ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Грешните ходове на Ердоган ще навредят на Турция и региона повече, отколкото Ислямска държава

Симеон Николов, 05 08 2015

 Мотивите на Турция така рязко да смени политиката си, да провали мирния процес с Кюрдската работническа партия /ПКК/ и да се включи в операцията срещу Ислямска държава /ИДИЛ/ се допълват от договорки и сделки, за които има много преки и косвени доказатевлства, но  недостатъчно точна информация относно детайлите. Достатъчно е обаче да се проследят фактите поне в три направления: съвпадания с други  събития и взаимовръзката им; последвалите действия след събития, за които няма достоверна информация и опитите за очевидна подмяна на на истината за да се хвърли повече светлина върху протичащите процеси.  Вътрешнополитическите аспекти на събитията са салеч по–ясни, но еднакво рискови и опасни както и външнополитическите игри и сделки, поради което не бива да бъдат нито фаворизирани, нито подминавани, защото и двете очевидно са били еднакво важни за взетите решения. Президентът Ердоган избра да играе на много шахматни дъски, но за разлика от шаха, в осения с военни огнища регион загубите ще бъдат свързани с много кръв и жертви, а вълните на отражението им ще засегнат и Европа.

 Самоубийстнвеният атентат в Суруч до сирийската граница само на 10 км от град Кобани, за който кюрдите водиха няколко месечна  битка с ИДИЛ и по време на 134 дневната обсада  дадоха 459 жертви,  а джихадистите загубиха 1075 бойци, бе насочен срещу кюрдите, събрали се там с цел подкрепа и възстановяване на  този героичен град, а не срещу Турция. Целта му се свеждаше до отмъщение, предупреждение и опит за всяване на раздор в и без това изключетилно чувстителните и изпълнени с недоверие турско–кюрдски отношения. Тоест, този атентат, който е натоварен и със съмнения за провокация, не може да бъде причина за действия с последствия за целия регион. /Съмнения за предстояща провокация имаше още миналата година, когато изтече аудиозапис от свръхсекретна среща при тогавашния външен министър Ахмет Давутоглу, на който ясно се чува репликтата на шефа на  разузнаването за операция под чужд флаг, като лесно можели да бъдат изпратени няколко души да атакуват Турция./

Последният подобен атентат, но с повече жертви беше преди 2 години /май 2013 г./ в граничния град Reyhanli и тогава турската страна го представи като инспириран от режима на Асад, което се вписваше във водената турска политика, но нямаше нищо общо с действителността. Вярно е, че сега още първата седмица последваха поне два атентата, в които загинаха 3–ма турски полицаи, а през втората седмица се увеличиха както атентатите, нака и демонстрациите, вследствие на недоволството на кюрдите от факта, че управляващите подкрепяха ИДИЛ и  косвено се превръщаха във виновници и за последната трагедия в Суруч с 32 убити и десетки ранени, изключително кюрди, предимно младежи, жени и мъже. Но властите го представиха като първия атентат на ИДИЛ срещу Турция, въпреки, че организацията и до ден днешен не е поела отговорност, а сблъсъците с кюрди в Източна Турция– като активизиране на обявената за тероритстична Кюрдска работническа партия /ПКК/. 

Атентатът в Суруч създаде впечатление, че е отключил буксуващите преговори със САЩ, на които Турция от дълго се пазареше и отказваше използването на базата „Инджирлик” от американските сили за военновъздушни операции срещу  ИДИЛ, а американците не се съгласяваха с турското предложение за буферна зона на сирийска територия по протежение на турско–сирийската граница. Продължаваше нежеланието на Турция да се включи активно в оглавяваната от САЩ операция срещу ИДИЛ, а единствено постигнатите резултати бяха споразумението за обучение на „умерената опозиция” в Сирия и правото за използване на базата „Инджирлик” поне от безпилотни летателни средства.

Дни преди атентата в Суруч „Шесторката” /групата 5 плюс 1/ след дългогодишни преговори постигна споразумение по ядрената програма на Иран. С него се очертаха преследваната от САЩ промяна на баланса на силите в региона, въпреки съпротивата на Израел и Саудитска Арабия и замисъла за бъдещата нова роля на Иран. Същевременно, встрани от основния предмет на преговорите неизменно стояха въпросите за влиянието и подкрепата на Иран за режима на Асад и за шиите в Ирак, а напоследък с особена тежест и за приноса му в борбата срещу ИДИЛ. Турция, като израстваща регионална сила в региона и с претенциите си за водеща роля, не можеше да бъде безучастна и трябваше да напусне изчаквателните си позиции, дори активно да се намеси в събитията. Спекулациите, че Русия може да възприеме съветите на Иран към сирийския президент Асад, да се укрепи в провиниця Латакия, макар и да не означава оттегляне на руската подкрепа, е от значение за Анкара, която преследва стратегическата цел за сваляне на сегашния сирийски режим.

Изказвания на американски генерали на изслушване в Сената за бъдещето на страни в Близкия Изток /например генереал Дандорф, в края на юни 2015 г., тогава кандидат за поста председател на Комитета на началник щабовете/, засегнаха най–болезнения за Турция въпрос: евентуална кюрдска държава. Само споменаването, че в Ирак били възможни само две държави в бъдеще– на кюрдите и на шиитите, но не и сунитска държава, както и че подкрепата на САЩ с оръжия за Иракски Кюрдистан, логично ще доведе до окупиране на щиитски Ирак от Иран,  бе достатъчно да налее масло в огъня.

Но най–тревожният за Анкара сигнал дойде от предложението на режима на Асад да предостави автономия на кюрдите в Сирия срещу съюз и координирани действия срещу ИДИЛ. Борба, в която кюрдите се доказаха, станаха незаменим съюзник на САЩ, които заложиха само на въздушна, но не и наземна операция и с героизма си срещу главорезите, особено с „женските батальони” н Кобани, спечелиха признанито и симпатиите на  международната общност. Това преля чашата на турския елит и разпали страховете за това как иракските и сирийски турци се обединяват в една държава, а братята им в Турция искат присъединяване към мечтаната от десетилетия собствена държава.

А в Западна Европа нарастваха исканията ПКК, воюваща успешно срещу ИДИЛ,  да бъде извадена от списъка на терористичните организации. Нещо, което със сигурност не се е възприело с аполидменти, а по–скоро с възмущение, от Анкара.

Същевременно месеци наред нарастваше натиска на Европа върху Турция срещу помоща за ИДИЛ и пропускането на стотиците джихадисти–доброволци от стария континент, които се стичаха в Турция и безпрепятствено преминаваха в редиците на терористичната групировка в Сирия.

Част от корените на причините за турското въздържане от включване в антитерористичната борба, колкото и яростно да бе отричано от официалните власти, са в договорките, постигнати в преговорите на разузнавателните служби с ИДИЛ за освобождаване на пленените през юни 2014 г. 46 заложници–турски дипломати от консулството в Мосул, продължили цели 101 дни. Тогава се появиха информации за освободени затворници от турските затвори, принадлежали към групировката, заплатени финансови средства, осигурен пропускателен режим на турско–сирийската граница и други. В последвалото поведение на Турция обаче прозират далеч по–мащабни сделки. ИДИЛ предприе безпрепятствено прехвърляне на свои сили за атаката срещу Кобани, Анкара възпрепятства помощ от Иракски Кюрдистан; безучастно наблюдаваше клането, на което бяха подложени кюрдите; на ранени джихадисти се оказваше медицинска помощ в турски медицински центрове; през граничните пунктове ежедневно влизаха до 400 доброволци джихадисти по сведения на германски експерти, а бягащи към турската граница цивилни граждани бяха спирани от турските постове и доубивани от преследващите ги ислямисти.  Началникът на националното разузнаване на САЩ Джеймс Клапър твърдеше, че 60% от чуждите бойци достигат до Сирия през Турция. Бойци на ИДИЛ бяха обучавани в Либия от турски инструктури. Не бива  да се смята обаче, че  преговорите по освобождаването на дипломатите–заложници  са дали началото на тази всестранна подкрепа. Огромният скандал, който се разрази в началото на 2014 г. разкри, че офицери от турското разузнаване съпровождат и охраняват тараспортни конвои с оръжие през границата. Прокурорите и жандармеристите, които разкриха канала, а турска телевизия засне задържането на три от камионите, бяха подложени на преследване и изправени пред съда за шпионаж. Осветени бяха и каналите  за финансиране и доставка на въоръжние и техника от Саудитска Арабия през Турция, за ИДИЛ в Сирия. Натискът от Европа пък се изразяваше също в някои разкрития и доказателства, като това от Великобритания за ролята на Турция в нелегалния гешефт с нефт, продаван от терористите на изгодно ниски цени, с което се финансираше организацията. Дневно тя е печелила от 1 до 4 милиона долара. Преди това американски специални части по време на операция срещу ИДИЛ иззеха документални доказателства за дългогодишното и интензивно сътрудничество между турските ведомства и ИДИЛ в нефтения бизнес.

В интерес на истината трябва да се отбележи, че промяната на тактиката на  Турция срещу ИДИЛ започна да се очертава още много по–рано и кулминацията беше операцията за спасяване на застрашената от ИДИЛ гробница на Сюлейман Шах на сирийска територия и предупреждението на Давутоглу, че турските въоръжени сили могат да навлязат на дълбочина 40 км когато си пожелаят.

Не е без значение, че в самата Турция част от населението /11.3% или 9 милиона души/ не виждат в ИДИЛ терористична организация и са склонни да я приемат, посочва проучване на MetroPool от август 2014 г. На този фон е дори изненадващо, че в Турция са установени само 3000 души с връзки с ИДИЛ, а в Сирия се биели само 700 турски джихадисти. „Заразата” може обаче да се разпространи много бързо, ако се вземе предвид премълчавания факт, че от над 2 милиона бежанци, с които Ердоган се хвали, че са приети в Турция, само 250 000 всъщност са в лагери, а всички останали са пръснати свободно из страната. Не е тайна, че с тях са проникнали и много джихадисти. Всичко това не може да не е повлияло на оценката за заплахага и на промяна на подхода на Турция.

Искането на Турция за свикване на извънредно заседание на НАТО по силата на Основния зоговор на Алианса нямаше реални основания. Нито „териториалната й цялост», нито «политическата независимост и сигурност» бяха под заплаха. Анкара получи обаче силна политическа подкрепа, която със сигурност е била договорена още в рамките на турско–американските преговори за активизиране на участието й в коалицията срещу ИДИЛ и създаване на буферна зона в Сирия.

Логично е САЩ да са направили отстъпки по отношение на кюрдите, оценено от много европейски среди като предателство, както и за буферната зона, но в замяна получиха правото да ползват базата в Инджирлик и включването на Турция в антитерористичната коалиция на практика, а не само формално. Може да се допусне, че има и други договорки, които скоро ще се проявят.

Европейците пък можеха да са доволни от перспективата да бъде поне ограничен един толкова широк канал за джихадисти от Европа за Сирия и обратно за Европа, както и да подхранят надеждата си, че ще се засили антиджихадисткия фронт на международната коалиция.

Разширяването на инициативата на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров на 04 август в Доха за необходимостта от по–широк антитерористичен фронт с участието на иракски, сирийски и кюрдски сухопътни сили, е знак, че ЕС изостава в готовността и реакциите си и безапелационно е изпреварен от Москва, а в същото време е и ясна позиция в защита на кюрдските сили и тези на режима на Асад след изявлението на държавния секретар Кери, че американските ВВС ще защитават „умерената опозиция”. Кулминацията ден обаче бе безпрецедентната среща на президента Путин с посланика на Турция на 05 08 2015 г. с култовото предупрежедние: „Тогава предайте на своя диктатор президента, че той може да се окаже в ада заедно с неговите терористи от ИДИЛ. И на мен няма да ми остане нищо друго освен да превърна Сирия във втори Сталинград за Ердоган и неговите саудитски съюзници.»

Някои експерти отдават по–голямо значение на вътрешнвополитическите аспекти за рязката смяна на курса на турската политика. Няма съмнение, че те са жизнено важни за политическото оцеляване на Ердоган и реализацията на плановете му. След като на изборите на 07 юни 2015 г. партията му АКП /Партия на справедливостта и развитието / загуби абсолютното мнозинство, към което се стремеше и срина очакванията за силна еднолична власт на президента в бъдеще, прокюрдската ХДП прескочи бариерата от 10% и влезе в Меджлиса с 80 депутата. Важно е да се има предвид обаче, че зад нея стоят не само кюрди, а светски ориентираните турци, демократичната интелигенция в страната. Тоест, тя не защитава само кюрдски интереси.  Откритите и цинични усилия на Ердоган да представи ХДП като близка с ПКК, да я обвини в подкрепа на тероризма в страната и започналите преследвания срещу висши функционери на същата, начело с харизматичния й лидер Селахатин Демирташ, имат откровената цел да я дискредитира и да не бъде допусната в очертаващите се през ноември т.г. извънредни предсрочни парламентарни избори. Тази прогноза намира потвърждение и в умишленото и целенасочено влошаване на обстановката в Турция, което пречи да се състави правителство в определения срок, което пък предопределя необходимостта от нови избори. Целта е да бъде постигнато самостоятелно управление на АКП и утвържадававане едноличната власт на Ердоган чрез разширяване на правомощията на президента.

Въпреки че инициативата на Турция беше обявена като борба с тероризма, „независимо откъде идва той” и на първо място стоеше ИДИЛ, а на второ ПКК, скоро се оказа, че силите за сигурност действат всъщност почти изцяло срещу кюрдите, а не срещу джихадистите. За по–малко от седмица бяха арестувани близо 1000 души в цялата страна, като само няколко десетки бяха обвениени във връзка с ИДИЛ, а над 90% за прокюрдска дейност, симпатии или принадлежност към ПКК. . Бомбардировките също се съсредоточиха върху лагери на ПКК в Северен Ирак, а не върху силите на ИДИЛ.

Примитивно е да приравниш опасността от ПКК и ИДИЛ. Двете имат коренно различен генезис, идеология, цели. ПКК използваше терористични методи, но се разви в политическа партия. Истинският терор обаче извършваше Турция, когато изравняваше цели кюрдски села със земята, когато стотици и хиляди изчезваха само за една нощ и никога не се завръщаха. Ако вземем предвид тези събития от самото им начало, жертвите, които дадоха кюрдите през тези десетилетия възлизат най–малко на 60 000. От друга страна днешното фокусиране на ударите само върху ПКК, а използване името на втория враг  ИДИЛ за прикритие, отклонява всъщност вниманието от джихадистите, които е възможно да получат нови насоки за действие от своите спонсори– било то срещу Асад, срещу постсъветските републики или в държави в централна Азия, каквито амбиции те впрочем вече заявиха, включително и към Индия. Интересното е, че  в 32–страничен документ терористите за първи път подчертават, че пряка конфронтация със САЩ на този етап би било напразна загуба на енергия.

Фатални грешки

Една от най–голямата грешка на Ердоган, от която произтичат незабавни последици,  си остава прекратяване  на мирния процес с ПКК, постигнат след дълги години усилия и от двете страни и доказал се през последните две години. Стъпката е необратима. Призивът от страна на Съвета на НАТО и някои страни като Германия към турските ръководители да продължат мирните пеговори с кюрдското малцинство в страната, звучат нереалистично и самите му автори едва ли си вярват.

Изходната точка на разсъжденията на турския президент и идеологът му Давутоглу е погрешна и поради факта, че кюрдите отдавна не търсят независимост и са пръснати в гоемите градски центрове. Демократизацията, а не отблъскването им беше верия ход.

Тук обаче логично ще възникне възражението с носещия аргумент за „заслугите” на Ердоган, който през последните 6 години под натиска на ЕС отслаби натиска върху идентичността на кюрдите, предприе действия за икономически подобрения на югоизточните райни на Турция. Защо тогава всички коментатори започват с обяснението за ликвидиране на кюрдската идея за своя държавност? Днешните мотиви на президента са многопластови. В дъното на опасенията, които го тласнаха към днешните му действия е загрижеността за налагането на исляма в една държава с амбиция да бъде водеща в мюсюлманския свят, за което свидетелства една реплика от посещенето му в Индонезия: „Нашата единствена грижа е исляма, исляма, исляма.” Затова ударите срещу ХДП, привлякла на последните избори предимно светските среди в Турция е същинския враг на Ердоган. 

Заслепени от стремежа към цялата власт, от желанието да отстранят с един удар страховете си от бъдеща кюрдска държава, от амбицията да се намесят като водещ фактор в региона, Ердоган и антуражът му тласнаха страната в една непредсказуема посока на политическа, икономическа, вътрешна и регионална криза. Дестабилизацията на региона в дългосрочен план устройва преди всичко ИДИЛ и ще удари по Турция. Несъмнено ще пострадат икономическите интереси на Анкара в Северен Ирак и възможностите й да подкрепя туркменското население в района на Мосул и Киркук.

Не може да не се съгласим с Дейвид Шимпли от Блумбърг, че тази стратегия ще навреди на демокрацията и на икономиката повече, отколкото Ислямска държава.

Най–голямата грешка на Запада беше компромиса да позволят на Турция да атакува  кюрдите. Защото бойците, които в момента се бият срещу ИДИЛ в Сирия и Ирак са преди всичко кюрди от ПКК или близки до нея, като сирийската кюрдска Партия на демократичния съюз /ПДС/ и които получаваха въоръжение от Запада и въздушна подкрепа от бойната авицаия на САЩ.

Втората грешка на Запада е, че допуска премахването на демокрацията в Турция, както се изрази бившият шеф на разузнаването на една европейска страна / Герт Р. Поли/  и фактически ще подкрепи превръщането й в диктатура.

Западът упреква Турция с половин уста, което е засилва усещането  за една „мръсна сделка”. Само в случай, че на Турция е възложена важна роля в една бъдеща война в Черноморския регион и трябва да бъде укрепена полосата от „фронтови” държави, може да се обясни такова поведение.

Третата грешка е, че все още няма обща концепция за справяне със заплахата ИДИЛ, което става причина за непремерени компромиси, натоварни с много негативи.

Заслужаваше ли си обаче, цената на компромисите?

Последствия и рискове за Запада

Въпреки заявленията на генералния секретар на НАТО Столтенберг, че алиансът няма да участва в поддържането на бъдещата буферна зона и няма да разширява участието си, реална е опасността да бъде въвлечен в един бъдещ конфликт. Такова постепенно въвличане може да започне с прерастване на буферната зона в зона забранена за полети, каквато бе първоначалната турска идея. Подготовката на т.н „умерена опозиция”, макар че на всички е ясно, че „умерена опозиция” в Сирия няма, както и заявеното от американска страна на 03 08 2015 г., че ще защитават тези сили с военновъздушни средства, вещае военна операция за свалянето на режима на Асад.

Първите оценки на някои европейски политици обаче показаха, че все пак се осъзнават донякъде рисковете. „Ескалацията е в полза само на екстремистите”, отбеляза министърът на външните работи на Германия Франс Валтер Щайнмайер. Опасенията на германците идват и от факта, че в Кахраманмараш в близост до сирийската граница бяха дислоцирани по линия на НАТО противовъздушните системи с ракети „Пейтриот” с 250 души личен състав, които лесно могат да бъдат въвлечени в евентуални бойни действия. Немски инструктури участват в обучение на кюрди в Северен Ирак, а от миналото лято се доставя и въоръжение и оборудване за тях.

 На второ място трябва да се очакват мащабни протести и вълнения сред кюрдската и турска диаспора в Европа. Западът загуби доверието на кюрдите, които се почувстваха отново излъгани. А те са доказали своята непреклонност в десетилетия борби за свобода. Демократичните сили във Франция, Германия и Швеция ще им дадат мощна подкрепа. Силно ще нарастнат антиамериканските настроения сред самите кюрди и в демократичната турска общественост.  Наред с ИДИЛ и ПКК в Европа ще се радикализира. Умишлено подменяната днес от Турция заплаха с мълчаливото съгласие на Запада ще бъде представена тогава като „вярна” и „предвидлива” политика на Анкара.

На трето място, конфликтът ще забави операцията по унищожоването на ИДИЛ, защото ще отслаби един от силните фактори в наземната й част. Загубите, които джихадистите евентуално ще понесат в една  60 километрова буферна зона ще предизвика реакциите им в други райони в Сирия, Турция и Европа, каквато практика доказваха и досега.  

На четвърто място, ЕС в крайна сметка ще трябва да поеме финансовата тежест както за миграционните процеси, така и за неизбежните хуманитарни операции.

Рискове за България

Евентуално разпалване на гражданска война в Турция ще създаде нестабилност, която ще се почувства и на Балканите. Ще се увеличат бежанските потоци от Ирак и от самата Турция, най–вече кюрди, а от пребиваващите вече в нашата южна съседка  над 2 милиона бежанци, чието положение и сигурност рязко ще се влошат– сирийци и кюрди.

Продължителното поддържане на буферна зона по турско–сирийската граница може да доведе до ограничаване на потока бежанци към Турция, но очертаващата се дългогодишва битка с ИДИЛ, според САЩ –4 години, според някои експрети– 10 години, означава риск от ответни реакции, изразяващи се в атентати срещу всички страни–членки на международната коалиция. А генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви след срещата, свикана по искане на Турция, че  сме въвлечени по различни начини в борбата срещу „Ислямска държава“ и тероризма и че всички съюзници на Алианса са част от международната коалиция срещу групировката.

В икономическо отношение България би пострадала от нестабилност в съседна Турция поради положениоето й на транспортен мост към Близкия Изток. Интересите ни към икономическия възход на Северен Ирак също не е за пренебрегване.

За България ще бъде вредно, ако в съседна държава бъде изградена една диктатура, която неизменно ще влияе върху региона. Българската политика ясно трябва осъди недопускането в парламента с груби репресивни методи на демократични структури, нарушаването на човешките права, което със сигурност ще направят и повечето европейски държави. Съдейки по досегашното поведение на българската дипломация и политика както по отношение на Турция, така и по Украйна,  малко вероятно е това да се случи.

Всяка нормална демократична държава би подкрепила една демократична парламентарна сила в съседна страна или би потърсила поне достоверна информация. Логично възниква въпросът, дали България има отношения с ХДП като нова парламентарна сила. Съдбата на кюрдите пък не може да ни е безразлична поне заради факта, че в далечното минало народите ни са живяли един до друг и до ден днешен кюрдските хора и танци почти не могат да бъдат различени от българските, а в езика им още съществуват основи от български думи.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация