ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS


          Изследвания     Коментари     Новини     Кои сме ние     Контакт с нас     Галерия

 

СИГУРНОСТ

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

 

Обединяване на военното и външнопилитечсокото разузнаване– безотговорност, дилетанщина  или задкулисни мотиви

Симеон Николов

24.11.2014

На последната среща на НАТО, проведена в Уелс, беше изрично подчертана необходимостта от укрепване на разузнаването и координацията между страните–членки, предвид на нарастващите заплахи и усложнена среда за сигурност. Логично бе да се очаква, че българската страна ще ускори приемането на отдавна подготвените проектозакони за специалните служби, най–качествените от които бяха тези на НРС и Военното разузнаване и ще увеличи финансовото обезпечаване на дейността им. Вместо това, обаче някои политически сили се възползваха от конюнктурната ситуация за да извадят от нафталина стари свои предложения от преди 2010 година за обединяване на външнополитическото и военното разузнаване. Национална отговорност, дилетанщина или задкулисни мотиви се крият зад тези действия?

Още преди 4 години, когато о.р. генерал Атанас Атанасов лансира това предложение, бяха категорично опровергани непрофесионалните и вредни за ефективността на двете разузнавания аргументи.

На първо място се подминаваше очевидния факт, че Служба „Военна информация” към МО като стратегическо военно разузнаване е част от един общ организъм, от който зависят оперативното и тактическото военно разузнаване в БА. Да отделиш „главата” и да изпратиш „краката” на това общо тяло на мисии в Ирак, Афганистан  или другаде е  пълен абсурд. От новата агенция министърът на отбраната щял да има достъп само до военната информация, но кой ще поставя задачите?  Изненадваща е липсата на поука от негагивите при механичния сбор на контраразузнавателните служби в ДАНС. Разшириха се  правата и задачите на Военна полиция в МО, създавайки „второ ВКР”. Същото би се получило и сега с Военното разузнаване, ако се приеме тази неадекватна идея.

Учудващо и тогава и сега е изтъкването на първо място на довода, че имало дублиране на задачите на външнополитическото и военното разузнаване. Но задачите на военните са съвсем специфични и тяхната професионална подготовка, умения и опит, освен в разузнавателниата, се разпростират  още във военната и военнотехническа и технологическа, научна и стратегическа области. Ако някой е поставял в миналото несъответстващи задачи, вината не е на разузнаването. А истинският проблем е в способността на управляващите да използват информацията.

Този подход на вносителите на предложението за обединяване свидетелства не само за непрофесионализъм, а и за чиновнически формализъм, защото в случая не може да става дума за разместване на чиновници. Изграждането на един военен разузнавач продължава поне 8 години. Съмнявам се, че вносителите на предложението разбират думите на английския разузнавач Феликс Каугил: „Разузнаването е изкуство за мъдреци, посветени в него.”

Но дори и да се предприеме погрешната стъпка на обединението, сега ли е моментът, когато над нас е надвесена сянката на войната, когато заплахите нахлуват отвсякъде? Агентурата им щяла да бъде обединена. Но в разузнаването често само заради смяна на ръководителя следва отказ на агента да продължи сътрудничеството. На практика продължава разбиването и на малко останалия потенциал на службите, защото откази е имало още при обявяване на досиетата, а нови вербовки почти липсват по същата вредителска роля на този „закон”.

Координацията на задачите и контрола успешно може да се постигне, ако се реализира предложението от преди 2 години за „Разузнавателен борд” на службите. Оперативната работа обаче, категорично трябва да бъде водена отделно и независимо. Ако НРС трябва да се усили с военна експертиза, нека се създаде разширен военен отдел в нея.

Друг аспект от темата „подход” на тези „реформаторски” предложения: основен принцип на разузнавателната практика в тази древна като света професия е потвърждаването или отхвърлянето на добитата разузнавателна информация след засичане от няколко различни източници. Авторът на идеята за сливане на разузнаванията Иван Костов, много добре познава този прницип, защото именно по негово време е върнал доклад на една от двете служби, които сега иска да слива и е възложил такъв на другата служба, благодарение на което тогава е взел едно правилно и запомнящо се в историята решение по кризата в Югославия. Полицейският подход на ГЕРБ обаче, днес изхожда от „опита” си, че понякога е „необходимо” да получи „удобна” информация като тази за атентата на летище Сарафово поискана от една съюзническа и една приятелска страна, а не истината. А това води до по–страшното: когато разузнаванията започват да изпращат такава информация, каквато управляващите искат да чуят!

Цинично е да се изтъква аргумента за някакви предимства и икономии при финансирането на двете служби, предвид на уникалния в сравнение с всички други страни факт, че охранителната служба /НСС/ има два пъти по–голям бюджет от Националната разузнавателна служба. Политиците очевидно отново не „вдяват”, въпреки многократно изтъкваните от НАТО и от наши експерти съвети: когато съкращаваш до краен предел армията, а си изправен пред нарастващи заплахи, първото нещо е да помислиш за разширяване и укрепване на разузнаването си.

Обединяването на двете разузнавания се налагало от член 105, ал. 2 на Конституцията, а именно, че МС осигурява „обществения ред и националната сигурност в страната”. Но нали Военното разузнаване е подчинено на министъра на отбраната, член на правителството? Нали и двете служби работят само в чужбина, а не „в страната”? Единствената „полза” би била само за всяка чужда контраразузнавателна служба, защото проникването в един „обект” и достъп до агентурата, както и до изходящите общи документи, ще е много по–лесно, отколкото проникването в два или повече „обекти”.

Подновеното от 2010 г. предложение за обединяване на двете разузнавания и тогава и сега  не обяснява, защо трябва да разформироваме структура като Служба „Военна информация”, която работи добре и получава добри оценки от НАТО, за да създадем някакъв отдел или служба към външнополитическото разузнаване. Изглежда никой не си дава сметка и за това, как ще се появи един началник на този отдел или служба на съвещание в Брюксел сред останалите генерали с по няколко звезди на раменете си! А къде ще отиде апарата на военните аташета? А къде ще се пренасочват предложенията от Брюксел за обучение и квалификация на военните разузнавачи? Ако въобще останат такива.

Въпросът „Защо се случва всичко това?” не може да бъде обяснен само с изводите на нашите европейски съюзници, че „политиците внушават негативни представи за разузнаванията в обществото, надценяват възможностите им и погрешно си мислят, че биха извлекли партийни дивиденти от кадровото им овладяване”, защото те бяха характерни за един далеч по–незрял период на развитие. Разбира се, ако не сме още в него.

Позоваването понякога, че имало и други страни с такава обща организационна структура, също не е точно. Разбира се, че някъде има помощни военни отдели към външнополитическото разузнаване, но военното им разузнаване е отделно и много по–развърнато.

Истинските мотиви на нашенските „новатори” са другаде. Те надничат зад усложливо проведената операция по сондиране на психологическите нагласи в българското общество в случаи на възможни по–остри и дори военни сценарии на сблъсък между САЩ и Русия в Украйна с лансираната „руска заплаха” във „Визия 2020”. Много по–безпардонно и открито бе подновено настъплението за разкриване на досиетата на чужди граждани в НРС и във Военното разузнаване, въпреки че на всеки е пределно ясно, че Законът за досиетата е за български, а не за чужди граждани. Трудно ли е да си представим, че в някои региони тези хора би ги очаквало и смъртно наказание? Да не говорим за дипломатическите скандали и дали в бъдеще някой въобще би се съгласил да работи за българското разузнаване. Това, за което чужди контраразузнавания дават десетки милиони, българите им го поднасят на тепсия. Няма друга страна в света, която да е разкрила така разузнавачите и дипломатите си, да е допуснала някаква Комисия да прекрачва закона и да се изживява като държава в държавата. Тъй като по силата на разделението във Варшавския договор българското разузнаване е работило главно срещу съседни страни и Близкия Изток, очевидно е , че някои приятели на днешни български политици в близката чужбина неистово желаят да се доберат до имената на бивши агенти и сътрудници на българското разузнаване. Други страни в преход запазиха агентурата си в райони като Близкия Изток. Но ние като слон в стъкларски магазин разбихме  всичко. В предложението има и мярка за лустрация, забравяйки удобно, че подобна имаше само в 3–4 страни, но за 5 до 10 години, а при нас минаха 25! Но те имаха Закон, а ние „Закон–менте”, скрил истината и оплюл невинни. Междувременно по–младите минаха през школи и курсове на НАТО и САЩ. Кого ще лустрираш? Наградените от НАТО, или ще лепиш етикети по надгробните паметници?

