ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

За клетвата и за стария Генерал

автор: Веселин Марков,  вестник “Труд”, 22. декември 2009 г.

Заклевам се да бъда безпределно верен на своя народ, на социалистическата си родина, на делото на БКП и на дружбата с великия Съветски съюз... непримирим към нарушителите на закона... да пазя тайната... да бъда дисциплиниран и бдителен... да не щадя силите си и дори живота си за сигурността и охраната на социалистическия обществен строй."

Подписах се под тези думи през пролетта на 1978 г. на среща с кадровика на Първо главно управление към Държавна сигурност (ПГУ-ДС). Това беше клетвеният лист на офицера от МВР. Освен журналист в БТА вече бях и лейтенант от ПГУ. Започваше нов етап в живота ми - ставах офицер под прикритие.

Чувам съдниците ми как съскат. Да са живи и здрави! Това бе въпрос на мой личен избор и на силно желание.

Но провидението бе решило друго! Като се върна 30 години назад, си мисля, че именно тази дума “прикритие” бе причината за раздялата ми с ДС. Новите ми началници постепенно промениха статуквото: основната ти професия вече е разузнавач, а прикритието - каквото ние решим. Аз се запънах, но играта си има железни правила. Щом си офицер, козируваш и изпълняваш. И така е редно, разбира се. Но...

Конфликтът стана неизбежен, когато ми казаха, че трябва да напусна БТА, да заработя в ПГУ и да изкарам едногодишна школа в Съветския съюз. После ще се мисли дали ще ме пратят кореспондент, или ще поема други пътища.

Напуснах БТА, отидох на “Хайдушка поляна” в отдел “САЩ и Западна Европа”. Работех с прекрасни колеги. С по два-три чужди езика, висшисти, интелигентни - качествени български офицери. В ПГУ - външнополитическото разузнаване на България, не се пишеха доноси, а се разузнаваше. Това е! Имаше ГЛАВЕН ПРОТИВНИК - Турция, НАТО и САЩ (както между другото имаше манифестации на всеки 9 септември и 7 ноември) и се работеше срещу него. Уточнявам, за да се знае. Защото във вихъра на досиетата важното може да остане скрито.

След няколко месеца подадох рапорт за напускане. Това бе прецедент и заканите бяха тежки. Ще трябва да се простя с журналистическата професия и 5 години няма да напускам страната. В началото всичко това се сбъдна. Не знам докъде щяха да ескалират нещата, ако баща ми, лека му пръст, не ме измъкна от въртележката. Върнах се в БТА и всичко приключи.

А сега за моя баща. Той е Истината за професията, а не аз. И следващите редове ги пиша главно заради него.

Татко беше кадрови военен разузнавач. Самите колеги го нарeкоха “легендарен”.

Десетки пъти сме обсъждали с него последния закон за разкриване на документи... и комисията, която го изпълнява (КРДОПБГДСРСБНА). Аналитичният му ум разбираше всичко, но сърцето му не можеше да приеме недостойната игра и манипулацията с категориите разузнавач, оперативен работник, агент, секретен сътрудник, информатор и обикновен доносник.

Тази игра си върви и няма спиране. Всички трябва да са в един кюп. Окаляни и оплюти. На кого му дреме? Защо депутатите не приеха такъв закон преди 19 години? Всичко да бъде на светло, всичко да бъде честно. Ясно е, че цялата истина така и няма да я разберем, но това че десетки достойни разузнавачи бяха хвърлени на вълците, е безспорен факт.

Ако татко, да речем, се беше кандидатирал за депутат, сегашната КРДОПБГДСРБНА щеше да го изнесе като... “щатен служител на РУ- ГЩ (Разузнавателно управление към Генералния щаб) в периода от... до...”. Него - генерал Ангел Марков - 14 години първи заместник-началник на военното разузнаване и десетки години на първата линия на разведката.

За татко клетвеният лист “ да отдам и живота си дори...” и ГЛАВНИЯТ ПРОТИВНИК бяха съвсем реални неща.

През петдесетте години в бурята на българо-югославските отношения бе военен аташе в Белград. А през шейсетте бе изпратен в Турция да възстанови военните взаимоотношения между двете страни. Най-тежкият възможен пост тогава бе военен аташе в Анкара.

Замина през януари 1961 г.,а ние с майка и брат ми пристигнахме с кола на 24 май. Той ни чакаше на около 30 км преди Анкара, защото без разрешение на местните власти не можеше да се отдалечава повече. Миг на велико тайнство в моето детство! Светлокестенявата, буйна коса на моя баща беше станала... чисто бяла. За 4 месеца. Все едно гледах негатив на таткова снимка. Още чувствам прегръдката му.

В къщи беше забранено да се говори каквото и да е освен за ежедневни неща. Седем пъти смениха зарзаватчията срещу нас и още толкова пъти портиера на сградата. В Анкара или в страната след нас винаги се движеше кола. Нарича се външно наблюдение. Не се криеха изобщо. Поне си имахме охрана непрекъснато. Като дете чувствах, че участвам в опасен филм и бях много горд.

Два пъти в месеца българска дипломатическа кола потегляше от Анкара за затвора в Невшехир (на около 700 км), където лежеше българският разузнавач полк. Пеньо Пенев. Той бил арестуван по време на среща с агент и осъден на 24 години затвор и 8 години заточение. Лежал е 9 години в 7 турски затвора. Подлаган на жесток тормоз и мъчения, но не предал никого и нищо.

Един ден татко ме взе и мен. Чакахме 5 часа, за да ни разрешат свиждането, въпреки че винаги се заявяваше предварително. Самият затвор бе стара, полусъборена сграда, без елементарни условия за живот. Там лежаха криминални престъпници рецидивисти. В малката килия за свиждане чичо Пеньо ме прегърна, сложи ме в скута си и ме държа цял час. Не беше виждал децата си с години. Подари ми едно кремълче от мъниста, което пазя и досега. На детския ми въпрос защо чичкото е в затвора татко ми отговори: “Той е български ГЕРОЙ.”

И ако този български ГЕРОЙ реши, да речем, да се кандидатира за депутат, сегашната КРДОПБГДСРБНА ще го изнесе като “щатен сътрудник на РУ ГЩ за периода от... до...”. А преди или след него ще има имена на стопроцентови доносници. Това повелява новият закон и неговата комисия. Добре измислено, нали?! Чичо Пеньо, да е жив и здрав, сега преживява с мизерната си пенсия.

И когато след години татко се готвеше за командировка в Анкара, турските власти му отказаха виза. Формулировката беше “...за некоректни действия спрямо турската държава”. Какво по-голямо признание за един разузнавач!

(Той и неговите колеги бяха установили например военновременното местоположение на командването на Южното крило на НАТО, бяха заснели всички ракетни площадки, които американците изграждаха тогава в Турция, подземни военни щабове в Анкара и Измир и друга безценна информация за онези времена.)

Унизителният край

Тази година нелепа катастрофа изпрати татко в “Пирогов”. На седмия ден му “свърши пътеката” и въпреки че имал забити ребра в белия дроб, го изписаха. Заведох го в друга болница. Един след друг идваха лекари, за да ми кажат, че не е за тяхното отделение. След като се разкрещях, че това е най-възрастният генерал в българската армия, участник в Отечествената война и аз няма да си тръгна с него, го приеха. След 4 часа ми се обадиха, че е починал. На 15 юли 2009 г. му свърши(ха) ПЪТЯТ.

На погребението с брат ми искахме наред с гвардейците, които застанаха до ковчега му (благодаря на Министерството на отбраната), да подредим и десетките ордени и медали на генерала. Не можахме, защото бяха изчезнали. Един ром, служител на погребалната агенция “ГИ БИЛ СВИЛ”.

И така погребах баща си - без ордените и медалите да заблещукат в траурната зала. Не бях предвидил среща с мародер.

Татко правеше страхотна ракия - само от чисто грозде. Кръстих я “Бачоангеловка”. Той не пиеше, но черпеше и раздаваше. И когато грижите ми стигаха до гърлото, отивах при стария Генерал. Той сипваше по чашка и ми казваше: “Сине, знай, че от всяко безизходно положение, има поне три изхода.” Това го казвам сега и на моя син.

Но я няма вече “Бачоангеловката”. Няма ги и онези топли и дълбоки като кладенци сини очи, в които се потапях и успокоявах. Светла ти памет, Татко!

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация