Оценките за резултата от трудната сделка между ЕС и Турция за овладяване на мигрантския поток през Балканския коридор са в много широк диапазон– от „Меркел се провали” до „Ние успяхме”. Обективно погледнато трябва да признаем обаче, няколко неща. Всъщност е по правлино да говорим за „Плана Меркел”, тъй като разработения и съгласуван такъв от президента на ЕС Доналд Туск преди предишната среща в Брюксел беше заметен под килима от канцлера Меркел. Представено беше предложение от Германия, Холандия и Турция, което всъщност се базираше на част от разработка на организацията „Европейска инициатива за стабилност” от 14 страници, информация за която „изтече” още на 06. 10. 2015 г.

Постигнатото споразумение не предлага цялостно решение на бежанската криза, а е само първа стъпка към регулиране на част от последствията и дори не е сигурно, дали ще бъде ефективно и трайно. Трябва да признаем обаче, че критично закъснелият с действията си ЕС за първи път направи опит за привличане на ключовия играч Турция в правни ангажименти, за разделяне на нелегалните мигранти от бежанците и за противопоставяне на едностранни национални решения от европейските страни.

Упреците, че Европа била поставена на колене не са съвсем точни, защото не бяха задоволени всички искания на Турция, а други бяха поставени под предварителни условия. Остро набиващата се на очи разлика между дипломатичния тон на премиера Давутоглу и критиките, обвиненията и заканите на президента Ердоган свидетества по–скоро за недоволство от турска страна.

Вземането на решения под натиска на събитията обаче, неизбежните компромиси и неподготвеността на страните генерират големи рискове.

Някои от тях се базират на липсата на доверие и предубедени оценки за направеното от другата страна. Никой не може да гаранитра, че Турция, която дълго време насочваше мигрантските потоци и разви цяла индустрия в страната си във връзка с тях, няма да дирижира изпълнението на първата договорка– размяната на 1 нелегаен мигрант от Гърция срещу едни бежанец от Турция, пропускайки повече или по–малко миганти. В споразумението под натиска на турската страна беше смекчено „задължението” за спазване на „международните стандарти” по отношение на човешките права , което сега може да се тълкува произволно, а Турция въобще не е спомената имплицитно. Необяснимо е, че споразуменето въобще не взема предвид волята на бежанците и няма логичен отговор, какво правим, ако не са съгласни да бъдат извозени към предложената им цел. Нежеланието и дългото пазарене на турскакта страна относно отчетността на продоставяните финансови средства от ЕС на Турция също поражда недоверие.

Ерозиралата солидарност между еворпейските страни пък поставя под въпрос разпределението на мигрантите и тъй като над 20 страни не желаят приемането на такива, поддържането на „горещи точки” в Гърция и Италия, а в бъдеще вероятно и в България, означава силно нарастване на напрежението в тях. Тоест готовността на европейските страни се превръща в ключов въпрос за това, дали процесът въобще може да продължи по тази схема. Подкрепата в населението в европейските страни е слаба– 72% предпочитат да платят, но не и да приемат бежанци. Големи са опасенията от премахването на визите за турски граждани. 49% отхвърлят безвизовя режим, въпреки че правителствата на всички държави–членки го одобриха още през ноември 2015 г. Турция едва ли ще се справи до юни да изпълни още 35 от всичко 72 условия за въвеждането на такъв. Реална е заплахата прогонените над 300 000 кюрди от домовете им вследствие на операцията на турските воени в източната част на страната да тръгнат за Европа. Турция пък основателно може да се съмнява в превеждането на обещаните средства, защото наистина Брюксел закъсня с осигуряването на първите 3 милиарда евро и едва тези дни осигури първите 95 милиона.

Под въпрос са и вторите 3 милиарда евро до края на 2018 г., затова се търсят нестандартни пътища като ровенето в неотчетените още разходи по структурните фондове за периода 2007– 2013 г., от които може да се окаже, че между 2 и 10 милиарда евро да не са били усвоени.

В най–скоро време ще последват нови договаряния с Турция, които са обсъдени, но не бяха огласени от канцлера Меркел. Съгласно споменатия вече План, разработен от „Европейска инициатива за стабилност”, финансирана впрочем от САЩ, от американски и европейски фондации, Германия ще приема от Турция по 350 000 бежанци годишно. Първоначално предвидените други потенциални приемащи страни постепенно отпаднаха, но тогава цифрата беше 500 000 годишно.

В момента в ЕК се обсъжда трети вариант, предвиждащ силна финансова инжекция, но не за страните, където се ражда бежанския проблем, а за по–слабо развитите европейски страни, които биха се съгласили да приемат легално допуснати мигранти срещу инвестиране в икономиката им, в инфраструктурата им, в настаняването и интегринането на чужденците и постигане в крайна сметка на икономически ръст, оживление и запазване и укрепване на ЕС като цяло. Освен засилена южна граница на ЕС той предвижда разтрогване на Дъблинското споразумение и въвеждане на общото за Европа понятие „европейски бежанци”. Всичко това прилича доста на прикрита форма за превръщането на периферните и бедни страни в буфер и постоянно място за мигранти. От 2009 до 2014 г. бедните в Европа нарастнаха със 7,8 милиона и достигнаха 122,3 милиона и самите те биха могли да „кандидатстват за убежище” в богатите европейски страни.

Ще бъде погрешно, ако България се изкуши от такива средства, не само защото е съмнително, че ще бъдат получени, но защото изчисленията сочат, че можем да бъдем заляти от 3,2 млн мигранти с привлечени семейства и новородени деца до 2040 година.

ЕС продължава да се занимава с последствията, вместо да се фокусира върху първоизточниците на бежанската криза и върху изменения и допълнения на междунардноправни доументи. А непосредственият бежански потенциал само за следващите месеци и години е приблизително 12 милиона от Африка и 10 милиона от Близкия Изток.

Зачестилите атентати, като тези в Брюксел ще доведат до втвърдяване на политиките по приемане на бежанци.