ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

„Необходима ли ни е подводница?” е излишен въпрос

Симеон Николов, 14.12.2019

След срещата си с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг българският премиер Бойко Борисов съобщи, че можем да закупим подводница, която Норвегия сваля от въоръжение. Това събуди някои надежди в българските подводничари, но и много песимистини коментари в социалните медии заради това, че  е „втора ръка”, че била „скраб” и др- подобни. Премиерът обаче не беше подготвен от съветниците си по въпроса.

Първо, споменавайки за единствената  българска подводница, станала музей, той забрави да припомни, че причините да изоставим подводния си флот бяха съветите на американските ни партньори. Според тях такъв не ни бил нужен. Абсолютно нелогичен аргумент за всяка приморска страна, защото подводницата не е само въоръжение, а и средство за контрол, влияние и възпиране. Когато поставих въпроса на секретаря по въоръжените сили при президента по това време, отговорът му съвпадаше с този на САЩ: било твърде скъпа подръжката. Години по–късно обаче румънците направиха предложение за възобновяване на своя подводен флот. Изглежда за българските политици е предизвикателство да разсъждават, с каква цел се дават такива съвети, защо нарязахме прекрасни оръжия, защо трябваше да изведем танковата бригада от София, защо Вашингтон се скара на Скопие, че е приело подарените от България танкове и те бяха продадени или нарязани и още ред други  неща, случили се през последните десетилетия.

Второ, подводницата, за която говори премиерът Борисов не е нито единствена, нито е норвежка. Става дума за 6 германски подводници клас 210, които носят норвежкото наименование „ULA”, но са произведени в Германия в периода 1987 –1992 г. по договор от 1982 г., подписан между двете страни. Поводът за смяната на тези 6 подводници е германо–норвежкия проект, на базата на който се създаде смесена фирма  с участието на „Тисен–Круп”, „Атлас Електроник”  и „Конгсберг” за построяването на нови подводници клас 212 CD. На въоръжение в Германия днес са клас 212 А.

По своите характеристики подводниците от клас 210 /ULA/  се числяха към най–тихите и високоманеврени тогава подводници, идеални за използване в крайбрежни  води, ефективни и изгодни във финансово– ценово отношение.  Те са с дължина 59 м, скорост 20 км/час и 43 км/час, дълбочина на потапяне 200 м., с 8 торпедни тръби.  Цената им тогава беше 84,6 млн долара. / Подводниците от клас 212А, които са на въоръжение днес в Германия, са с дължина 56 м, скорост 22 км/час и 37 км/час, дълбочина на потапяне под 400 м, въоръжение 6 х 533 мм торпеда./

Ако сравним жизненият им цикъл, тоест периодите, в които се подменят подводниците с нов клас, ще установим, че той е средно межу 30 и 32 години. В случая следователно имаме 6 подводници , произведени както следва: 1 през 1988, 1 през 1989, 2 през 1990 и 2 през 1991 г. Въпросът е, коя от тези 6 подводници ни се предлага?

Важно е да се отбележи, че старите подводници от клас 210 на въоръжение в Норвегия са  преминали  основен технически преглед и модернизация в периода 2006– 2008 г.. Тоест, при закупуването им би трябвало да се договори и привеждането им в съответната техническа изправност, така както при договарянето на бойни самолети „втора ръка” се посочваше съответната сума за такава цел. Това ще определи и остатъчния им жизнен цикъл. При самолетите той беше 15 години. При това тряба да се държи сметка и за въоръжанието, защото белгийските фрегати например ни бяха предадени с ракети, чийто срок изтичаше и трябваше или да се изстрелят при учение или да се заменят с новозакупени.        

Във връзка с възникналите спорове в социалните медии по тази новина от премиера Борисов, би трябвало да се вземе под внимание следното: Грешката да се откажем като морска страна от подводния си флот трябва рано или късно да се поправи. Немаловажен е фактът, че все още разполагаме с кадри, които с годините безвъзвратно ще загубим и всяко възстановяване ще бъде все по–скъпо. По третия спорен въпрос, трябва ли ни старо въоръжение и точно в този момент на бюджетен недостиг, отговорът е много прост: Първо,  трябва ни държавно управление, което да не позволява да останат несъбрани 12 млрд лева годишно и разбира се да се краде по–малко; Второ, без сигурност, не може да има стабилно икономическо развитие; Трето, когато  като суверен и като избиратели, наложим на политическите партии да се придържат към приемственост между правителствата и дългосрочно перспективно планиране, няма да възникват такива въпроси и спорове. Дано Стратегическият преглед на отбраната предложи изводи, които управляващите да следват стриктно в бъдеще в името на националните, а не на други интереси и партийни пристрастия. А в  „Програма 2032» и  в „План за развитие на въоръжените сили 2026“ да залегне проект за втора и трета подводница, които да бъдат вече новопроизведени и със съвременно оборудване и въоръжение.

Разбира се, не можем да си позволим да повторим грешката с процедурата по закупуването на самолетите F-16 заради чужди геополитически съображения и с възможности за използване само на 2 летища в България, когато имахме шанса да придобием други самолети, които щяха да ни излязат почти безплатно, като се имаше предвид, че офсетът бе 105% и при евенуатлни бойни действия да бъдат разсъсредоточавани в цялата страна. Но още по–лошото е, че няма индикации да сме преодолели нагласите за неспазване на процедурите по съответните проекти, защото и по някои  следващи такива, въпреки че са в ход и са известни междинните резултати, се лансират  предложения  дори за включване на нов кандидат, например за новата бойна бронирана машина на пехотата. Поведение, което ерозира силно имиджа ни на търговски партньор на международната сцена.   

В коментара си след срещата с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг премиерът Борисов засегна и друг въпрос, който има връзка с гаранциите за сигурност и способностите на национално ниво.  Той е прав, когато напомня, че НАТО е гарант за сигурността, но подминава тенденциите, намерили отражение и на последната среща на НАТО на 03/04 декември в Лондон.  НАТО отхвърли основателните оплаквания на Гърция от  безпрецедентното преначертаване на морското пространство от Турция в близост до остров Крит дни преди срещата в Лондон  с неприемливия аргумент, че това било предмет на двустранни отношения. А продължават заплахите и с турски военни кораби  край Кипър за „гарантиране” незаконните турски сондажни дейности край новото газонаходище. Да не говорми за заплахите преди година, че турски бойни самолети отново щели да летят над Атина.  Българският премиер зае официалната позиция на НАТО, дори отиде по–далеч, изтъквайки тези дни положителната роля на Турция, а Гърция със сигурност не е погледнала с добро око на такова българско позициониране. В тази връзка е добре вместо да дразним съседите, да си припомним член 3–ти от Вашингтонския договор за необходимостта всяка страна–член на НАТО да изгради първо способности за самостоятелна отбрана и да фокусираме дългосрочните си усилия и в тази насока и то в перспектива, а не с хоризонт до края на мандата на днешните ни политици.  Нека да не говорим срещу оръжия или срещу разузнаване, а как управляващите използват тези инструменти в национален интерес.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация