ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS
СИГУРНОСТ
МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ
Задънената улица на турската външна политика
Симеон Николов за «Епицентър», 08.03.2017
Агресивната реторика на турския президент, премиера и някои негови министри има своите корени в затрудненията на страната както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. От една страна подкрепата за референдума на 16 април, който трябва да съсредоточи цялата власт в ръцете на президента, не е така катогорична, както изглеждаше в началото. От друга страна, Анкара не постига целите си в Сирия, въпреки предприетата военна инвазия, изостри отношенията си с ЕС, няма още яснота относно външната политика на Доналд Тръмп, но няма и изгледи за предаването на Гюлен на турските власти. В началото на март отново заплаши Вашингтон, че ще ревизира споразумението за използване на военната база Инджирлик. В основата на противоречията са очакванията на Анкара в замяна на нейното участие в борбата срещу «Ислямска държава» да бъде намалена американската подкрепа за кюрдските милиции в Сирия, въпреки че те са найефективните въоръжени сили по суша и съюзник.
Анкара разкритикува остро НАТО, че не укрепва Южния фланг на Алианса и не полага достатъчно усилия в борбата срещу тероризма, въпреки че преди това единствено от генералния секретар на Алианса Столтенберг получи ясна подкрепа. Повторено бе и предупреждението НАТО да изведе корабите си от Егейско море. Заради спорни териториални води и острови Турция и Гърция отново са изправени на нокти една срещу друга и всеки момент може да бъде предизвикан опасен инцидент.
В условия на увеличаване на напрежението по всички фронтове предстои посещение на турския президент Ердоган в Москва по повод заседание на Съвета за сътрудничество между двете страни на 10 март т.г. Ден преди това в руската столица пристига премиерът на Израел. Министърът на външните работи на Германия също се отправи за там. Русия, която започна да възстановява влиянието си в Близкия Изток вероятно ще даде важни знаци по време на тези срещи. Москва едва ли храни обаче голямо доверие към Анкара и затова залозите в диалога и споразуменията не биха могли да бъдат стратегически.
Много от острите и критични изявления на турски представители очевидно целят да демонстрират, че пред страната има и други опции и възможни съюзи и сътрудничество. Но Турция и в близкото минало е заплашвала, че ще закупи от Китай системи за противовъздушна отбрана за да притисне САЩ към отстъпки по системата «Пейтриът» и в крайна сметка не се стигна до сделка. Може би и сега по подобен начин изглежда заявеното желание за придобиване на руския комплекс за ПВО «С400», който е безспорно подобър, но все още се говори само за «проучване» на такава възможност.
Досега «дистанцирането» на Турция от Запада се оценяваше като нереалистично и конюнктурно. Считаше се, че без да има НАТО зад гърба си Турция няма какво да противопостави на руските планове в Черноморския регион, Кавказ и Близкия Изток. По отношение на ЕС пък, изглежда нелогичен един доброволен отказ от найважния пазар. Износът на Турция през 2015 г. за ЕС достигна 44%, а преките инвестиции от страничленки на Съюза 57,6%. През последния финансов период Брюксел е превел на Анкара 4,8 млрд долара, а за финансовия период 2013 2020 г са заложени 4,45 млрд долара. Да не говорим за споразумението за бежанците, включващо два етапа по 3 млрд евро. Помни се предупреждението на финансовия министър Мехмет Шимшек от края на 2016 г., че обръщането на гръб на ЕС превръща Турция в страна от Третия свят. Академични и някои политически среди в Европа продължават да твърдят, че за да се задържи Турция в орбитата на Запада, ЕС трябва да направи компромиси, но и да очертае някои граници, които Анкара не бива да прекрачва, като въвеждане на смъртното наказание и човешките права.
Днес обаче, за първи път Анкара ясно демонстрира, че не желае съюз с Брюксел и изостри тона си към Европа до краен предел. Случайно ли е това? Моментът изглежда доста подходящ, предвид стремежа на Шанхайската организация за сътрудничество към разширяване и неколкократните изявления на Ердоган от 2015 г. насам, че било подобре за Турция да се присъедини към нея. Освен това се разкриват и добри перспективи със стратегическия проект на Китай за «пътя на коприната».
САЩ и НАТО не биха могли току така да се откажат от 9 бази и центрове на турска територия, значителна военна мощ и изключителното стратегическо положение на партньор като Турция. Но все пак само месеци са минали от момента, в който бившият държавен секретар Дж. Кери предупреждаваше, че Турция може да загуби членството си. Досега НАТО се въздържаше от критики срещу Турция, но с времето изглежда, че вече няма да може да си го позволява.
Въпреки че в официалните съобщения за посещението на Ердоган в Москва на преден план ще излязат теми от двустранното сътрудничество между Турция и Русия, найважните и чувствителни въпроси, по които едва ли ще се разкрие цялостно информацията, са от областта на взаимодействието в Сирия. Турция изпадна в доста тежка ситуация в Сирия, неотговаряща на плановете и амбициите й, което уронва авторитета на правителството във вътрешнополитически план точно в кампанията за референдума. С действията си за овладяване на гр. Манбидж тя се конфронтира едновременно и с руските и с американските си съюзници. При това, след като очевидно благодарение на договорка с «Ислямска държава» успя найпосле да завземе ключовия гр. Ал Баб, което показа, че турската страна не е прекъсвала връзките и възможностите си с терористичната групировка, стига те да й служат в борбата срещу кюрдите. Сирийската армия имаше интерес да затвори коридора между АлБаб и Манбидж за да прекъсне снабдяването на екстремистки групировки. Двата възможни пътя за напредване на турските въоръжени сили в посока на досегашната «столица» на Ислямска държава» Ракка, фактически са «отрязани» и в някои райони, например при АлБаб, се стигна дори до инцидентни сблъсъци между протурски милиции и сирийската армия. Анкара очакваше оттегляне на Демократичните сили на Сирия, формирование създадено 2015 г. по идея на САЩ, в което преобладават кюрди и се командва от женакюрдка, но това не се случи. По информация на Пентагона американски части са били прехвърлени в Манбидж за да не се допусне завземане на града от турските въоръжени сили. Компромиси бяха потърсени тази седмица на съвещаието на началниците на ГЩ на Русия, САЩ и Турция. От думите на премиера Йърдъръм става ясно, че Турция иска поне да бъдат изтеглени от гр. Манбидж кюрдските отряди за народна самоотбрана.
При така сложилата се крайно сложна обстановка, някои анализатори не изключиха Ердоган дори да отложи провеждането на референдум в Турция. Но истинските причини едва ли ще са само във външнополитическите и военни неуспехи, а по скоро в липсата на достатъчна вътрешна подкрепа за референдума.
В първата седмица на март Турция започна да прехвърля елитни разузнавателнодиверсионни и сухопътни подразделения за действие в дълбокия тил на противника. Това показва, че Анкара се стреми да преговаря от позиция на силата по въпроса за участие в операцията по завземането на Ракка, като предпоставка за свое влияние и тежест при определряне бъдещето на Сирия. Въпреки предишни завяления, че щяла да се изтегли, Турция ще иска своя зона за влияние наред със САЩ и Русия. Ако по време на посещението си в Москва Ердоган успее да се договори за съдействие пред американците и кюрдите за някои символични отстъпки, би спасил донякъде имиджа си във вътрешнополитиченски план и в интерес на изхода от референдума.
На второ място след проблемите със съюзниците в Сирия трябва да поставим изострянето на отношенията с ЕС. Преминаването на всякакви червени граници в тона на общуване и в посланията връщат отново дискусията за перспективата въобще страната да бъде разглеждана като бъдещ член на общността. Трябва да се има предвид, че причините не са само отказите за провеждане на митинги за референдума, нито дори хвърлянето в турски затвор на кореспондента на вестник «Ди Велт», а цялстното поведение на турския режим след опита за преврат миналата година, включително използването на имамите в европейските страни в активна разузнавателна дейност и заловените лица от тричленни екипи, изпратени от турското разузнаване за ликвидиране на кюрдски ръководители в Европа.
В Западна Европа преобладават мненията, че ако турският народ гласува за референдума, страната се сбогува с принципите на парламентарната демокрация, а последващо връщане на смъртното наказание категорично я изключва от обществото на демократичните държави. Има отделни гласове, които смятат, че не бива резултатите от референдума да се обвързват с преговорите за приемане в ЕС. В Германия, Холандия и Австрия, в които бяха отказани редица прояви на турски министри, включително и на премиера Йълдъръм, се посочва, че свободата на изразяване на мнение не означава, че трябва да се допуска пропагандиране създаването на диктатура, разправа с инакомислещите и особено да се пренася вътрешнополитическото напрежение от Турция в западноевропейски страни. Заканите на Ердоган за «въстание» могат да се разчетат вероятно като «протести», които Турция безспорно би могла да организира с помоща на милионния си контингнет граждани в тези страни. За използването на бежанците като «оръжие» не се споменава, а едва ли Анкара би се отказала от договорените милиарди и от възможността да запази този коз и за бъдещи заплахи.
Реакциите в Европа не пропуснаха този път недемократичните процеси в Турция, но отново подминаха стартиралата точно в момента нова и една от найголемите военни операции през последните години в Югоизточна Турция с над 7000 военни, специални сили, с танкове и хеликоптери в 18 селища на провинция Диарбакър. Очакват се същите масови и брутални действия срещу цивилното кюрдско население както м.г. в Нусайбин, Джизре, Шърнак, Юксекова и др., когато изравняваха къщите със земята и загинаха стотици невинни. Както впрочем и миналия месец в провинция Мардин.
С безцеремонната си подкрепа за една протурска партия в България турските официални лица очевидно искаха да постигнат «пробив», който не сполучиха в други страничленки на ЕС. Фактът, че българската държава мълчаливо подминаваше груби нарушения на Виенската конвенция за дипломатическата служба и през минали години, не вземаше отношение относно влиянието върху мюсюлманската общност, допускаше чуждо финансиране, предаваше лица, търсещи убежище обратно на турските власти, разбираше погрешно партньорското сътрудничество между разузнавателните служби, затваряйки си очите за намеса в сферата на националната ни сигурност, направиха възможна подкрепата на една партия, при това съвсем открито и в нарушение на международни норми и национално законодателство. Достойнството на една държава обаче изисква много посвоевременна принципна и законосъобразна реакция. А защитата на демократичните принципи навсякъде, където те се нарушават, особено, ако това става в съседна страна и от това произтича заплаха и за нас самите.
ПРЕПОРЪЧВАМЕ
Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни
Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam
GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency
Новое дворянство: Очерки истории ФСБ
Hein G. Kiessling, ISI und R&AW
Alexander Rahr, Der kalte Freund warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse
"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс
Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?
"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"
"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung
Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.
Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.
БЮЛЕТИН
технологии, въоръжение, наука
Предишни бюлетини
2009 Всички права запазени. Последна актуализация