400/ само около 100 ще влязат в бой, но никой, дори и американците не отричат качествата на руските МиГ–29 /60 бр./ и МиГ– 25 /30 бр./

            Събитията могат да се развият в две паралелни направелния:

            – Първо, с решителната подкрепа на Турция да се разширят зараждащите се сега военни структури на сирийската опозиция и операциите им в страната. На пръв поглед недостатъкът е, че това ще продължи твърде дълго без гаранция за успех, но едно парализиране на Сирия и прекъсване на връзките с Хизбула и Хамас е достатъчно за да се освободи простор за удар срещу Иран. Проблемът е, че самата Хизбула е трудна за отстраняване, докато Хамас е в „разкрачено положение”, вече е на мълчалива дистанция от Дамаск и подготвя преместването си временно в друга държава. 

– Второ, в същото време със съдействието на Русия би могло да се търси реализирането на пакет от мерки за демократизиране, приемане на нова конституция смяна на Асад, създаване на кабинет на националното единство, продължаване на реформите и търсене на компромиси по отношение бъдещата роля на страната в региона и значението й за Иран. В тази насока изглежда САЩ, които нямат интерес от ексцесии в годината на президеннтските избори, са дали карт бланш на Русия в кординация с Арабската лига да търси такова споразумение между правителство и опозиция. Сигнал за сближаване на предлаганите от Русия позиции и Башар Асад е първото изявление на последния от доста време /10.02.2012/, в което приветства идеята за включването в правителството на „всички политически сили” и организирането на реферндум за нова конституция през март т.г. 

Четвърто. Досегашните обвинения срещу Иран не даваха достатъчна легитимност за започване на военни действия срещу него. Дори и последният доклад на Международната агенция по атомна енерегия, създаден под силен натиск и изпълнен с определения като „твърди се”, „може би” и т.н. не дава ясни доказателства. За експертите е ясно, че Иран не е в състояние да създаде поне понастоящем ядрена бомба. Дори и пуснатия в експлоатация в началото на януари 2012 г. подземен ядрен център Форд ще обогатява уран до 20%, 4% и 3% за медицински нужди, докато за ядрено оръжие е необходимо обогатяване на урана над 95%! Иран не е заплаха и за Европа и САЩ, защото не притежава потенцала за научнотехнически пробив да създаде междуконтинентална ракета, чийто обсег е от 5 500 до 10 000 км. Дори решението на америиканския президент Обама за промяна на концепцията за противоракетна отбрана /ПРО/, съсредоточаването срещу оперативните и тактически противникови ракети, а не върху междуконтиненталните,  е доказателство за това. Единствено вярно е, че Иран има добро ракетостроене, което показват и последните опити с изтрелването на две ракети по време на военно учение. А тези, които реално са на въоръжение „Шахаб– 3” и „Седжил” имат  съотвено обсег от 1300 и 2000 км. Очевидно е, че Иран би ги насочил при необходимост да се защити, към цели в Израел и по американски бази и въоръжени сили в региона. Едва на 10 януари 2012 г. министърът на отбраната на САЩ Леон Панета призна, че иранците не работят директно по създаване на ядрена бомба, а за да създаде само възможности за това. Признанието имаше за цел да успокои донякъде тревогата, обхванала голяма част от света пред авантюрата от удар по Иран. Това не променя обаче фактите, че вече 10 години продължават целенасочените убийства и отвличания на ирански учени по ядрена физика и енергетика– всичко 40 убити.

Очевидно е, че Иран трябва да бъде провокиран, за да се легитимира една агресия срещу него. Тезата за блокиране на Ормузкия пролив, през който преминават една трета от нефтените доставки за света, не трябва да се разглежда едностранчиво– тоест, че това би било операция на Иран в отговор на по–остри санкции или война срещу него. Тъкмо обратното: затварянето на пролива от САЩ би било катастрофално за Иран и твърде тежко за Китай, защото 75% от транспортирания през пролива нефт отива за Индия, Китай и Япония. А само 18% е този за Европа. Тоест Иран няма интерес /80% от приходите му са от продажба на нефт/, пък и не би могъл във военно отношение да задържи за по–дълго една такава блокада. Целта всъщност е да се намери легитимиране на военни действия срещу Иран в името на „спасяване” на доставките на нефт за много страни по света, при това във време на криза. Така се очертават няколко поводи  и причини за една интервенция:

–        предотвратяване придобиване на ядрено оръжие от Иран;

–        осигуряване на безпрепятствени доставки на нефт и „спасяване” на света от желаещия да блокира Ормузкия пролив Иран;

–        измислена юридическа обосновка за вина на Иран за подкрепа на „Ал Кайда” и атентатите в САЩ от 11.09.2001 г.

Колкото до предстоящото сигурно решение на ЕС в края на януари 2012 г. /дори и да се отложи с няколко месеци заради страни, нуждаещи се от по–дълъг преход/ за допълнителни санкции по иранския износ на нефт и забрана на плащанията през Иранската централна банка, някои автори правят голяма грешка като го подценяват и твърдят, че не може да навреди значително на една от най–големите износителки на нефт. /Впрочем, много експерти в Западна Европа предупреждават, че стратегията на санкциите не води до положителни резултати, а само до изостряне на конфронтацията. Досега имаше 4 кръга от решения на СС на ООН, които предизвикаха точно обратното на очакваното./ В този случай, освен че инициативата е в САЩ и ЕС, без санкцията на ООН,  истината е, че забраната за операции през Централната банка на Иран означава още  парализиране на търговията с нефт, което  е удар и по Китай, чийто дял е 22% от изнасяния ирански нефт, който Пекин не би могъл да  плаща. През другите банки и сега не могат да се извършват финансови операции. Освен това, съоръженията на Иран за добив на нефт са безнадеждно остаряли и по тази причина ежегодно намалява добиваното количество. Иран няма и технологични възможности за преработка, поради което купува отвън бензи и дизел.  Следователно това е сериозен удар за омаломощаване на противника преди да му бъде нанесен смъртоносен такъв. Действия, които са на противоположния край на предоставяне на гаранции за сигурност на Иран, което би било дипломатическа гъвкавост, но напълно отсъства в дневния ред на западната дипломация. А отсъства, защото няма стратегия по Иран. Да не говорим за това, че от всяка ескалация към военни действия печелят твърдолинейните кръгове около духовния водач на Иран аятолах Али Хамейни. Но очевидно, че Западът не прилага поуките от Ирак и Афганистан, а именно, че  не може да се очакват бързи промени в държавите от този регион. Предстоящите през 2012 и 2013 г. Парламентарни и Президентски избори имат определено шанса да преминат по–добре отколкото тези през 2009 г., политическите партии да имат една по–важна роля, макар и след това да не очакваме истинска демокрация. Но явно, че определени сили нямат търпение да изчакат развитието на събитията и да им влияят и не съзнават, че правят точно обратното – да укрепват статуквото на консервативните и религиозни сили и да си създадават вечни врагове на САЩ и Европа. Как след една агресия международната общност ще настоява за открити и демократични избори?

Западът очевидно не се чувства сигурен, че ще спечели при един силов подход или поне се опасява, че той ще продължи дълго и ще е съпроведен с много икономически загуби. Само така може да се обясни, че въпреки всички мерки се подготвя изграждането на тръбопровод през пустинята – ОАЕ и още през лятото на тази година ще започне строителството му. Той трябва да свърже Абу Даби с Фуджайра на Оманския залив и по този начин ще се избегнат рисковете от блокиране на транспорта през Ормузкия пролив.

Преди започване на реални бойни действия е възможно натискът да бъде доведен докрай чрез една широкомащабна морска блокада.

Тъй като съчетаването на въздушна с наземна операция е невъзможно, предвид на огромната територия и голямо население на Иран– над 80 милиона, предвещаващи затъване за дълги години, вероятно прилагането на военна сила ще се изрази в нанасяне само на въздушни удари първо по военните, научно–изследователски и ядрени  обекти на Иран. Най–вероятно е Израел да нанесе такъв удар, но във всички случаи със знанието на САЩ и мълчаливото им съгласие. Велиокобритания вече заяви, че ще се включи в такова решение на иранския проблем. Дори първоначалното военно надмощие е изключително на страната на Израел, който разполага с най–силните ВВС в Близкия Изток.

От тук нататък следват няколко сценария и нарастване на мощта както на ударите, така и на ответните такива от иранска страна и участието на съответните страни. На един втори етап Израел би могъл да използва и тактически ядрени средства и да се стигне до десетки хиляди жертви. /Израел притежава и 200 едномегатонни заряда, но стигне ли се до тяхното използване, последствията ще са катастрофални./

Въпреки желанието на амерканските стратези военните действия да се изнесат от други, в края на краищата може да се окаже, че без пряката военна намеса на САЩ и Великобритания, няма да могат да се постигнат крайните цели. Към коалицията разбира се ще бъдат привлечени и арабски страни. Саудитска Арабия ще отвори въздушното си пространство за израелски самолети. Други страни ще предоставят своите военни бази. Не е изненада, че това са основно страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави в персийския залив– Катар, Оман, ОАЕ, Кувейт, Саудитска Арабия и Бахрейн. Най–вероятните до миналата година маршрути за израелската авиация вече са под въпрос, предвид на променилите се отношения между основните сили. Така например– северното трасе по границата Сирия–Турция–северозападен Ирак– Иран, което бе най–подходящо, може да се окаже зависимо от реакцията на Турция. Второто трасе– централното– над Йордания, още м.г. се оценяваше като неподходящо.

Иран би посрещнал въздушен удар от самолети и ракети на Израел с противовъздушните си системи– старите руски С–200 и по–новите С–300. За последните не се знае дали са оригинални руски, доставени от Беларус /два дивизиона/ или техния аналог от Китай. Иран разработи и свой вариант на тези системи. Ефективността им обаче е безспорна и със сигурност най–малко 30% от израелските сили при първия въздушен удар ще бъдат унищожени. Слаб момент  е, че част от авиацията на Иран / 25 бр. Миг–29, F-4, F-5, F-14/ не е изправна и боеготова. Военноморският флот на Иран бе въоръжен с нова крилата ракета „Кадер” с далекобойност 200 км. /от януари до  ноември 2011 г./.

Съмнително е, че въздушните удари ще постигнат крайната си цел, ако са верни информациите, че иранците са пребазирали съоръженията си за обогатяване на уран. Втората причина за да не вярваме на успех при първи военновъздушен удар е в това, че американските т.н. проникващи бомби GBU-27, които преобладават в арсеналите /САЩ доставиха 600 броя от този тип на Израел/, пробиват бетон до 2,4 м, / само GBU-28 имат по–добри показатели– 6 м и 30 м земена маса/ но при  абсолютна точност на попадението. А известните и остарели вече данни за Иран са, че съоръженията им са по правило на 8 метра под земята и под 2,5 м. бетонна плоча, а центрофугите за обогатяване на уран са на 25 м дълбочина. Тоест може да се очаква някакъв успех при GB-28 и почти никакъв при GB-27.

Все по–малка става вероятността войната да се избегне, още по–малко пък– да се реализира нестандартната идея на някои американски стратези, а всъщност теза на европейски политици от преди няколко години,  за нестандартно решение, да се търси бъдещо партньорство на Иран. Основание за този песимистичен извод дава активизирането на политиката на подкрепа на онези, които всъщност финансираха тероризма и атентатите на 11 09 2001 г. и днес разпространяват ислямски фундаментализъм като Саудитска Арабия и други диктаторски режими. Факт, който ще остане като куриоз в историята на международната политика. Затова е малък шансът за осъзнаване, че от една война губят и двете страни. Иран обаче, ще загуби и стратегически много повече, защото ответните му удари ще го отдалечат от голямата цел да израстне като регионален лидер и разшири влиянието си. В този смисъл, изглежда в Техеран не осъзнават, че не толкова Израел, колкото Саудитска Арабия е по–големият му враг и загубата в шиитско–сунитския сблъсък ще има по–сериозни дълготрайни последици.  От друга страна пък на Запад като че ли не прецениха достатъчно, че в иранското общество има много повече потенциал за изграждане на демокрация, отколкото в това на Саудитска Арабия. Почти същото сравнение би могло да се направи между много по–толерантата Сирия на Асад отколкото Саудитска Арабия.

След една война в Близкия Изток ще имаме нова разстановка на силите и нови геополитически оси и групи страни. Независимо, че има различни прогнози, експертите се приближават например до формулата: 1. САЩ – Израел–Русия от една страна и 2. Китай–Пакистан–Иран– от друга. Бихме добавили обаче, че не е изключено да се утвърди и развие идеята за нов Евразийски съюз на Североизток, а защо да не е възможно превръщането на сегашната Организация Договор за колективна сигурност в отбранителен съюз по подобие на НАТО, докато в Близкия Изток пък САЩ и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави да създадат нов военно–политически съюз.  

 Пето: Пълзящата и нарастваща  ислямизация в политическия и цивилен живот на  страните от Северна Африка и Близкия Изток след така наречената „Арабска пролет” ще накара Европа да си даде сметка, че докато се концентрираше върху борбата срещу тероризма и подкрепа за диктатурски режими в името на икономически изгоди и печалби, пропусна да отчете истинските причини за предизвикания революционен хаос. На второ място тя ще трябва да се научи да приема и зачита условията и исканията на религиозните мнозинства, които ще формират управлението в тези страни. За съжаление със закъснение ще се разобличи и мита, че не е имало смисъл от преговори с Иран. А всъщност кампанията против ядрената му програма подчиняваше всичко останало и спираше всякакви формати за диалог, което правеше невъзможно напредък в официалните преговори. Всъщност, не е имало разговори.

Тепърва ще се отчитат грешките при подхода към Либия. В изследвването на нашия Център за стратегически изследвания в международните отношения и сигурността, чиито резултати обявихме още на 30 април 2011 години, първи не само в България, но и в Европа като цялостно изследване за Северна Африка и Близкия Изток, бяха направени прогнози, които за съжаление се сбъднаха. Оказахме се прави с предупрежденията си за въздушната операция на НАТО и цивилните жертви, както и с продължителността на същата, въпреки твърденията на НАТО, че щяла да бъде краткорайна, така и за събитията след прекратяването й. По отношение на Египет още тогава предупредихме, че за протестиращите на площада в Кайро „революцията” ще остане може би един романтичен спомен.

Въпреки предстоящите към средата на 2012 година избори, Либия я очакват още много размирици и със сигурност една ислямистка ориентация на бъдещото управление.  Тепърва ще отчитаме и проблемите, възникващи от изчезването на над 20 000 ракети „земя –въздух”, за половината от които се счита, че са доставени безконтролно на незивестни субекти, от терористи до опозиционни движения в други страни. Подкрепата отвън поне в сектор „Сигурност” би трябвало да последва едва след като улегне политическата обстановка, след като се изясни съотношението на силите. Това прави по начало помощи на двустранна основа между страните по–рискова. Практиката показва обаче, че този съвет няма да бъде последван.

Развитието на обстановката и сътрудничеството с новия режим в Египет също ще бъдат от голямо значение за Европа. По–начало тази страна винаги е била от ключово значение за региона. Нека не забравяме, че само Египет и Йордания имаха сключени договори с Израел. В оценките си някои европейски експерти и политици трябва да преодолеят повърхностния подход при разглеждане развитието на движението „Мюсюлмански братя” например. Трябва да се отчита, че то отдавна има две крила, едното от които се доминира от младите и напредничави членове, показали забележителни организационни качества по време на така наречената „революция”. Но и те искат да запазят шариата като основен източник на египетското законодатевлство. По–страшното е друго: На сложните и продължителни избори салафистката партия Ал– Нур спечели изненадващо много места в парламента–104, а тя настоява за   шариата като единствена правна основа и за Египет като ислямска република. Първото впечатление е, че заедно с „Мюсюлмански братя” ислямистите получават 2/3 мнозинство. Очакванията обаче са, че „Мюсюлмански братя” чрез партията си „Партия за свобода и справедливост”, спечелила 204 места в 498 местиия парламент  няма да направи коалиция с тях, а с либерално–демократичните сили, чийто резултати в изборите обаче бяха твърди ниски. Надежда дава обявения след изборната победа пълен обрат на позицията на „Мюсюлмански братя”, заявявайки, че преходоното правителство можело да остане още половин година, т.е. те не бързали. Но резултатите и умелото приспособяване на „Ал–Нур” все пак предвещават проблеми в обозримо бъдеще. Със своите пуританско–ислямски морални правила те наистина заплашват да превърнат един ден Египет в строго ислямска страна като Саудитска Арабия.

Както по време на протестите миналата година и сега коментаторите не отделят достатъчно внимание на военните и с това допускат грешка. Неслучайно и „Мюсюлмански братя” имат намерение да ограничат правата на военните в предстоящото изготвяне на Конституция на страната, което ще стане още в първата половина на годината. Доминираното от военните временно ръководство именно затова съкрати сроковете за предаване на власта. Едва ли обаче, някой може да отнеме на този етап ролята на военните, които разполагат с изключително силни икономически лостове, изграждани през годините.

В този стремеж на „Мюсюлмански братя” не снамо в Египет, но и в други страни от региона, не трябва да се търси доказателство, че проислямистките сили се стремят към т.н „турски модел”. Твърде много са индикациите, че ислямистите използват тази фразеология пред западните партньори за да получат подкрепа, но са далеч по–силно ориентирани към националните особености и традиции, отколкото към идеята за съчетаване на демокрацията и исляма! И тук отново ставаме свидетели на едни повърхностни оценки на някои западноевропейски и руски експерти. 

Европа трябва да признае, че Турция след събитията в Северна Африка и Близкия Изток придобива все по–голямо стратегическо значение за европейските интереси.  Неблагоприятното е, че тя се възползва от това за да демонстрира и пред Европа, че ако не бъде допусната до ЕС има друга преспектива. Но освен като гарант на транзитна страна за енергийните доставки, очевидно Турция може да бъде за европейците и мост към тюркоезични и арабски народи. Докато при европейците могат да се очертаят трудности в отношенията с бъдещи проислямки режими, Турция с удовлетворение посреща настъплението на умерения ислям в Тунис, Египет и други страни.

Изглежда, че тя има амбиции и за роля в разрешаването на Израелско–палестинския конфликт, с което може да се обясни посредничеството й между организациите Хамас и Фахах с цел създаване на Палестинско правителство на единството в ивицата Газа и Западен Йордан, с което да се улесни признаването на Палестина от ООН.

Във военната област решителна роля Турция ще изиграе в подкрепата на сирийската опозиция от своя територия, а вероятно и с пряка военна намеса за сваляне режима на Асад. По отношение на Ирак обаче и особено ако се стигне до обособяване на  един по–силен и независим Кюрдистан, можем да очакваме остра реакция и турска намеса срещу кюрдите. А докато Европа още прави „изводи” Турция подготви и проведе първото след промяната голямо военно учение с Египет.

В отношенията с ЕС е програмиран скандала заради поемането на председателството на Съюза от Кипър през втората половина на 2012 г. 

Освен лидерство в региона Турция преследва и  сериозни  икономически интериси. В чисто практичен план и в бъдеще тя ще има предимство и ще се явява конкурент на европейските фирми, защото арабските контрагенти по своя манталитет и религиозност винаги ще са по–склонни да правят сделки с турски партньори. 

В двустранен план страните от Западна Европа започнаха своята настъпателна дейност в защита и разширяване на икономическите си интереси в региона още докато се водеше военновъздушната операция в Либия. В опита обаче, днес да се подготви общественото мнение в Европа, че войната е неизбежна, се открои сблъсъка със свързаните тясно с икономиката политици и влиятелни безнесмени, които биха понесли загуби в бизнеса си, включително и с Иран. Но именно бизнесът имаше реалните контаккти с Иран и знаеше, че в стпраната има елит, отличаващ се от режима, което западните политици подцениха. За съжаление двойният морал на американската и европейска политика,  който лъсна по време на събитията в Северна Африка и Близкия Изток с икономическата и военна подкрепа на диктатори, ще продължи.

Сложната ситуация още преди началото на една авантюристична военна стъпка в Близкия Изток поражда мисълта, дали в бъдеще не е възможно една европейска страна да води смесена политика между трансатлантическия съюз, Европа и един собствен външнополитически курс. Отговорът очевидно е, че такива разсъждения са безплодни, това в съвременната обстановка в света и при непредвидимите заплахи към сигурността е невъзможно. Поне за страните от стария континент, които не са сред перспективните водещи сили, дори и за онези, които смятат, че биха имали икономическата база за да го постигнат. / Противното защищава списанието за международна политика в Германия, наричайки го „национална опция”./ Подобна „национална опция” може и да придобие някаква популярност, но по същество тя би представлявала по–скоро преориентация например към Русия и Китай. Напълно погрешна е и тезата за „позициониране като икономическа сила без оглед на колективните интереси на съюзниците”.

Практически сигурно е необходим нов подход на Европа, но онова, което старият континент може да направи за своята сигурност се състои поне в следното:

– Постоянен контакт и утвърждаване на формат за редовни срещи за консултации на ниво най–малко министри на външните работи;

– Приемане и придвижване на пакети от проекти за подобряване на жизненото равнище на населението и стимулиране на младите хора към реформи;

– Контрол над развитието на военните способности на страните от региона и недопускане обособяването на изолирани местни военни съюзи. Провеждането на съвместни военни учения. 

Въпреки че България загуби доста от потенциала си за сътрудничество в тези страни, тя има своите шансове. В заключението на пространното изследване на Центъра за стратегически изследвания в международните отношения и сигурността, представено на 30 април 2011 година, ние изложихме цял списък от   предложения. Днес, в началото на 2012 г. вече трябва с по–голяма острота  да добавим необходимостта от ясна позиция на България по отношение неучастието ни в предстояща военна интревенция, защото евентуалното ни попадане в една ос с Израел–Гърция–Брюксел–Вашингтон, ще ни лиши от шансове в отношенията с арабските страни в бъдеще.  За съжаление най–умното, което измисли МВнР на Република България беше да събере в началото на декември 2011 г. представители на страните от Северна Африка и Близкия Изток, за да им разкаже за нашия Закон за досиетата и да сравнява два несравними прехода– арабския и източно–европейския! България продължава просто да не е в час с времето!

БЕЛЕЖКИ

1/ Движението „Мюсюлмански братя” е основано през 1928 г. и забранено през 1954 г. На изборите през 2000 г. печелят 17 места в Парламента на Египет, а през 2005 г. – 88 места, което е и най–добрият им резултат. През 2008 г. се обявиха в подкрепа на Европейския парламент, когато същият осъди режима на Мубарак за неспазване на човешките права.

2/ Ормузкият пролив в Оманския залив има дължина  195 км  и  през него се осъществява една трета от световния експрот на нефт по море и голяма част от доставките на нефт за Китай, Индия, Япония /всичко 75%/ и за  Европа /18%/. Блокирането на пролива ще вдигне цените на нефта в света до 150 долара на барел. Най–засегната от спирането на износа на нефт сред европейските страни  ще бъде Гърция, тъй като има най–голям дял от своя внос именно от Иран.

3/ Сред страните от  ОПЕК Иран е на второ място по обем на износа си  нефт. Той добива 3,5 млн барела дневно, изнася Ύ–ти от цялото количество в чужбина и приходите му от това възлизат на 100 милиарда долара годишно.

4 / Военноморската база в средиземноморското сирийско пристанище Тартус е създадена през 1971 г., но  бе практически изоставена от Русия и едва наскоро отново започна нейното възстановяване.

5 / Командването на Пети флот на ВМС на САЩ е стационирано в Бахрейн. То разполага с 20 модерни бойни кораби, между които и 1 самолетоносач.

6 / С изолирането на Хамас Сирия ще се лиши от солидарността на палестинските бежанци в страната. В ивицата „Газа4 нараства съпротивата сред младите палестинци срещу политиката на „Хамас”. 60% от населението в ивицата „Газа” е на възраст 19 години и по–малко.

7 / Русия е поискала три неща за да поеме посредничество в Сирия с цел постигане на споразумение между правотелстовото и опозицията: Нова конституция, Кабинет на националното единство, Премахване на член 8 за БААС относно ръководната роля на партията. Кабинетът вероятно ще се води от представител на опозицията. Изискването от САЩ и ЕС е било всичко това да става в координация с Арабската лига.

8/  Изборите в Египет преминаха на три етапа, всеки от които по отделни турове. След оповестяване на окончателните рузертати на 13. 01 2012 г. предстои избор на Горна камара– Консултативен съвет /29.01.2012 г./ Предаването на властта се предвижда най–късно до 30 06. 2012 г. 

9/ В изследването на събитията в Северна Африка и Близкия Изоток, представено от Центъра за стратегически изследвания в международните отношения и сигурността на 30 април 2011 г. /www.csr-bg.com / са направени 10 предложения  за действията на България в тази ситуация. Само едно от тях вече не е актуално , но остават валидни и могат да бъдат прочетени на страницата ни / csr-bg.com /.

 

 

 

 

БЮЛЕТИН

технологии, въоръжение, наука

Последен брой         

Предишни бюлетини 

1  2  3  4

 

ПРЕПОРЪЧВАМЕ

 

Пестеливата суперсила

 

Сенчестият пазар

 

Косовският възел на Балканите

 

Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни

 

Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam

 

The Constitution of Liberty

 

GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency

 

Новое дворянство: Очерки истории ФСБ

 

Hein G. Kiessling, ISI und R&AW

 

Alexander Rahr, „Der kalte Freund – warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse“

 

"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс

 

 

Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?

 

"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"

 

"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung

 

Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.

 

Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.

 


csr.office@yahoo.com  

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация

  25.06.2016