Ако закриването на военното разузнаване, което е на 107 години и е работило при различни режими само в интерес на България и като част от армията е символ ва държавността, е разрушетелно, то желанието да се предадат чуждите граждани с ясното съзнание, че някои от тях ще намерят смъртта си, е неморално, нечовешко, варварско. Отвратителен слугинаж на чужди служби! В такава „държава” не може да вярва нито български, нито чужд гражданин. Тя е обречена.

Общото във всички назовани и неназовани действия  е, че зад тях стоят едни и същи политически среди. Те внесоха в НС гласуваната проекторезилюция за „геноцида”, извършен от Възродителния процес, писана в столицата на съседна държава и донесена от агент на чуждо разузнаване, осъждан в миналото именно като такъв. Същите политически среди усложливо продадоха на американски фирми двата ТЕЦ–а на Марица Изток при крайно неизгодни цени и последствия за десетилетия. Същите хора се бориха за провалянето на който и да е от досегашните енергийни проекти в полза пак на чужди сили и осъждайки ни на остров, заобикалян от всички.

Почти неизвестен и премълчаван факт е, че и в миналото ДС се е опитала да погълне Военното разузнаване. Благодарение на острата реакция на най–дългогодишния началник на военното разузнаване ген. Васил Зикулов, това не е станало. Днес изглежда имаме работа с една израстваща нова ДС, която прави опити да ни отдалечи от нормалните западноевропейски страни. Обективно погледнато, това е  разбираемо, като се има предвид стремежа към една диктатура по модела на турскикя президент Ердоган, който скоро прокара законодателни мерки за пълен контрол над разузнаването и разшири пълномощията му и с когото основната управляваща българска партия има повече от приятелски отношения.  

Тази година бе отбелязана 50 годишнина от освобождаването на легендата на българското военно разузнаване полковник Пеньо Пенев  след 9 години истезания в 7 турски затвора, разменен за 10 турски шпиони.  В тази връзка ветерани военни– разузнавачи напомниха, че при предаването му на границата командирът на турския военен патрул е командвал „За почест”. Несравнимо е с английската команда „Знамената долу! Минава генерал Вазов!” Но общото от двата исторически факта горчиво чувство е, че някои от днешните политици нямат културата и морала да споделят тази гордост. Те предават своите за сметки в офшорки или политически дивиденти. И не искат да извадим и досиетата на прехода и кой какъв е бил. А само тогава ще можем да сложим край на разединяването на обществото и да му служим безрезервно. А днес България повече от всякога се нуждае от двете си основни разузнавания– военното и външнополитическото.

 

 

 

БЮЛЕТИН

технологии, въоръжение, наука

Последен брой         

Предишни бюлетини 

1  2  3  4

 

ПРЕПОРЪЧВАМЕ

 

Пестеливата суперсила

 

Сенчестият пазар

 

Косовският възел на Балканите

 

Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни

 

Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam

 

The Constitution of Liberty

 

GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency

 

Новое дворянство: Очерки истории ФСБ

 

Hein G. Kiessling, ISI und R&AW

 

Alexander Rahr, „Der kalte Freund – warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse“

 

"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс

 

 

Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?

 

"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"

 

"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung

 

Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.

 

Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.

 


csr.office@yahoo.com  

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация

  25.06.2016