ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

Причини за хаоса при коментиране решенията на НАТО и отсъствието на компетентност в политици и управляващи за предстоящите промени

Симеон Николов, специално за БГНЕС, 29 06. 2015

Ако си представите, че сте  дипломат на чужда държава в София и сте длъжен периодично, а понякога ежедневно да пишете шифрогами, информации, анализи и оценки за ставащото в България като предлагате ходове за политиката, икономическите връзки и военно сътрудничество на своята страна, може би ще разберете по–лесно парадоксите на ставащото днес.

Парламентаристи, които на заседание в НС пресмятат  колко американски танка им се падат, ако разделят 250 на 6 държави, като че ли не разполагат с никаква друга информация и няма никакви други по–съществени  проблеми за изясняване, свързани с тази ситуация. Министър на отбраната, който през ден прави коренно противоречиви изявления, а гафовете му от началото на назначението му нямат брой. Министър на външните работи, който пък опровергава колегата си от отбраната и за пореден път заплашва, че който има различно мнение от неговото е с „криминално поведение”. На този фон Вие като дипломат, каква оценка и какви предложения ще дадете в края на информацията на посолството до Вашата страна: дали че българските политици и народ са лесно монипулируеми, че можете да им наложите изгодни за страната си политики и сделки, или че страната има прозрачна и надеждна политика, самостоятелност, сериозна и задълбочена експертиза, на която да разчитате в двустранните си отношения със София?

Обобщеният отговор на въпроса „На какво се дължат фрапантните разминавания и неадекванто поведение на политиците ни през последната седмица?” обхваща поне 6 основни причини:

1. Липса на прозрачност в ангажиментите, поети от българската страна.

2. Неспособност да се разчетат знаците на геополитическите играчи и противоборстващи групи в самото НАТО и характера на реалните запахи.

3. Липса на координация между ведомствата.

4. Липса на компетентност в министрите и екипите им.

5. Политизиране и партизиране на националната сигурност.

6. Липса на лидери, способни да формират и прокарват обща национална политика в сферата националната сигурност.

Измисленият спор, кой и кога е поискал в България да бъде изпратена тежка бойна техника и допълнителни въоръжени сили има своя категоричен отговор от самото начало. Дали едни от гузност, други от политическа пресметливост, трети от вродено снишаване не пожелаха да изрекат това, което можеха да установят за броени минути? В публикувани анализи за резултатите от срещата на върха на  НАТО в Уелс през септември 2014 г., включително и на нашия Център за стратегически изследвания и в изданието „Експерт–БДД” от 08 09 2014 г. ясно е записано: „Удовлетворено бе искането за защита на България заедно с Румъния от руската заплаха. Решено бе изграждането на команден център на НАТО в България. Българската делегация предложи предоставяне на Тунджанската бригада на Международните коалиционни сили  с щаб в Щетин, Полша и създаване на черноморско военно формирование на НАТО.  Ръководител на делегацията бе президентът Плевнелиев. Членове на същата бяха министърът на външните работи Митов и министърът на отбраната в служебното правителство Шаламанов. С особено безпокойство българските военни констатираха, че Плевнелиев пропусна в словото си в Уелс да засегне въпроса за постепенно увеличаване на военния бюджет до 2% от БВП, което отдадоха на появилите се различия с премиера Бойко Борисов.”

Разбира се, че горният въпрос за постоянно дислоциране на въоръжение в Източна Европа бе резултат на един натиск още преди срещата в Уелс, но поради отсъствие на единно мнение сред страните членки, някои от които се опасяваха от последствията и реакцията на Русия, както и за мирното разрешаване на Украинската криза, практически ход беше даден първо на създаването на т.н. „Острие на копието” на Силите за Бързо реагиране.

Натискът преди сегашната среща в Брюксел започна с още по–голяма острота с идеята на САЩ за разполагене на крилати ракети и ядрени бойни глави в Европа. На следващия ден не закъсня острата реакция на Москва, че в отговор на това ще въведе на въоръжение нови 40 балистични ракети, макар че вероятно става дума за подмяна на старите такива. Веднага на другия ден гръмнаха заглавията в световните медии: Ето това е ядрената реторика на Русия, тя е опасна. Някои се усъмниха: Путин едва ли е бил толкова наивен да се самоманеврира в този пропаганден капан и да го обявят за пореден път за подпалвач на война, по–скоро е искал или да демонстрира сила, или да създаде образа на врага в очите на собственото си население. На следващия ден премиерът Медведев обяви, че страната трябва да се готви за дългосрочни ограничения на бюджета, призовавайки очевидно населението за разбиране и давайки повод на експертите да предположат пренасочване на още по–големи финансови ресурси за ускорено въоръжаване.

Тези  заплахи първо от Вашингтон, после от Москва служеха за взаимен натиск непосредствено след продължаване на санкциите и преди срещата на НАТО. Те не бяха реално изпълними, защото разполагането на ядрено оръжие в Европа не може да бъде подкрепено от европейските страни, които съзнават, че ще бъдат отхвърлени с десетилетия назад в развитието си. Българските политици не разчетоха тези ходове на информационната война и не изчакаха развоя на дискусията в Брюксел, поради което от някои започнаха да избухват като фойерверки политически емоции. Но по–важен беше въпросът, че държавата нямаше обща национална позиция за тази среща, варианти за реакции, конструктивни предложения. Отново бяхме на вълна „Ние сме за, каквото се реши”. Впрочем, този път предварително бяхме посочили, какво я очаква нашата делегация, на базата на предложения, подготвени както от по–умерените”, така и от „ястребите” и с какво трябва „да бъдат въоръжени” българските участници. Но служителите–бюрократи не обичат да бъдат съветвани, те мислят, че знаят всичко и че завинаги са във властта.  А и този път също се наложи българската страна да дава съгласие, което министърът на отбраната със сигурност спешно е съгласувал със София или въобще не е бил използван за посредник: Как да бъде заобиколена основополагащата договореност между НАТО и Русия от 1997 година, съдържаща задължението „да не се разполагат съществени бойни сили на териториите на новите страни–членки на НАТО” и доколко двустранното Споразумение между САЩ и България за военно сътрудничество може да се използва за тази цел. Изявленията на американски генерали за прехвърляне на въоръжение и личен състав в България при нови, разширени условия макар и оправдани с учения, не биха били възможни без българснко съгласие и консултация с юристи.

Българските управляващи толкова се бяха фокусирали в усилията си да прикрият ставащото, а политиците и журналистите да експлоатират темата „танковете идват”, че въобще не информираха българската общественост не само за опита на САЩ да мине „под бариерата” на досегашните договорености,  но и за далеч по–съществени резултати от срещата на министрите на отбраната в Брюксел. Не става дума за отчета за направеното след Уелс, въпреки че там имаше изключително интересни неща, особено за провеждащите се в момента и до края на годината военни учения и дали страните–членки ще се съгласят на такива разходи– 20 млн евро само за първото учение за мобилизиране по тревога на част от силите за бързо реагиране. Не става дума и за увеличаване броя на силите за бързо реагиране, защото това пък бе предварително известно, въпреки че за военноморските и военновъздушните компоненти на тези сили не се чу нищо в България. Нито за подкрепата за Молдова, макар това да заслужава по–задълбочен анализ, предвид блокирането на Приднестровието и струпавне на украински въоръжени сили сили в тази посока .  Най–същественото от решенията безспорно беше разширяването на правомощията на командващия обединените въоръжени сили на НАТО, който вече ще може да задейства самостоятелно, без нечие разрешение, „Острието на копието” на Силите за бързо реагиране, онези елитни 5000 /вече се говори за 7000/ специални сили в срок от 48 часа и да ги разполага навсякъде на териториите на страните–членки на НАТО, където реши, без да се скрива, че това е по–скоро символ за сдържаща роля, демонстрация на решителност, отколкото начало на реални бойни действия. Въпросът за поемането на национални военни сили под командването на генерал от НАТО е бил дискусионен и в миналото в някои страни–членки. Тази важна промяна обаче, не бе достойна за коментари и въпроси от нито едни български политик, депутат, журналист. Къде в България, какъв състав, какви рискове и последствия носи такова решение?

Другият изключително важен въпрос, който отсъстваше в официалното заключително изявление на генералния  секретар на НАТО, но бе обсъждан на срещата, бе този за ядрената политика на блока, в която се очерта тенденция към втвърдяване. За това допринесе подговения за срещата секретен документ, който трябваше да стартира дискусия за руските ядрени способности и възможни ответни мерки. САЩ положиха усилия да включат въпроса в програмата на Групата за ядрено планиране, която ще проведе заседание до края на годината с цел актуализиране на ядрената доктрина. Този въпрос, макар и останал в периферията на обсъжданите теми, бе оценен от западноевропейски наблюдатели като изключително тревожен.

В резултат на посочените в началото 6 основни причини за разминаванията в изявленията и срамното на моменти поведение на български държавници и политици, се стигна до редица пропуски.

