ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

ВЗАИМОВРЪЗКИТЕ НА ПРОЦЕСИТЕ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ВЗРИВООПАСНИЯ ИМ ПОТЕНЦИАЛ

Симеон Николов

Две събития дават надежди и шансове за развитието на един от най- проблемните региони в света- Близкия Изток. Това са: встъпването в длъжност на новия президент на САЩ на 20 януари и срещата на върха на НАТО на 03 и 04 април. Тук би трябвало да е мястото и на един трети фактор – страните от региона.

Очакванията от бъдещата политика на президент Обама  са натоварени с много оптимизъм, а един безпристрастен анализ показва, че нещата нито ще се случат точно така, в такъв обем и в  желаните срокове.

Очакванията от предстоящата среща на върха на НАТО разкриват по-конкретно сложността на ситуацията. Задачата за възлагане разработването на нова стратегия на Алианса предизвиква размисли в различни посоки- от ролята на организацията до конкретните предизвикателства като Афганистан.

Новата политика на американския президент и срещата на върха на НАТО събират в един фокус и въпроси,  касаещи взаимовръзката между събитията, които ни заливат в ежедневието и които възприемаме поотделно сами за себе си, като пропускаме понякога да си дадем сметка, до какви  последствия би могло да доведе  сложното им преплитане  и до какви  сценарий на развитие.

Решаването на конфликта в Афганистан, поставен в регионален контекст с всички съседи и особено с ключовата роля на Пакистан ни изправя пред много въпросителни за бъдещето. Тогава можем да си дадем сметка за нелепите искания за изтегляне от Афганистан, което би означавало неговото още по-голямо дестабилизиране, а от там и на целия регион, което би влошило средата на сигурност в света като цяло. Самите афганистанци са заявявали, че ако напуснем страната им, утре Кабул ще е столица на тероризма. Напротив, напълно обясними са плановете за увеличаване на чуждото военно присъствие /с поне още 20 хиляди американски военнослужещи- това са 3-4 бригади, като към лятото ще достиган общо 51 хиляди/, защото е необходимо до месец май да се прочистят важни за страната райони от талибаните. Ако на предстоящите избори през май тази година на власт дойдат сили, които не са прозападно ориентирани, ситуацията би станала още по-тежка. Загубилият влияние извън Кабул президент Хамид Карзай вероятно ще трябва да бъде заменен с по–подходяща личност. Необходима е промяна на тактиката на въоръжените сили на САЩ. Доколко обаче е приложим опита от Афганистан „въоръжена социална дейност” предстои да видим, защото сравнение между условията в двете страни е недопустимо и би било погрешно.

Изострянето на отношенията между САЩ и Русия се отрази на някои дейтайли от операциите в Афганистан. Въпреки тезата, че САЩ и НАТО не могат без подкрепата на Русия, в Пентагона бе разработен вариант за нов маршрут на доставки за въоръжените сили. По някои данни- по така наречения „каспийски транизитен път” - през Грузия, Азарбейджан, Казахстан и Узбекистан. Но без съмнение причините не са само в опасностите и ниската емкост на досегашните единствени два маршрута за доставка- през Пешавар и Кандахар. Очевидно е, че липсата на доверие у американците към руската страна и допускането, че тя би могла в определен момент да спре доставките са в основата на това решение . Опасенията, че цената на договораряне с Русия ще е отказ  от разполагане на ПРО в Чехия и Полша, едва ли са реалистични, Русия не би си позволила това, предвид интересите си в този район на кризи и войни. Прави впечатление, че по договорите, които имат Германия и Франция с Русия за транспортиране на товари, няма сигнали за подобно недоверие, каквото се показва от американска страна.

Ролята на Пакистан за събитията в Афганистан нарастна. В Белучистан и северните провинции на Пакистан  намират  убежище и провеждат подготовката си редица талибански групировки. Това  принуди САЩ да предприемат операции на пакистанска територия. Разбира се, с това се нарушава суверенитета на страната. Страната изисква по-сериозен и задълбочен анализ относно ролята й в региона не само защото е ядрена сила. За първи път акцентът на пакистанската външна политика стана Афганистан, а не Индия. Във вътрешно-политически план  обаче, въпреки изборите през 2008 година и оттеглянето на армията, остана доминиращата й роля в политиката и икономиката. Големи и нови социални групи нямат представителство в политически партии и липсват условия за обществена дискусия по актуални проблеми. Икономическите трудности на Пакистан са значителни. Ако се стигне до икономически колапс, това ще има фатални последици за Запада, който разчита на Ислямабад при операциите си в Афганистан. Някои „тинк тенк”-ве на Запад, като ECFR / European Council on Foreign Relations/ дори предложиха, ако Пакистан не успее да постави под контрол пощинските области, където оперират талибаните, да бъдат изпратени въоръжени сили на Индия. При това условие НАТО би могла да концентрира силите си в Източен и Югоизточен Афганистан. Трудно обяснимо е  такова несъстоятелно предложение. Всеки студент би запитал, как Пакитан би приел такова присъствие. Индия наистина активизира политиката си спрямо Афганистан. Доскоро Пакистан имаше по-голямо влияние там. Дали пък Индия не преследва целта да го измести в стремежа за превръщане на Афганистан в стратегически тил?

Изключително добре координираните терористични акции в Мумбай, на 28 ноември 2008 година, целяха не само дестабилизиране на Индия, но и ескалиране на отношенията между Индия и Пакистан. Ако двете страни се бяха поддали на тази провокация, щяха да понесат тежки последствия във външно- и вътрешнополитически план. Ислямистките групировки преследващи тези цели обаче, са всъщност общ враг на Индия и Пакистани и с това за първи път се появи по същество шанс за сътрудничество на двете страни срещу заплахата над либералния им държавен модел. Пакистатските военни обаче могат да се окажат пречка в подобряване на индийско–пякистанските отношения.

Кризата в отношенията след атентатите в Мумбай заплашваше да се отрази и на обстановката в Афганистан. Пакистан започна изтеглянето на въоръжените си сили от границата с Афганистан /около 20 000 души/ и ги прехвърли на границата с Индия. Индия също съсредоточи войски към грантицата си. Пакистанските талибани веднага се опитаха да се възползват от ситуацията.  Започнаха прегрупиране и ново планиране на акциите си. В случая и двете страни- Индия и Пакистан- са ядрени държави. Може би е нереалистично да се очаква  използване на ядрено оръжие, още повече, че се предполага, че това на Пакистан е под контрол и не е стопроцентово готово за използване.

По повод възникналото напрежение между Индия и Пакистан  след атентатите в Мумбай в някои коментари беше поставен въпроса, дали САЩ са пренасочили интересите си от Пакистан към Индия. При такова развитие обаче според германския политик от ХДС Вили Вимер не са изключени военни стълкновения на пакистанска територия. Ако САЩ дават предимство на Индия, естествено е за Пакистан да изпадне в по-неизгодна позиция. Не бива обаче да се разсъждава в една плоскост, когато се говори за американска пилитика и интереси. От 2006 г е известна прогнозата на ЦРУ /разбирай планове/ за отделяне на Белучистан, богат на ресурси, стратегически важен коридор, което би дало преимущества на САЩ спрямо Иран и Китай. При новия президент на САЩ Барак Обама обаче американците не биха заложили на такова рисково развитие. 

Ирак остава като че ли на втори план, но рисковете там не са малки. Противоречията между Пентагона и Държавния департамент относно изтеглянето на американските войски от Ирак завършиха, ако въобще можем да употребим тази дума, но превес все пак спечелиха военните. Последните са най-добре наясно с това, че нямат стратегически резерв и ресурс да водят няколко войни. Пренасочване на въоръжени сили в Афганистан е повече от необходимо, дори жизнено важно за НАТО. Вярно е, че в Ирак ситуацията се подобри, но тя е ”на глинени крака”. „Изтеглянето” на американски сили ще се извърши в продължение на 18 месеца, а не незабавно, като в страната  ще останат такива в изградени вече бази, но под друго наименование- за подготовка и подкрепа на иракските въоръжени сили – една вратичка, която военните си измислиха. Стратегическият въпрос обаче е, дали причините за изтеглянто се свеждат единствено до прехвърляне на определен контингент в Афганистан, или това е симптом за преориентиране към много по-далечна цел: пренасяне на акцента от ислямския регион към Черно море, Украйна, Грузия и Балтийските държави? Предположението обаче е слабо вероятно. Не Русия, а Близкият Изток е по-голямата заплаха за дестабилизация в света. А иначе има логика в създаващите се условия за това: Израел е на път да тушира съпротивата на палестинците поне за няколко години напред. Иракското правителство на основата на сегашната конституция- да запази относителна стабилност в страната. Освен това  се оказва американски натиск спрямо западноевропейски страни да се ангажират по-активно в Ирак за постигане и на икономическа стабилност. Тоест все очаквания, кото ще развържат ръцете на САЩ.

Другият начин е да се реализират плановете на сегашния вицепрезидент на Обама – Joe Biden, които предвиждаха по същество разделяне на Ирак на три части, макар и в т.н. свободна федерация с относително самостоятелни държави на шиитите на Юг, на сунитите в Централен Ирак и на кюрдите в Северен Ирак. Американците биха се излъгали при поемането на такъв курс, защото е много по-вероятно това да доведе до нарастване на напреженито. С тези планове не са съгласни нито някои основни сили в Ирак /с изключение на кюрдите разбира се/, нито съседите му. Сунитските държави в региона се опасяват от едно по-силно влияние на Иран в Ирак при създаване на шиитска държава. Да не говорим за Турция, която настръхва при мисълта за възможно създаване на кюрдска държава до границата й, при това владееща нефтени находища. Силната организация на Муктада Садр се опасява, че шиитите ще бъдат откъснати от столицата Багдад и т.н. За това най-вероятно е все пак президент Барак Обама да се опре на извоюваното досега като конституция и правителство, макар и не съвсем проамериканско.

Последната ескалация на Палестинско-Израелския конфликт също трябва да се разглежда не единствено в контекста на отношенията палестинци- израелци, макар че освен взаимовръзките на различните фактори и интереси в региона, трябвада се държи сметка за съдържащия се взривоопасен потенциал на конфликта.

Силов сблъсък като този в ивицата Газа, последните събития от Палестинско-Израелския конфликт, още по-очевидно показаха, колко реална е опасността за разширяване на конфликта в целия регион. Показателен беше страхът от това след изстрелването на три ракети от ливанска територия в посока на град Нахариджа и Кибуз Кабри, предизвикало ответен огън от израелската армия срещу Ливан. В опита това да се припише на „Хизбула” може действително да се крие клопка- въвличането на „Хизбула” е мост към обвинения и срещу Иран. За щастие никой не се хвана на въдицата. /В Ливан живеят 400 000 палестинци в бежански лагери. Има логика да се очаква активизирането им./ Но „Хизбула”, която е в коалиция с християнска организация би рискувала да загуби предстоящите избори следващата година.

Експлозивният потенциал на подобни локални войни се илюстрира и от призива на „Хамас” за нападения срещу израелци навсякъде по света. Това се случи за първи път, тъй като организацията действаше досега само в Близкия Изток и по същество би могло да се подозира промяна встратегията й, но едвали е реалистично.

Поведението на Израел не може да се обяснява само с актуалната ситуация- нападенията на „Хамас” и предстоящите избори. Причините трябва да се търсят по-дълбоко. Твърде дълго Израел съществува в една враждебна среда. С изключение на  САЩ той все по-малко среща разбиране в западната  и западноевропейската общественост. Страхът от домогванията на Иран до ядрено оръжие и заплахите на президента Махмуд Ахмединейжад, че ще разруши Израел, очевидно изнервят ръководството в Тел Авив. В непосредствено обкръжение: фундаменталистката организация „Хисбула” в Ливан отново се въоръжи след войната през 2006 г. и разполага според израелски оценки с между 20 000 и 40 000 ракети, доставени от Сирия. От Юг Израел е заплашен от ислямистката организация „Хамас”, контролираща ивицата „Газа”. В самия Израел пък се радикализира арабското малцинство. Сега то е около 1,3 млн, при 5,5 млн евреи и с прираст /4-5 деца на семейство/, който към 2040 година ще го превърне в болшинство в Израел. Проблемът, който сякаш Израел не разбра, е че не може с доказаната си в близкото минало военна сила да разреши противоречия и да се противопостави на нови, неконвенционални заплахи.

Израел не си взе поуки и от войната в Ливан. „Хисбула” не съществуваше преди Израел да навлезе в Ливан 1982 г., а „Хамас” бе едно малко и незначително движение, финансирано от Израел за да отслаби Арафат.  Сегашната война срещу “Хамас” изглежда повече на израз на отчаяние или пресметнат тактически ход с временни рубежи на успеха.

Омагьосаният кръг, който прави днес почти нереалистично трайното решение на Палестинско-Израелския конфликт може да се опише така:

- една нова Палестинска държава може да се състои от районите, окупирани от Израел- ивицата Газа и Западен Йордан с източен Йерусалимкато столица. Изралските заселници контролират 50%  от Западен Йордан. Вече просто нямамясто за Палестинска държава.

- докато Израел третира ”Хамас” като терористична организация и отказва каквито ида е преговори с нея, „Хамас” от своя страна няма  основание  и повод да преразгледа позициите си. А „Хамас” е политическа сила, която не желае да признае Израел и призовава дори за разрушението му.

- „Хамас” не може да бъде унищожена с военна сила. Възможно е единствено политическо решение. Освен това, елиминирането на сегашното ръководство на „Хамас” би могло да доведе до налагане на по-радикални водачи, които ще станат по-голяма опасност за Израел.

Международни коментатори разшифроваха първоначалното мълчание на новия президент на САЩ Барак Обама като предвестие за нова политика в Близкия Изток, но сега евидно, че всъщност това мълчание бе добре дошло за Израел и той разви операцията си до изпълнението на всички военни цели. Следователно американският президент умишлено се е въздържал за да даде възможност на Израел да довърши започнатото.

Войната в Газа извади отново на показ и един друг проблем- доставките на въроъжения за враждуващи страни и необходимосттаот контролнад оръжейния експорт. Всеизвестна е огромната военна помощ на САЩ за Израел, но трябва да споменем и доставките на западноевропейски страни. Редица примери свидетелстват, че се доставят военни продукти както на арабска, така и на израелска страна. Същевременно не може да се установи с категоричност приносът на Иран за въоръжаване на организация като „Хамас”.

В разгара на войната в ивицата „Газа” беше установено, че германска корабна компания е превозила американски военни продукти, предназначени за Израел с краен пункт израелското пристанище Ашдод, като обема на товара е бил 989 стандартни контейнери. Планирана е и втора доставка до края на януари 2008 г. в 325 стандартни контейнери от гръцкото пристанище Астакос за израелското Ашдод. По документи става дума за муниции, взривни вещества и др. Количествата по мнение на специалисти  са „много големи”.Това дава основание за предположение, че е в ход една продължителна операция.

Германски анализатори, търсейки оправдание за въвличането на страната им във военния конфликт, обясняват, че такива доставки е имало и за Ливан за да не се допусне Иран до такива преки сделки. Изводът обаче е, че е необходим много сериозен контрол над оръжейния експорт в такива региони. 

Освен реакцията и действията на САЩ и Западна Европа, логично е да си зададем въпроса „А как реагират на последните събития държавите около горещите точки в този регион?”. Не може да не прави впечатление разнобоя между официални изявления /”Израел е агресор”/ и реални действия на държавни глави от региона за упражняване на някакъв натиск. Видима беше и разликата на това поведение на управляващите елити от настроенията сред населението- обикновенит хора най-искрено желаеха да помогнат например на палестинците, имаше  дори призиви за изпращане на оръжие. Чуваха се и коментари, че „Нефтът като оръжие” приложен през 1973 година би изиграл в момента по-силно от всякога своята роля, но никой не заплаши с подобно нещо. Египет въобще и не помисли да заплашва с прекратяване на дипломатическите отношения с Израел, както призова Сирия, защото не може да си го позволи. След Израел, Египет е втората по размер страна-получател на американска финансова и военна помощ и с това- зависима от Вашингтон. Говори се, че египетският президент Мубарак е бил информиран за действията на Израел и подкрепата на САЩ. Повод е една снимка , на която се здрависва с министрърката на външните работи на Израел Ливни в Кайро, само 2 дни преди израелското нападение над „Газа”.

Трябва да се отчита променящата се роля на Сирия, особено от журналистите и коментаторите, които я поставят в един списък на „Лошите” или одобряват изолацията като средство в международната практика. Въпреки че президентът на Сирия Башар Ал Асад е дал убежище на ръководителя на „Хамас” Chaled Meschaal, Дамаск се превръща в посредник, особено след посещението на френския президент Саркузи и видимо демонстрира сближаване с Европа. Причината за това е в позициите на страната спрямо Ливан, защото за първи път в историята двете държави сключиха дипломатически отношения. Не може това да не се оцени от Европа като сигнал, че президентът Асад ще провежда конструктивна политика. Напрежение между Ливан и Сирия продължава да има, но е важна насоката на политиката. Обезпокоително например беше използването на Сирия като мост между Ирак и Северен Ливан от ислямистки бойци, по думите на ръководителя на Ориент- Центъра за международни изследвания и съветник на сирийския президент Самир Ал Таджи. /Радикални ислямистки групи се настаниха в Северен Ливан и представляваха опасност и за Сирия./ След терористичния акт през септември 2008 г. в Дамаск, при който бяха убити 17 души, президентът Асад изпрати войски на сирийско-ливанската граница. Забеляза се и увеличаване на сирийските подразделения, дислоцирани на границата с Ирак. Това допринесе за намаляване с пет пъти на нелегално преминаващите ислямисти. Подобриха се иракско-сирийските отношения. През октомври 2008 г. след 30 години прекъсване Дамаск изпрати посланик в Багдад.  Развитието на отношенията на Сирия с Иран тревожат западни наблюдатели, но в Дамаск считат, че Иран е необходим на Сирия в определен аспект, така както в друго направление отделят внимание на отношенията с Турция. Като че ли по-малко внимание ние в Европа  отделяме на вътрешно-политическото развитие в Сирия, което обаче е необходимо за да се разберат някои процеси и да корегираме очакванията си. А иначе няма съмнение, че тя е диктатура, но Западът я възприема може би защото това е по-малкото зло, отколкото растящото насилие и ислямизация в целия регион. 

За Иран отново се появиха оценки, че той е печелившият от конфликта в Палестина. Аналогични оценки се правеха и във връзка с Ирак. Иран печели от политиката на Запада след войната в Ирак, защото иранците запълниха създалия се вакуум в региона. От друга страна категоричната подкрепа за Израел  от Запада предизвика възмущение и разочарование в арабски свят. Така ще излезе, че Иран е двойно печеливш.

Всъщност, всеки аналз за Иран трябва да се съобразява са последствията от важни исторически събития и духа на нацията. Ислямската революция и 8 годишната война между Иран и Ирак белязаха по-нататъшното развите и обрата на американската политика, която загуби една от двете си опори в региона- Иран и Израел. Чувството за регионална сила в Иран е напълно оправдано. Изстрелването в началото на 2009 г. на собствен космически спътник с произведена също от Оран ракета-носител Сафир-2 е демонстрация, че никакви санкци немогат да попречат на техническото развитие на Иран. Ядрената му програма е въпрос на национален престиж и гордост и би бло наивно, че преговори биха пречупли тази воля. Изолирането или военен удар срещу Иран биха усложнили невероятно ситуацията. Единствнено с въвличането на Иран в решаването на проблемите в региона може да се разчита на успешна политика. А без Иран не е решим нито един от тях- нито Ирак, нито Афганистан, нито израелско-палестнския конфлрикт. Изглежда, че новият президент на САЩ Барак Обама е разбрал това. Времето ще покаже.

         След 2005 г. зе забелязва активизиране на външната политика на Саудитска Арабия. Очевидно тя разбира нарастващата в Близкя Изток опасност, която заплашва  нея самата. Стрлемежът й е предотврати превръщането на Иран в господстваща региоанална сила и да се постигне мирно разрешаване на израелско-арабскя конфликт. С това Саудитска Арабия се приближава много към позициите на Европа.

Това, че няма единство в арабския свят е лесно обяснимо с политико–държавната структура в тях. Властта е обсебена от малки групи, които се задържат на върха, опирайки се на военните и специалните служби, присвоявайки огромни финансови средства. Радикалните ислямистки движения намират добра почва сред младите поради липса на образование, перспектива и възможности. Това обяснява възклицанието на един немски коментатор: “Разрушаването /от Израел/ на цивилната инфраструктура, училища, университети е най–глупавото, което може да се направи.” 

Някои изводи:

1. Палестинско-Израелският конфликт предизвиква изключително емоционални реакции в арабския свят и чувство за собствена безпомощност. Войната в ивицата Газа увеличи дистанцията между населението и управляващите режими в арабските страни. Има разочарование от собствените управляващи и от обещанията на Запада за свобода, демокрация и права.

2. Наблюдаваният процес на кипеж в  целия арабско-ислямски  свят води до това, че все по-слабо се чуват умерените политически гласове. Неразрешаването на Палестинско-Израелския конфликт е една от съществените причини за продължаващи сблъсъци и за укрепване на радикалния политически ислям.

3. Араби и мюсюлмани са убедени в двойния стандарт на Запада. Той сам си създава врагове, срещу които се бори след това. Намеренията на президента Барак Обама за нова орииентация на политиката и в Близкия Изток очевидно отчита именно тази ситуация. За да преодолее недоверието, че това ще се случи е необходимо много повече от заявяване на намерения.

4. Ключовите направления, предопределящи стратегията на политиката на САЩ, или образно казано, двата педала, които  президентът Обама трябва рязко да натисне за да има развитие, това са  Палестинско-Израелския конфликт и Иран. Резултатите в тези две насоки биха имали наистина геополитически измерения.  

Използвани източници:

-         U.S. seeks ship to more аrms to Israel; Reuters; 09.01.2009

-         Интервю на Катрин Хайде с Михаел Людерс, експерт по Близкия Изток, радиопредаване „Радиофейлетон”, Германия

-         The trouble with India; www.ecfr.eu; 29.09.2008

-  „Zerschlägt Israel die Hamas, wird niemand trauern“ Von Nina Mareen     Spranz  ,     11. Januar 2009, Die WELT, Interview mit Elmar        Brok,    Mitglied    des EU-      Parlaments

-        „Sympathie für Israel“ von Alexander Gusovius, Freier Schriftsteller, 09. 01. 2009

-        Hamas ruft weltweit zu Anschlägen auf Israelis auf  Von Alexander    Ritzmann 7. Januar 2009, Die Zeit

-      „ Internationale Truppe soll Hamas im Zaum halten“,

Von Volkhard   Windfuhr, Ulrike Putz und Yassin Musharbash,   Spiegel online

         -        "Die gesamte arabisch-islamische Welt schäumt"

Der Nahost-Experte Michael Lüders fordert eine Neuorientierung der westlichen Politik

Michael Lüders im Gespräch mit Katrin Heiseq 07.01. 2009

  2009 Всички права запазени.                                                                                                  Последна актуализация