ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS
СИГУРНОСТ
МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ
Когато с шпионажа се заемат вестниците и чиновниците
Интервю с полковник о.з. Методи Алексиев, 24.12.2020
Доскоро книгите бяха останали единственото поле на свободното и сериозно слово, неподчинено на мътните води на дезинформацията или погазване свободата на мнение. Ако изключим разбира се успешните опити да се пренаписва част от историята ни.
Книгата «Сянката на прилепа ГРУ, руските служби и съдбата на България», появила се в началото на декември 2020 г. на българския книжен пазар е безспорно любопитна, но със събраните многобройни провокиращи публикации от жълти издания и сайтове, опирайки се на «разкрития» на организации със съмнителна репутация или използвани от чужди разузнавателни централи, без да доказват абсолютно нищо с кокретни факти и документи. В нея има и истини, срещу които едва ли биха възразили и днешните представители на Българското военно разузнаване като например обективното изложение в глава 30 под заглавие «2019 посегнаха на военното разузнаване».
Очевидно е обаче, че авторите и издателят не са ползвали консултант, който щеше да ги предпази поне от объркване на понятия, неволни или умишлени пропуски, едностранчив анализ, подчинен очевидно на преднамерени внушения.
По повод на тази книга, в услуга повече на една международна кампания за увеличаване на напрежението между великите сили, между Изтока и Запада, засягаща и България, си спомнихме за две интервюта, публикувани в нашето издание /ЕкспертБДД издание за анализи, международна политика и сигурност/ с полковника от запаса Методи Алексиев, зам.началник на оперативен отдел и дългогодишен началник на Секретна Секция и Архив на Българското военно разузнаване: «Военното разузнаване за скандала «Скрипал» и поуките от историята» от 03.04.2018 г. и второто интервю «Какво крият и могат да предизвикат 33 000 досиета на чужденци във военното разузнаване» от 27.01.2015 г. Полк. Алексиев е известен и с книгата си «Моите 40 г. в Разузнавателно управление на ГЩ», издадена през 2015 г. Намираме го в дома му в София в добро здраве, остър ум и удивителна памет, въпреки напредналата възраст.
С.Н.: Господин Алексиев, в интервютo с Вас по повод скандала «Скрипал» през 2018 г. Вие казахте: «Крайно време е специалните служби на водещи страни от НАТО да спрат с подобен подход на омаскаряване с неверни данни. Практиката за ликвидиране не е присъща на класическото разузнаване, а цитираните случаи във Великобритания не са доказани.» Но ето че това внушение продължава. А общото,, включително и в книгата «Сянката на прилепа» е, че разузнаванията на едни страни извършват такава дейност», а разузнаванията на други са обвити в бяло. Във Вашите среди, говорило ли се е, че едно военно разузнаване може да изпълнява мръсни поръчки, т.е. ликвидиране на хора? Имало ли е такива структури в разунавателните служби въобще и в българското военно разузнаване в частност?
М.А.: Такива структури не е имало и не може да има, защото и от документите е видно, какви задачи са поставяни и какви отчетни доклади са представяни от изпълнителните структури. Те са в архива на Комисията по досиетата. Министърът на отбраната свежда указанията , а писмени такива дава началникът на РУГЩ на база на оценката на годишния доклад. В тях се посочва къде да се съсредоточат усилията на разузнаването, поставят се организационни и информационни задачи. В тези указания и задачи няма такова чудо, нито в отчетите на управлението, отделите, секторите. В писмената кореспондеция между ГРУ и българското военно разузнаване няма такова нещо. От обучението на български офицери в школата в Москва не е известно за такива практики и задачи. Нека не се връщаме към форми и методи от времето на Отечествената война и първите години след нея, изминали са 75 години и те не съответстват на сегашния морал.
Ще добавя нещо повече. При установяване на съмнения или прекъсване на връзката с агентурни категории практиката е съответния агент да бъде изоставен. Интересен е случаят с предателя на легендата на българското военно разузнаване Пеньо Пенев в Турция, лежал 9 години в турски затвори. След изселването на предателя му от Турция, въпреки вината за провала на Пеньо Пенев и след проведеното разследване в нашата страна, той беше дори подпомаган финансово всеки месец с лични средства от полк. Пеньо Пенев с разрешение на ръководството на РУГЩ, не е преследван и не е търсено отмъщение. Имали сме само 23 случая на предателство от страна на агенти /т.е. чужди граждани/ и то в ранните години, но никога не е вземано решение за тяхното ликвидиране. Имали сме провали, при които агенти, които след измъчвания са проговаряли пред чуждо контраразузнаване. Предприемани са мерки за ограничаване на щетите, но неиздържалите това изпитание не са преследвани или наказвани.
Логично е дезинформацията да е един от инструментите на специалните служби. Но когато някои автори посочват например, че САЩ снабдяват терористи с оръжие, това се определя като «конспиративна теория». В книгата «Сянката на прилепа» се твърди, че именно «конспиративна теория» са били публикациите в проруски български медии, че през 2017 г. от България е изпращано оръжие за Сирия.
Аз не съм бил в кухнята на службите през 2017 г., но е наивно да се говори за конспиративна теория, когато публично беше оповестен инцидента с американски търговец на оръжия в България при изпитване на наш гранатомет, а филмовите кадри на една смела българска журналистка, направени в Сирия, в складове за оръжие на «Ислямска държава» след разгрома й, показаха дървените сандъци с надписи от български оръжейни заводи и бяха излъчени по много български телевизии. Авторите на книгата са журналисти и всъщност не бива да вменяват конспиративно авторство на своите колеги. Впрочем още през 2016 г. оранизации изнесоха данни от свое разследване, за което са интервюирани и български служители, доказващо, че САЩ, Саудитска Арабия и Обединени Арабски Емирства са купували от България оръжие, с което са снабдявали сирийските опозиционни сили.
Военното разузнаване както преди 1989 г. така и сега не е имало и няма нищо общо с търговията с оръжие. Не му е работа да се занимава с такава. Казвам го, защото преди години, когато един адвокат стана шеф на външнополитическото разузнаване, имаше подобна реплика в едно от интервютата си.
В книгата много се говори за сменилите фронта, предателите, избягалите при противниковата страна руски офицери, но авторите твърдят, че те не са правили това заради материални облаги, били разочаровани от комунистическото ръководство. Толкова чисти и независими от парите ли са били? Авторите не споменават за такива от България, но макар и единици, има такива и те ли са го правили по идеологически, а не по материални причини?
Тъй като от 1950 до 1989 г. е имало само един единствен случай на предателство от новоприет офицер в българското военно разузнаване с едва тримесечен стаж, не мога да правя генерални изводи по принцип за мотивите на такива хора. В нашия единствен случай с офицера Странджев, който бе 2 месеца в оперативния отдел в София и имаше достъп до оператвни дела на действащи агенти, а след това изпратен в оперативен пункт Харманли, мотивите му да избяга в Турция не бяха нито идеологически, нито материални. Колегите от Харманли споделяха, че след като ръководството му отказало да сключи брак с момиче, за което проучването е дало негативни резултати, Странджев си оставя пистолета на постовия, вдига бариерата и преминава на турска територия. Първоначално беше осъден задачно, но след около 6 г. като се завърна и направи признания, бе осъден на 14 години само за издаване на военна тайна. Споделил е, че е работил за турските контраразузнавателни служби, както и че е изпълнявал указания за внедряване в тях, но не бил дооценен. А колкото до идеологическия или материален мотив бих искал да разширя Вашия въпрос с това, че при вербовката на чужди граждани за агенти на българското военно разузнаване е преобладавал идеологическия мотив, съчетаван покъсно и с материален с цел подпомагане изпълнението на задачите. Независимо от това, какво се пише днес, тези хора се възхищаваха от нашите постижения и се съгласяваха да работят, рискувайки много.
Четейки книгата не може да не прави впечатление цитирането на имена на висши партийни функционери, които били вербувани то разузнаването. Имало ли е такава практика? Не е ли имало «табу» над партийните кадри, т.е. забрана да се работи с такива?
Ако става дума за български граждани, не сме привличали за сътрудници посланици, началници на управления и партийни функционери. Нещо повече, когато наши офицери под прикритие се издигаха на отговорна длъжност, началникът на РУГЩ генерал Зикулов веднага ги отзоваваше, или даваше право на избор уволнение или развитие в гражданското ведомство или в ЦК на БКП. Не всички бяха съгласни с тази практика на началника на управлението. В сродната служба /МВР/ практиката беше точно обратната.
А колкото до вербовка на чужди граждани в други страни не се допускаше такава за високопоставени лица в приятелски /трудови, социалистически или комунистически партии/ за да не бъдат дискредитирани тези организации. С техни представители беше забранено да се работи на агентурна основа. Разбира се, че неизбежно е имало контакти по линия на прикритието на нашите офицериразузнавачи и с такива лица, но те не са били замесвани и използвани.
Твърди се, че зад Атанас Тилев, който е работил за Първо главно управление на Държавна сигурност с псевдоним Румянцев, първоначално е бил сътрудник на РУМНО, привлечен още през младежките години /1969/ с псевдоним Зингер. А зад него стояло съветското ГРУ, внушават авторите на книгата. Пет тома дела били унищожени. Имало ли е данни за Тилев в РУ и какво знаете за него?
Атанас Тилев е бил проучван от нас още като младеж, но никога не е работил за военното разузнаване. Абсурдно е да се твърди, че зад него е стояло съветското ГРУ. Защото нашето разузнаване не е изпълнявало организационни задачи на ГРУ и на което и да е било друго разузнаване на страна членка на Варшавския договор. Информационните задачи са нещо поразлично, както и обменът на информация между странитечленки, както днес същестува такъв между странитечленки на НАТО.
Аз бях организатор и секретар на деловодството по време на срещата на началниците на военните разузнавания на всички страни от Варшавския договор през 1972 г.. В протоколите от срещите между началниците на разузнавателните управления и заместниците им никога не е ставало въпрос за обмен и сътрудничество в агентурно отношение, а само за отчитане изпълнението на чисто информационните задачи, както и какви трябва да бъдат те за следващия период до следващото съвещание на началниците на управления.
Авторите споделят, че са разговаряли както с бивши, така и с днешни служители на Военното ни разузнаване, като първите са подчертавали доброто партньорство , а вторите са твърдели, че тази важна служба е била в голяма степен зависима от ГРУ. Търсили ли са Ви за такъв разговор, имало ли е зависимост и как си обяснявате различията в мненията, ако това въобще е вярно?
Вижте, ние тук не говорим за голямата политика, а за оперативна и информационна работа, в която зависимост никога не е имало между които и да е било разузнавателни управления. На съвещанията, на които съм бил и от дългогодишните ми контакти с началника на РУГЩ ген. Зикулов мога да твърдя, че е имало равнопоставеност, прояваваща се по време на дискусиите и предложенията. Имало е общи информационни задачи, общи цели. Вярно е твърдението на колегите, че сме имали добро партньорство и сме се стремели и учили на висок професионализъм. Твърдението, че млад военен разузнавач от сегашното поколение може да твърди, че сме били зависими, не е професионално и считам за лъжа. Или авторите са си го измислили за да оправдаят тезите и внушенията в книгата си. А на въпроса Ви, дали са ме търсили: не, не са, въпреки, че едно от цитираните от Вас интервюта с мен бе публикувано в тяхно издание. Но не съм им бил и необходим, защото са търсили информация за доказване на тезата си, която аз не бих подкрепил.
Искам обаче, да добавя нещо свързано пак с т.н. зависимост, с което се спекулира в много медийни публикации, а се споменава и в книгата, макар и за други ведомства. Ние сме имали съветници от ГРУ само в периода 1948 1956 г. След априлския пленум те бяха изтеглени. В този период те са били само един до двама в мандат. Никога не са искали да ползват документи и оперативни дела. Никога не са искали информация от картотеките на архива. Ако е имало нужда да се обсъдят планове, това са го правили само на ниво началник на управлението или и в присъствието на заместникначалниците му. Разбира се, началникът на управлението се е съветвал с тях по принципни въпроси, касаещи изграждането на разузнаването, например да имаме или да нямаме нелегално разузнаване и т.н..
В книгата се цитира обширен коментар на бивш офицер от съветското разузнаване, работил дълго в България, а сега притежаващ имот у нас, който ни напомня, че благодарение усилията на съветското военно разузнаване е бил предотвратен евентуален конфликт между София и Анкара по време на възродителния процес. Били са готови и за вариант военен конфликт. Нека да кажем на младите читатели, имало ли е такава опасност и в какво се е състояло съдействието на ГРУ?
Ако е имало предвоенна ситуация трябваше да са налице разузнавателни признаци, усилване на границата, повишаване на бойната готовност и т.н. На второ място, Турция не би стартирала такава подготовка без разрешение на НАТО като страначлен, за което е трябвало да заседава Военния комитет на Алианса. Трето, България също не би предприела никакви мерки без разрешение на структурите на Варшавския договор. Този момент в книгата е взет вероятно от една публикация от онова време, репортаж от ГКПП кап. Адреево, че бил предотвратен въоръжен конфликт благодарение на намесата на САЩ и Съветския съюз. Аз бях тогава лично на ГКПП и познавам както ситуацията, така и коментарите по тази тема.
Раздел от книгата е посветен на т.н. операция Възраждане, с която Кремъл от 1983 г. започва да създава нов зависим елит на България. Издирвани и изучавани са лица по окръзи. Бъдещият елит бил вписван в специална картотека. Говори се за два списъка по линия на ДС, които са предадени на Съветския съюз от генерал Боян Велинов, а делата са унищожени. Посветена била и Нанка Серкеджиева. В Москва били изпратени филмирани материали за около 3500 до 5000 души с принадлежност към ДС. Предвид на източника на тази информация, това звучи още понедостоверно. Имало ли е специална картотека и в РУМНО, правени ли са такива проучвания на млади и зависими кадри, предавани ли са на ГРУ? Внедрявани ли са разузнавачи в новосъздадените дисидентски организации за да влязат в новата власт?
Такава специална картотека при нас не е създавана. При нас оперативни дела не са унищожавани въобще от 1971 г.. Няма унищожени регистри нито на дела, нито на картони. А по регистрите, които са в Комисията по досиетата, се познава, дали има унищожаване. Никой не ни е искал, нито сме давали, нито е имало писма с подобни искания. Това може да се установи от делата, в които е събрана кореспонденцията. Обяснението на този факт е, че характера и дейността на военното разузнаване не предполагат подобни действия с вътрешнополитическа насоченост.
По времето на процеса срещу Трайчо Костов 1949 г. и след обесването му последвали и закрити процеси срещу повече от 200 обвиняеми. Твърди се, че съветски офицери били в България да оказват помощ. Но тук се наместват имената на ръководителя на военното разузнаване /тогава разузнавателен отдел/ генерал Петър Вранчев, директора на Държавна сигурносст Иван Масларов, командващия гранични войски Лев Главинчев. Каква е истината за ген. Петър Вранчев? Известна ли е била съветска намеса?
Тук авторите очевидно са допуснали объркване и неоснователно свързване на името му с процеса срещу Трайчо Костов. По това време генерал Петър Вранчев не е бил ръководител на военното раузнаване. Той заема длъжността началник на разузнавателния отдел в щаба на войските от 09. 09. 1944 до 03.02.1947 г. Следва разделянето му на контраразузнавателна секция подчинена пряко на министъра на отбраната и разузнавателен отдел за външино разузнаване към ГЩ. След април 1948 г. началник на военното разузнаване става полк. Здравко Георгиев /от 1949 г. генерал/. А процесът срещу Трайчо Костов е през 1949 г. Генерал Петър Вранчев е разследван, но по друг въпрос- негови агенти участват в създаването на организация Бранник, стига се до разкриване на групата Х.Крум и други нелегални групи. В основата са търканията между МВР и МО, като първото иска да има правото да разследва военни, а ген. Петър Вранчев категорично се противопоставя.
С.Н.: Да се върнем на това, с което започнахме. В глава 30: 2019 г. посегнаха на Военното ни разузнаване се посочва, че целта е била овладяване на служба Военна информация от групировка, а не измислено разследване срещу двама нейни ръководители. Ще се съгласите ли, че този текст е обективен и нямате възражения по него, нали?
Впрочем, от тази година името вече е Военно разузнаване, както би трябвало и както винаги се е наричало, а не Военна информация. Второ, и в тази глава има едно невярно твърдение: Не е вярно, че военното разузнаване подслушва. Няма такава структура в него.То работи извън територията на България и там е трудно да се провеждат такива мероприятия. Друг е въпросът, че има радиоразузнавателно подразделение в армията, което по време на война трябва да може да подслушва вражеските радиостанции и то винаги е било подчинено на РУГЩ. Но това няма нищо общо с мирновременни разузнавателни възможности. Трето, аз отдавна съм извън строя, както се казва и не зная подробности около случая. А това, че авторът е подходил принципно само противоречи на преобладаващото в другите раздели на книгата внушение, че едва ли не зад всичко стои ГРУ. На опитите за т.н. овладяване ще отговоря: Военното разузнаване работи само в чужди държави, добива спицифична военна и военнополитическа информация и нейното политизиране няма да донесе дивиденти на никоя политическа партия или групировка, а само би подкопало националния интерес на страната. Завършващият цитат от Оскар Уайлд към този раздел е подбран много сполучливо: Когато с шпионажа се заемат вестниците и чиновниците, той се превръща в умираща професия. Тежко й на такава държава.
С.Н.: Благодаря за това интервю!
М.А.: Искам да поздравя колегите и всички, които прочетат това интервю с Коледните празници и Новата година и да им пожелая здраве, щастие и посветло бъдеще!
Когато с шпионажа се заемат вестниците и чиновниците
Интервю с полковник о.з. Методи Алексиев
Доскоро книгите бяха останали единственото поле на свободното и сериозно слово, неподчинено на мътните води на дезинформацията или погазване свободата на мнение. Ако изключим разбира се успешните опити да се пренаписва част от историята ни. Книгата «Сянката на прилепа ГРУ, руските служби и съдбата на България», появила се в началото на декември 2020 г. на българския книжен пазар е безспорно любопитна, но със събраните многобройни провокиращи публикации от жълти издания и сайтове, опирайки се на «разкрития» на организации със съмнителна репутация или използвани от чужди разузнавателни централи, без да доказва абсолютно нищо с кокретни факти и документи. В нея има и истини, срещу които едва ли биха възразили и днешните представители на Българското военно разузнаване като например обективното изложение в глава 30 под заглавие «2019 посегнаха на военното разузнаване».
Очевидно е обаче, че авторите и издателят не са ползвали консултант, който щеше да ги предпази поне от объркване на понятия, неволни или умишлени пропуски, едностранчив анализ, подчинен очевидно на преднамерени внушения.
По повод на тази книга, в услуга повече на една международна кампания за увеличаване на напрежението между великите сили, между Изтока и Запада, засягаща и България, си спомнихме за две интервюта, публикувани в нашето издание
/ЕкспертБДД издание за анализи, международна политика и сигурност/ с полковника от запаса Методи Алексиев, зам.началник на оперативен отдел и дългогодишен началник на Секретна Секция и Архив на Българското военно разузнаване: «Военното разузнаване за скандала «Скрипал» и поуките от историята» от 03.04.2018 г. и второто интервю «Какво крият и могат да предизвикат 33 000 досиета на чужденци във военното разузнаване» от 27.01.2015 г. Полк. Алексиев е известен и с книгата си «Моите 40 г. в Разузнавателно управление на ГЩ», издадена през 2015 г. Намираме го в дома му в София в добро здраве, остър ум и удивителна памет, въпреки напредналата възраст.
«Експерт»: Господин Алексиев, в интервюта с Вас по повод скандала «Скрипал» през 2018 г. Вие казахте: «Крайно време е специалните служби на водещи страни от НАТО да спрат с подобен подход на омаскаряване с неверни данни. Практиката за ликвидиране не е присъща на класическото разузнаване, а цитираните случаи във Великобритания не са доказани.» Но ето че това внушение продължава. А общото,, включително и в книгата «Сянката на прилепа» е, че разузнаванията на едни страни извършват такава дейност», а разузнаванията на други са обвити в бяло. Във Вашите среди, говорило ли се е, че едно военно разузнаване може да изпълнява мръсни поръчки, т.е. ликвидиране на хора? Имало ли е такива структури в разунавателните служби въобще и в българското военно разузнаване в частност?
М.А.: Такива структури не е имало и не може да има, защото и от документите е видно, какви задачи са поставяни и какви отчетни доклади са представяни от изпълнителните структури. Те са в архива на Комисията по досиетата. Министърът на отбраната свежда указанията , а писмени такива дава началникът на РУГЩ на база на оценката на годишния доклад. В тях се посочва къде да се съсредоточат усилията на разузнаването, поставят се организационни и информационни задачи. В тези указания и задачи няма такова чудо, нито в отчетите на управлението, отделите, секторите. В писмената кореспондеция между ГРУ и българското военно разузнаване няма такова нещо. От обучението на български офицери в школата в Москва не е известно за такива практики и задачи. Нека не се връщаме към форми и методи от времето на Отечествената война и първите години след нея, изминали са 75 години и те не съответстват на сегашния морал.
Ще добавя нещо повече. При установяване на съмнения или прекъсване на връзката с агентурни категории практиката е съответния агент да бъде изоставен. Такъв е случаят с предателя на легендата на българското военно разузнаване Пеньо Пенев в Турция, лежал 9 години в турски затвори. След изселването на предателя му от Турция, въпреки вината за провала на Пеньо Пенев и след проведеното разследване в нашата страна, той беше дори подпомаган финансово всеки месец с лични средства от полк. Пеньо Пенев с разрешение на ръководството на РУГЩ, не е преследван и не е търсено отмъщение. Имали сме само 23 случая на предателство от страна на агенти /т.е. чужди граждани/ и то в ранните години, но никога не е вземано решение за тяхното ликвидиране. Имали сме провали, при които агенти, които след измъчвания са проговаряли пред чуждо контраразузнаване. Предприемани са мерки за ограничаване на щетите, но неиздържалите това изпитание не са преследвани или наказвани.
Логично е дезинформацията да е един от инструментите на специалните служби. Но когато някои автори посочват например, че САЩ снабдяват терористи с оръжие, това се определя като «конспиративна теория». В книгата «Сянката на прилепа» се твърди, че именно «конспиративна теория» са били публикациите в проруски български медии, че през 2017 г. от България е изпращано оръжие за Сирия.
Аз не съм бил в кухнята на службите през 2017 г., но е наивно да се говори за конспиративна теория, когато публично беше оповестен инцидента с американски търговец на оръжия в България при изпитване на наш гранатомет, а филмовите кадри на една смела българска журналистка, направени в Сирия, в складове за оръжие на «Ислямска държава» след разгрома й, показаха дървените сандъци с надписи от български оръжейни заводи и бяха излъчени по всички български телевизии. Авторите на книгата са журналисти и всъщност не бива да вменяват конспиративно авторство на своите колеги. Впрочем още през 2016 г. оранизации изнесоха данни от свое разследване, за което са интервюирани и български служители, доказващо, че САЩ, Саудитска Арабия и Обединени Арабски Емирства са купували от България оръжие, с което са снабдявали сирийските опозиционни сили.
Военното разузнаване както преди 1989 г. така и сега не е имало и няма нищо общо с търговията с оръжие. Не му е работа да се занимава с такава. Казвам го, защото преди години, когато един адвокат стана шеф на външнополитическото разузнаване, имаше подобна реплика в едно от интервютата си.
В книгата много се говори за сменилите фронта, предателите, избягалите при противниковата страна руски офицери, но авторите твърдят, че те не са правили това заради материални облаги, били разочаровани от комунистическото ръководство. Толкова чисти и независими от парите ли са били?Авторите не споменават за такива от България, но макар и единици, има такива и те ли са го правили по идеологически, а не по материални причини?
Тъй като от 1950 до 1989 г. е имало само един единствен случай на предателство от новоприет офицер в българското военно разузнаване с едва тримесечн стаж, не мога да правя генерални изводи по принцип за мотивите на такива хора. В нашия единствен случай с офицера Странджев, който бе 2 месеца в оперативния отдел в София и имаше достъп до оператвни дела на действащи агенти, а след това изпратен в ОРП Харманли, мотивите му да избяга в Турция не бяха нито идеологически, нито материални. Колегите от Харманли споделяха, че след като ръководството му отказало да сключи брак с момиче, за което проучването е дало негативни резултати, Странджев си оставя пистолета на постовия, вдига бариерата и преминава на турска територия. Първоначално беше осъден задачно, но след около 6 г. като се завърна и направи признания, бе осъден на 14 години само за издаване на военна тайна. Споделил е, че е работил за турските контраразузнавателни служби, както и че е изпълнявал указания за внедряване в тях, но не бил дооценен. А колкото до идеологическия или материален мотив бих искал да разширя Вашия въпрос с това, че при вербовката на чужди граждани за агенти на българското военно разузнаване е преодбладавал идеологическия мотив, съчетаван покъсно и с материален с цел подпомагане изпълнението на задачите. Независимо от това, какво се пише днес, тези хора се възхищаваха от нашите постижения и се съгласяваха да работят, рискувайки много.
Четейки книгата не може да не прави впечатление цитирането на имена на висши партийни функционери, които били вербувани то разузнаването. Имало ли е такава практика? Не е ли имало «табу» над партийните кадри, т.е. забрана да се работи с такива?
Ако става дума за български граждани, не сме привличали за сътрудници посланици, началници на управления и партийни функционери. Нещо повече, когато наши офицери под прикритие се издигаха на отговорна длъжност, началникът на РУГЩ генерал Зикулов веднага ги отзоваваше, или даваше право на избор уволнение или развитие в гражданското ведомство или в ЦК на БКП. Не всички бяха съгласни с тази практика на началника на управлението. В сродната служба /МВР/ практиката беше точно обратната.
А колкото до вербовка на чужди граждани в други страни не се допускаше такава за високопоставени лица в приятелски /трудови, социалистически или комунистически партии/ за да не бъдат дискредитирани тези организации. С техни представители беше забранено да се работи на агентурна основа. Разбира се, че неизбежно е имало контакти по линия на прикритието на нашите офицериразузнавачи и с такива лица, но те не са били замесвани и използвани.
Твърди се, че зад Атанас Тилев, който е работил за Първо главно управление на Държавна сигурност с псевдоним Румянцев, първоначално е бил сътрудник на РУМНО, привлечен още през младежките години /1969/ с псевдоним Зингер. А зад него стояло съветското ГРУ, внушават авторите на книгата. Пет тома дела били унищожени. Имало ли е данни за Тилев в РУ и какво знаете за него?
Атанас Тилев е бил проучван още като младеж, но никога не е работил за военното разузнаване. Абсурдно е да се твърди, че зад него е стояло съветското ГРУ. Защото нашето разузнаване не е изпълнявало организационни задачи на ГРУ и на което и да е било друго разузнаване на страна членка на Варшавския договор. Информационните задачи са нещо поразлично, както и обменът на информация между странитечленки, както днес същестува такава между странитечленки на НАТО.
Аз бях организатор и секретар на деловодството по време на срещата на началниците на военните разузнавания на всички страни от Варшавския договор през 1972 г.. В протоколите от срещите между началниците на разузнавателните управления и заместниците им никога не е ставало въпрос за обмен и сътрудничество в агентурно отношение, а само за отчитане изпълнението на чисто информационните задачи, както и какви трябва да бъдат те за следващия период до следващото съвещание на началниците на управления.
Авторите споделят, че са разговаряли както с бивши, така и с днешни служители на Военното ни разузнаване, като първите са подчертавали доброто партньдрство , а вторите са твърдели, че тази важна служба е била в голяма степен зависима от ГРУ. Търсили ли са Ви за такъв разговор, имало ли е зависимост и как си обяснявате различията в мненията, ако това въобще е вярно?
Вижте, ние тук не говорим за голямата политика, а за оперативна и информационна работа, в която зависимост никога не е имало между които и да е било разузнавателни управления. На съвещанията, на които съм бил и от дългогодишните ми контакти с началника на РУГЩ ген. Зикулов мога да твърдя, че е имало равнопоставеност, прояваваща се по време на дискусиите и предложенията. Имало е общи информационни задачи, общи цели. Вярно е твърдението на колегите, че сме имали добро партньорство и сме се стремели и учили на висок професионализъм. Твърдението, че млад военен разузнавач от сегашното поколение може да твърди, че сме били зависими, не е професионално и считам за лъжа. Или авторите са си го измислили за да оправдаят тезите и внушенията в книгата си. А на въпроса Ви, дали са ме търсили: не не са, въпреки, че едно от цитираните от Вас интервюта с мен бе публикувано в тяхно издание. Но не съм им бил и необходим, защото са търсили информация за доказване на тезата си, която аз не бих подкрепил.
Искам обаче, да добавя нещо пак с т.н. зависимост, с което се спекулира в много медийни публикации, а се споменава и в книгата, макар и за други ведомства. Ние сме имали съветници от ГРУ само в периода 1948 1956 г. След априлския пленум те бяха изтеглени. В този период те са били само един до двама в мандат. Никога не са искали да ползват документи и оперативни дела. Никога не са искали информация от картотеките на архива. Ако е имало нужда да се обсъдят планове, това са го правили само на ниво началник на управлението или в присъствието на заместникначалниците му. Разбира се, началникът на управлението се е съветвал с тях по принципни въпроси, касаещи изграждането на разузнаването, например да имаме или да нямаме нелегално разузнаване и т.н..
В книгата се цитира обширен коментар на бивш офицер от съветското разузнаване, работил дълго в България, а сега притежаващ имот у нас, който ни напомня, че благодарение усилията на съветското военно разузнаване е бил предотвратен евентуален конфликт между София и Анкара по време на възродителния процес.Били са готови и за вариант военен конфликт. Нека да кажем на младите читатели, имало ли е такава опасност и в какво се е състояло съдействието на ГРУ?
Ако е имало предвоенна ситуация трябваше да са налице разузнавателни признаци, усилване на границата, повишаване на бойната готовност и т.н. На второ място, Турция не би стартирала такава подготовка без разрешение на НАТО като страначлен, за което е трябвало да заседава Военния комитет на Алианса. Трето, България също не би предприела никакви мерки без разрешение на структурите на Варшавския договор. Този момент в книгата е взет от една публикация от онова време, репортаж от ГКПП кап. Адреево, че бил предотвратен въоръжен конфликт благодарение на намесата на САЩ и Съветския съюз. Аз бях тогава лично на ГКПП и познавам както ситуацията, така и коментарите по тази тема.
Раздел от книгата е посветен на т.н. операция Възраждане, с която Кремъл от 1983 г. започва да създава нов зависим елит на България. Издирвани и изучавани са лица по окръзи. Бъдещият елит бил вписван в специална картотека. Говори се за два списъка по линия на ДС, които са предадени на Съветския съюз от генерал Боян Велинов, а делата са унищожени. Посветена била и Нанка Серкеджиева. В Москва били изпратени филмирани материали за около 3500 до 5000 души с принадлежност към ДС. Предвид на източника на тази информация, това звучи още понедостоверно. Имало ли е специална картотека и в РУМНО, правени ли са такива проучвания на млади и зависими кадри, предавани ли са на ГРУ? Внедрявани ли са разузнавачи в новосъздадените дисидентски организации за да влязат в новата власт?
Такава специална картотека при нас не е създавана. При нас оперативни дела не са унищожавани въобще от 1971 г.. Няма унищожени регистри нито на дела, нито на картони. Никой не ни е искал, нито сме давали, нито е имало писма с подобни искания. Това може да се установи от делата, в които е събрана кореспонденцията. Обяснението на този факт е, че характера и дейността на военното разузнаване не предполагат подобни действия с вътрешнополитическа насоченост.
По времето на процеса срещу Трайчо Костов 1949 г. и след обесването му последвали и закрити процеси срещу повече от 200 обвиняеми. Твърди се, че съветски офицери били в България да оказват помощ. Но тук се наместват имената на ръководителя на военното разузнаване /тогава разузнавателен отдел/ генерал Петър Вранчев, директора на Държавна сигурносст Иван Масларов, командващия гранични войски Лев Главинчев. Каква е истината за ген. Петър Вранчев? Известна ли е била съветска намеса?
Тук авторите очевидно са допуснали объркване и неоснователно свързване на името му с процеса срещу Трайчо Костов. По това време генерал Петър Вранчев не е би ръководител на военното раузнаване. Той заема длъжността началник на разузнавателния отдел в щаба на войските от 09. 09. 1944 до 03.02.1947 г. Следва разделянето му на контраразузнавателна секция подчинена пряко на министъра на отбраната и разузнавателен отдел за външино разузнаване към ГЩ. След април 1948 г. началник на военното разузнаване става полк. Здравко Георгиев /от 1949 г. генерал/. А процесът срещу Трайчо Костов е през 1949 г. Генерал Петър Вранчев е разледван, но по друг въпрос- негови агенти участват в създаването на организация Бранник, стига се до разкриване на групата Х.Крум и други нелегални групи. В основата са търканията между МВР и МО, като първото иска да има правото да разследва военни, а ген. Петър Вранчев категорично се противопоставя.
Експерт: Да се върнем на това, с което започнахме. В раздел 30: 2019 г. посегнаха на Военното ни разузнаване се посочва, че целта е била овладяване на служба Военна информация от групировка, а не измислено разследване срещу двама нейни ръководители. Ще се съгласите ли, че този текст е обективен и нямате възражения по него, нали?
Впрочем, от тази година името вече е Военно разузнаване, както би трябвало и както винаги се е наричала, а не Военна информация. Второ, и в него има едно невярно твърдение: Не е вярно, че военното разузнаване подслушва. Няма такава структура в него.То работи извън територията на България и там е трудно да се провеждат такива мероприятия. Друг е въпросът, ече има радиоразузнавателно подразделение в армията, което по време на война трябва да може да подслушва вражеските радиостанции. Но това няма нищо общо с мирновременни разузнавателни възможности. Трето, аз отдавна съм извън строя, както се казва и не зная подробности около случая. А това, че авторът е подходил принципно само противоречи на преобладаващото в другите раздели на книгата внушение, че едва ли не зад всичко стои ГРУ. На опитите за т.н. овладяване ще отговоря: Военното разузнаване работи само в чужди държави, добива спицифична военна и военнополитическа информация и нейното политизиране няма да донесе дивиденти на никоя политическа партия или групировка, а само би подкопало националния интерес на страната. Завършващият цитат от Оскар Уайлд към този раздел е подбран много сполучливо: Когато с шпионажа се заемат вестниците и чиновниците, той се превръща в умираща професия. Тежко й на такава държава.
Експерт: Благодаря за това интервю!
М.А.: Искам да поздравя колегите и всички, които прочетат това интервю с Коледните празници и Новата година и да им пожелая здраве, щастие и посветло бъдеще!
CSR в ТВ и радио предавания
ПРЕПОРЪЧВАМЕ
Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни
Gudrun Krδmer: Demokratie im Islam
GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency
Новое дворянство: Очерки истории ФСБ
Hein G. Kiessling, ISI und R&AW
Alexander Rahr, Der kalte Freund warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse
"Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс
Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg?
"Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen"
"Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung
Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p.
Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.
БЮЛЕТИН
технологии, въоръжение, наука
Предишни бюлетини
2009 Всички права запазени. Последна актуализация