Реакциите на прехвърлянето на въоръжение и бойна техника на българска територия поражда въпроса, защо загрижените за това български политици не реагираха адекватно, когато помощник държавният секретар на САЩ госпожа Нюланд ни нарече „фронтова” държава? Сигурността е неделима. Член 5–ти от Договора на НАТО важи за всички. Но много преди г–жа Нюланд да изрече това, ние предупредихме, че се очертава фронтови пояс от държави и прогнозирахме не само какво ще се случи, а и че сме най–слабия и уязвим член в тази верига и ще бъде потърсена форма за трайното ни противопоставяне срещу Русия, макар и не по начина и формата, които бяха използвани в Украйна. И това може и днес да се прочете в интернет–изданията ни. Някои да обърна внимание на тези експертни анализи, да поиска коментар, да предизвика дискусия, да ни обори, че не сме прави, да се запита, какво печелим и какво губим след като премине сегашната напрегната ситуцаия?

Реално нямаше дискусия в парламента, каква е реалната заплаха от Русия, което не би подокопало ни най–малко необратимата ни  ориентираност и принадлежност към НАТО и ЕС. Напротив, разпалването на информационната война с нереалистични мотиви води до разколебаване на хора, които първоначално спечелихме за нашия европейски  и  евроатлантически избор. Всеки редови български войник си дава сметка, че при 3% дял в световната икономика и 15 пъти по–нисък военен бюджет от този на НАТО, няма как Русия да води война, а единствено ядреният й потенциал е реалната възпираща сила. Да не говорим пък за отсъствието на каквито и да е било претенции спрямо България. Никой не приведе примерите от доклада на германското разузнаване в Бундестага и доклада на френското военно разузнаване в техния парламент, доказващи, че  няма признаци за агресивни намерения на Русия в Източна Украйна. След последната серия координирани терористични актове на няколко континента, светът основателно се пита, дали не е по–разумно да се върнем към очерталата се в края на 2014 г. тенденция за пренареждане на приоритетите сред заплахиге и извеждане на преден план тероризма, пред някаква руска заплаха. А тероризмът не може да бъде преборен без тясното сътрудничество с Русия и Китай.

На фона на засилващата се размяна на военни аргументи между Русия и САЩ все повече се налага оценката, че модерното мислене днес не е нито в Москва, нито във Вашингтон, а в Берлин и в европейския елит и голяма част от европейската общественост. То бе изразено в предложението на канцлера Ангела Меркел преди подписването на споразумението „Минск–2”: Нека оставим икономическите системи да докажат себе си. Със сигурност един ден между Украйна и Русия ще се случи това, което се случи с падането на стената между ФРГ и ГДР. Единствен от българските коментатори Владимир Костов от Париж постави основателно въпроса за „минусите от военната победа”, ако тръгнем по пътя на военното противопоставяне, какво спечели СССР или какво спечелиха САЩ?

Във вътрешнополитически план поведението на военния ни министър няма аналог досега. Отлагането на неговото уволнение означава само едно: да се поставят междупартийните отношения в една коалиция по–високо, отколкото националната сигурност. Несправедливо е външният ни министър да обвинява обществото в „истерия”, когато липсваше елементарна прозрачност и приемлива медийна политика. А „истерията” впрочем я посяха американските му приятели с ядрените си планове за Европа и те самите като министри с непрекъснатите внушения за заплаха от Русия. В критиките срещу  министър Митов макар и справедливи, предвид смесването на въпросите в изявленията му, отсъстваха обаче, важни аргументи. Депутатите от опозицията не се сетиха да се позоват на нарушаване на международни договори. Не се открои тезата, че членството в НАТО не означава безропотно изпълнение на политика, която би ни нанесла повече вреди, отколкото да ни донесе ползи. „Влошаването на отношенията ни с Русия” вече не е аргумент, ние бяхме зачеркнати от Москва месеци преди това. Никой не се сети да обърне публично внимание в парламента на недопустимото изказване на мистър Митов, в което постави в уведомителен режим Народното събрание–  щял да информира, кагато трябва. Нещо недопустимо в парламентарна република, в която  парламентът излъчва правителството и министрите са задържени незабвано да докладват в пълен обем исканата информация. Никой не посъветва министър Митов поне да се допита до военен експерт, преди да ни убеждава в поредното си телевизионно интервю, че въпросните 40 балистични ракети заплашвали директно България. Те са междуконтинентални, а съвсем други ракети, като „Искендер” биха могли да застрашат българска територия, ако се превърнем в плацдарм на военни групировки и командни центрове. Досега няма задълбочен анализ за рисковете от превръщането на Черно море в един от двата центъра на бъдещ военен конфликт.

Интересно е да се проследи, как малката групичка  „експерти”, станали известни с тезите си за хибридна война водена от Русия и заплаха за България, се възползва от актуалността на темата с танковете, като нейн представител постави остро въпроса премиерът Борисов да заеме по–категорично мнение. Тук се потвърди една хипотеза, която издигаше една журналистка и собственичка на радио, а ние не й обръщахме внимание, че крайно десни среди биха желали и работели за смяна на сегашния премиер и издигането на негово място на много по–силно американски настроен лидер. Сега можем да добавим въпроса, дали учудващо сбърканото говорене на военния министър не е резултат на целенасоченото му бламиране след освобождаването на началника на кабинета му, защото освен яростен русофоб този министър би трябвало да показва и известна гъвкавост и интелигентност в изострената военно–политическа обстановка? Дали министърът на външните работи не случайно започна да говори като министър на отбраната?

Въпросът със злоупотребата от политическите партии на темата „Двустранно споразумение между САЩ и Р България за военно сътрудничество” от 2006 г., регулиращо използването на съвместните съоръжения има много по–голямо съдържание и значение и пряка връзка с решенията в Брюксел, в което депутатите въобще не навлязоха. Тези „съвместни съоръжения” с модернизирането им до края на настоящата година и с решението за по–активно и постоянно използване излизат вече от досегашния си статут и преминават към една или две от четирите основни дефиниции на военни бази, формулирани от американските генерали:  Основна оперативна база с постоянно разположени бойни сили, комуникации, командни и контролни структури; Предни оперативни места с ограничено присътвие на американски военен персонал, които магат да приемат ротационни сили и провеждат обучение; Места за кооперативна сигурност с огранчено или нулево американско присътвие и Места за препозициониране, съхраняващи материална бойна част, обслужващи ротационни и експедиционни сили. Тъй като българските съоръжения вече придобиха елементи от тези четири типа бази, включително и командни, контролни  и комуникационни центрове в България, възвиква въпросът за промяна на договора.

Освен това, заявленията на някои американски генерали, например последното такова на генерал Норман Кулинг, зам.командващ корпуса на американските морски пехотинци, разкриват други намерения, различни от тренировъчните и пътвърждават едно постоянно присъствие, чрез ротация без да се посочва срок. Военните учения обаче обикновено имат сценарий, цели, точно описание на участващите сили, отработвани въпроси и конкретен срок на провеждане. Новите намерения на американските военни излизат извън рамките на досегашния договор, като и във въпросното идявление не се скриват демонстративните цели срещу Русия чрез постоянно присъствие. Но това е пълзяща форма на заобикаляне както на договореността НАТО–Русия, така и на двустранното българо–американско споразумение. Вместо да проумеят и атакуват този факт, някои български политици се заловиха за силно уязвимата теза, че няколко танка, които нямат никакво военно оперативно значение, представляват опасност за нас. Придобиването на съвместимост от нашите въоръжени сили е нещо много добро, но то не става, когато американската страна ни използва само в тренировки за борба с МиГ 29 или демонстрации на моща на американските танкове, а при конкретно планирани и отработени съвместни военни учеиня.

На трето място, коренно променената среда за сигурност поставя въпроса, дали при изтичането на десетгодишния срок на договора през 2016 г. не е наложително да се поправят някои допуснати слабости в основната част и в анексите. Мащабите на някои пропуски  илюстрира следният пример. Турция е заложила в двустранния договор със САЩ по ползването на базата в Инджирлик изискването от турска територия да не се предприемат действия срещу друга държава. В нашия договор такова условие няма. Но трябва да се знае и една друга особеност. Не съхраняваната техника, а забраната за ползване на въздушното пространство в случая с Турция е по–важното ограничение приложено през 2003 г., когато Анкара отказа на Вашингтон такова, което не позволи разкриване на втори фронт в Ирак. А в българо–американското споразумение на американците е дадена пълна свобода за ползване на въздушното ни пространсство.

Тези три момента са само малка част от многобройните въпроси, които ще възникнат при подновяване на договора ни със САЩ през 2016 година, а нито народните представители, нито политиците, нито журналистите свързаха проблемите с решенията от Брюксел от миналата седмица, ограничавайки се само до повърхностното прехвърляне на отговорност между бивши и настоящи управляващи.

٭/ Авторът е директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения, главен редактор на изданието за анализи „Експерт–бдд.ком” и бивш заместнки министър на отбраната /2005– 2008 г. /

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация