ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Оценки, изводи и възможни сценарии след първите 7 дни на протестите в Турция

Симеон Николов
05.06.2013

Събитията в Турция се превръщат в най–сериозната и тежка криза в 10 годишното управление на консервативната ислямистка Партия на справедливостта и развитието и на премиера Ердоган и независимо от крайния резултат от тях, вече е ясно, че ще влязат в историята, защото ще променят страната в една или друга степен.

Внимателният анализ дава основание за извода, че протестите срещу застрояването в парка Гази с културен център, мол и джамия и унищожаването на дългогодишни дървета, дори не е  сам по себе си единствения формален повод, след който с помощта и чрез реакциите на премиера Ердоган и действията на полицията бяха пренесени на политическа плоскост и прерастнаха в масови протести в 67 града в цялата страна и навсякъде в света, където живеят, работят и учат турци. Разликата от предишни протести обаче е, че те не са свързани с партии и идеологии, не са организирани от партийни структури, а възникнаха спонтанно, самоорганизирани през социалните медии.

– Още на 01 май полицията атакува демонстриращи, които нямаха  разрешение от общината на Истанбул, забранила честванията на празника т.г. По официални данни е имало 27 полицаи и 3 –ма цивилни, ранени в сблъсъците, както и 72 арестувани.

– На 11 май в Рейхатлъ на труско–сирийската граница бе извършен най–кървавия атентат в най–новата история на Турция, при който загинаха 59 души, а няколкостотин бяха ранени. Неофициално се говори, че убитите и ранените са три пъти повече. Атентатът отключи нови критики срещу политиката на управляващите по Сирия, придружени с обвиненията, че Ердоган е допуснал в Турция да се обучават „сирийски терористи”.  Изразени бяха опасения за очакван „терористичен сценарий” за Турция. Лидерът на опозиционната Републиканска народна партия критично отбеляза, че разликата между режимите на Асад и Ердоган е в нюанси. И двата режима са подтиснически, и двата имат специални съдилища и прокуратура.  

– Последният повод за недоволство беше приемането на закона за ограничаване продажбата на алкохол, в което хората видяха поредния опит за налагане на норми на исляма и погазване на тяхната свобода на избор. Те не видяха основание при употреба на 1,5 л алкохол годишно, равняващо се на 90 бири, при 7,3 до 12,6 л в Западна Европа, тази загриженост да се аргументира с грижа за здравето на младежта и народа.

В основата на недоволството, довело до спонтания протест обаче не са конкретните поводи, а натрупалите се в продърлжение на 10 год. несправедливости и недоволство в гражданите:

– срещу арогантността на поведение на премиера Ердоган;

– срещу все по–самодоволната, нечувтвителна към хората и проблемите им, пристрастна към израстналата нова мюсюлманска буржоазия и безграничната безпардонност на политиката на управялващите;

– срещу постепенното упорито налагане на ислямски ценности, които постепенно заменят официалните светски принципи и ограничават личната свобода;

– срещу несправедливото все по–голямо  разтваряне на ножицата между бедни и богати;

– постоянното нарастване на различията между отделни области в страната– бедни и богати и разпределението на инвестициине;

– срещу рязката промяна на външнополитическия курс към Сирия и възникналите тежести и опасности /бежанци, атентати, бъдещето на кюрдите/.

– срещу арести на студенти, интелектуалци, журналисти и обиненията срещу тях в „подкрепа на тероризма”, само защото за изразили собствено, различно, мнение. Турция продължава да е на първо място в света по брой на журналисти, намиращи се в момента в затвора.

Всичко това дава основание за извода, че на преден план излизат исканията за повече демокрация, повече свобода на личността и защита на личното пространство. Това обяснява, защо в страна с такъв прираст на БВП от 5 % и завидно икономическо развитие /страната е на 18 място в света през 2011 г., а БВП на глава от населението от 3 500 долара през 2002 г. на 10 000 долара през 2012 г./ може да избухне такова напрежение.  

За новото и уникалността на сегашните протести свиделстват не само това, че са спонтанни и зад тях не стоят политически сили, а и характтеристиката на състава на протестиращите: преобладаващо млади хора, но и турската интелигенция, която е против ислямизацията на страната, както и бивши военни, мотивирани от грубото погазване на правата и ролята на армията, премахване на функцията и на защитник на светското начало и кемализма, кюрди и представители на прокюрдски партии /лидерът на Партията за мир и демокрация дори бе сред пострадалите/.  Наблюдателите изпускат обаче погледа от към случващия се и набиращ скорост сблъсък между шиити и сунити в Близкия Изток. Не случайно сред протестиращите са алевитите, чиято численост е 1/5 от населението на 76 милионна Турция. Те имат близки корени със сирийските Алавити, числящите се към шиитската религия и са били подлагани на гонения и сеч не само през 16 век, но и през последните години – 1977 до 1995 г.  в Малатия, Кахраманмараш, Чорум, Съвас, квартал Газиосманпаша в Истанбул. Страхът в тях, че при очертаващите се промени отново ще бъдат преследвани от сунитите оправдано се засили, след като турските управляващи откриха строежа на третия мост над Босфора, давайки му името на Явуз Селим, наричан Жестокия, 1512–1580 г.– най–големия убиец на алевити в историята. Поради всичко това не е случайна и подкрепата им за опозиционната лява Републиканска народна партия.

 Поведението на протестиращите дава основание за извод относно една по–голяма зрялост на гражданското общество, изразяваща се в следното:

– безпрецедентна солидарност– гражданите от много провинциални градове бързо се оргиназираха през социалните мрежи в подкрепа на протестиращите в Истанбул; по време на шествията хората изнасяха знамена на прозорците, спускаха от тях храна за протестиращите. Подкрепа протестиращите получиха и от армията– от раздаването на маски против пръскания от полицията газ до медицинска помощ на ранените във военни болници. Турски граждани отказаха да презареждат с вода полицейските коли за борба с безредици.

– бързо и точно искристализираха основните искания на протестиращите: не на ислямизацията, демокрация и свобода на личността, Ердоган да си върви. Имаше определена символика в събота, когато протестиращи от азиатския бряг се отправиха през моста Ататюрк над Босфора забранен на пешеходци, за да подкрепят съгражданите си от европейската част на площад Тексим и парка Гези– път от Азия към Европа.

– критиките бяха насочени и към информационното затъмнение и ролята на услужливите към властта медии, които прикриха дори първите смъртни случаи, за които съобщиха лекари от болниците, а някои видяхме в частни видеофилми. За съжаление чуждите медии и в частност българските възприеха официалните съобщения от 02 и 03 май за само двама загинали. Същото важи за общия брой протестиращи в цялата страна, който достигна 1 милион, над 3000 пострадали, над 1700 арестувани.  

– интресно и дори уникално беше поведението на гражданите: след всяко използване на насилие от полицията срещу протестиращите и прогонването им от площада те се завръщаха в много по–голям брой. След всяка закана или обида от Реджеп Ердоган, че били лумпени и какво ли не, избухваха нови и нови протести в различни градове в подкрепа на протестиращите в Истанбул.

Всичко това неизбежно поражда въпроса, за наличието на гражданско общество в Турция и сравнението с България. Докато в Турция е дори опасно да протестираш, в България хората не проявяват съпричастност, смятат, че случващото се може да мине и без тях и т.н.  

Сравненията на събитията с „арабска пролет” не са основателни и единствено в този пункт премиерът Ердоган е донякъде прав, защото:

– в арабските страни бяха пометени многогодишни диктаторски режими, докато в Турция, независивмо от критиките към Партията на спасението и развитието, тя е избрана три последователни пъти в нормални избори;

– преобладаващото младежко население в арабските страни нямаше онези икономически възможности, които имат младежите в Турция, при един съвсем друг икономически ръст, независимо от големите социални диспропорции.

Това не означава обаче, че протестите няма да развият енергията, която е необходима за по–сериозни и дълбочинни промени.

Прилики има по–скоро не с арабската пролет, а с доскорошното управление на ГЕРБ в България, макар и с някои сериозни уговорки по отношение огромните различия в икономическото развитие: главно в стила на ръководство, незачитане нуждите на хората, арогантен език, самовнушението, че премиерът е вечен, решенията му безгрешни и неподлежащи на ревизия, тоест пътя към авторитарен режим и „мека диктатура”.

Коментатор на едно издание за Близкия Изток характеризира демонстрациите като „Упражнение” за турската демокрация, при което както правителството, така и опозицията биха могли много да научат. Това не е „турска пролет”, а призив за по–добро управление. Ердоган трябва да се вслушва в хората, опозицията да бъде по–активна. Към неговите думи може да се прибави и поуките въобще за политици и от други страни. Защото тези събития можеха да бъдат предотвратени. Но премиерът Реджеп Ердоган направи всичко, не да успокои протестиращите, както се постара президента Гюл, а за да налее масло в огъня. „Правитеството на Турция няма да позволи малцинството да командва мнозинството.” /напомнящо донякъде на изказването на Марин Райков, когато пое поста служебен премиер в България: а сега е ред да чуем мнозизинството./ Така и фактически Ердоган сам преведе конфликта на политическа плоскост, заявявайки, че причините били идеологически.  Той най–арогантно нарече протестиращите „банда лентяи и мародери”, непряко заплаши с гражданска война: Ако вие изкарате 200 000 души, аз мога да доведа 1 милион. Дори след признанието за прекомерно използване на сила си остави вратичка за прилагането отново на такава, които си беше пак чиста заплаха. Изказването му пък срещу социалните мрежи, благодарение на които се самоорганизираха простиращите, че били „най–голямата напаст за обществото”, а Туитър и Фейсбук съдържали „най–тлъстите лъжи”, демонстрира, че очевидно този човек, омаян от дългогодишното упражняване на  властта, има силен дефицит на елементарна демократична култура. Един автор от изданието Foreignaffers.com  /Steven Cook/ нарече това „инструментално” разбирне на демокрацията.

Поведението на премира Ердоган спрямо собствения му народ и отговора му на добронамерени препоръки от Запада, например от МВнР на САЩ за „гаранции за свободното изразяване на мнение и свободни събрания”, на което отговори, че това било намеса във вътрешните работи, свидетелства за неспособността да се видят реалностите, да се разкъса самовлюбеното самочувствие от успехите през един дълъг период от 10 г., което не предвещава нищо добро.

Президентът Абдулах Гюл, въпреки че  е свързан с Ердоган от основаването на партията,  много точно отбеляза, че само демократични избори още не означава истинска демокрация в една страна. Той призова, хората да бъдат чути, да има цивилизован диалог. Това не означава разбира се, че президентът би могъл да направи следващата крачка, на наблюдателите и експертите, които запитаха: А съвместим ли е умерения ислям с демокрацията?

Всичко това поставя въобще под съмнение реализирането на големите амбиции на Реджеп Ердоган:

– посрещането на 2013 год., когато Турската република навършва 100 г., на върха на властта като минимална цел;

– приемане на нова конституция, каквато се разраотва от 1 ½ год., да замени сегашната от 1982 г. и да даде широки правомощия на новия президент;

– избирането на Ердоган за президент ;

– посторяването на най–голямото летище в света, като трето летище в Истанбул;

– прокарване на канал северно от Истанбул, втори Босфор, свързващ двете морета и т.н.

Резултатите от сегашните протести в Турция, до този момент, преди да е известен краят им, могат да се формулират така:

1. Създадена е опозиционна основа, канализирана е енергия срещу пълзящата ислямизация в Турция;

2. Подкопана е стабилността на режима на Ердоган.

3. Неизбежно ще се засилят вътрешните критики и противоречия в партията на Ердоган, в която и преди това се оформиха лобита по интереси.

4. Под въпрос е поставена реализацията на Проект 2023 и главно успеха на кандидатурата на Ердоган за президент.  

Възможни сценарии:

Развитието на протестите зависи от три основни неща:

– дали към протестиращите ще се присъедият работници и синдикати и други слоеве от населението. Изненадващ е сигналът за подкрепа от Синдиката на държавните служители, защото те бяха едни от най–верните на Ердоган, вградени по схема в този апарат, която използва и Бойко Борисов в България.

–  дали управляващите ще успеят да успокоят гражадините, което в момента едва ли може да стане с прозвучалото на 04 06 2013 извинение от вицепремира Бюлент Арънч и умишленото свеждане на проблема единствено до застрояването на парка Гези– хората издигат вече други искания срещу стила на ръководство на Ердоган, ограничаване на свободите, неудачната външна политика към Сирия и т.н.

– дали Реджеп Ердоган ще бъде подкрепен както от своята партия така и от други сили и организации.

Очертаващите се на  пръв поглед три сценария, засега не изглеждат реалистични.

Тези, които твърдят, че Ердоган може да подаде оставка и предизвика предсрочни парламентарни избори не отчитат два решаващи факта:

– премиерът с поведението си досега показва по–скоро пълна невъзможност да последва такова решение;

– забравя се, че и да се проведат предсрочни избори, Ердоган по конституция няма право на 4–ти мандат и автоматично излиза от властта. Т.е. не е в негов интерес.

Вторият вариант, търсещ сходство с египетския, също не е приемлив. Освен хаоса, който би предизвикал, напълно нереалистично е Ердоган да бъде съден както Мубарак.

Третият вариант– военен преврат е изключен поради наложената от режима ограничена роля на военните. Т.е. не могат да се повторят превратите от 1960, 1971 и 1980 г.

Следователно, всичко зависи от развоя на протестите и избягването на ексцесии, които биха хвърлили страната в гражданска война.  Възможно е при по–спокойна обстановка да се завърши проекта на нова конституция и да се проведат президентски и местни избори през 2014 г., макар че мандатът на президента изтича през 2015 г. Възможно е при извънредни обстоятелства Абдулах Гюл да заеме поста премиер, ако Ердоган бъде прогонен.  Но дори вътрешната обстановка да се успокои, тази в някои обкръжаващи Турция държави е доста непредсказуема, особено в Сирия. Една нестабилна Турция би била в голям ущърб  при усилията на международната общност за стабилизиране на региона.

При вероятното в средносрочен план преначертаване на граници в Близкия Изток, федерализиране на държави, обособяване на др., отстъпване на територии, както и сблъсак на интереси за газови находища и трасета и т.н. е особено важно за Турция да запази своята стабилност и роля. На стабилността  основно ще заложи всяко управление в Анкара.  Това ще бъде определящото в политиката му. Не случайно карти, чертани в американски военни академии, показващи държава Кюрдистан, откъсваща части от Турция, променени граници на Ирак, Иран и Пакистан, предизвикват безпокойстов в днешните управляващи в Анкара. Създадената в Турция в противовес на тези американски упражнения друга карта, публикувана преди десетина дни във вестник „Милиет”, включваща към територията на Турция части от Сирия, Ирак, Азербайджан , Аджария, Гърция, България, припокриваща се с теорията на днешния външен министър Давутоглу, очевидно няма да се сбъдне.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация