ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Силови центрове

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

• Наука

НАТО СЛЕД ЛИСАБОНСКАТА СРЕЩА – ПРОБЛЕМИТЕ ТЕПЪРВА ПРЕДСТОЯТ

Анализ на директора на Центъра за стратегически изследвания Симеон Николов специално за списание „Международни отношения”, бр. 1, 2011 г.

Срещата на високо равнище на НАТО в Лисабон на 19/20 ноември 2010 г. се проведе в една сложна и динамична обстановка, характеризираща се с липсата на успехи в операцията в Афганистан, световната икономическа и финаносва криза, натрупания  голям негативен потенциал в отношенията с Русия след войната в Грузия, безрезултатен натиск върху Иран, разногласията с Турция, симптомите за намаляване на солидарността в НАТО, намаляване на обществената подкрепа в страните-членки за мисиите на Алианса  и др. Всичко това предопредели подхода, начина на провеждане и резултатите от срещата. Първоначалното впечатление, че новата Сратегическа концепция на НАТО ще бъде в центъра на дебатите не се оправда, защото тя беше подготвяна дълго време, намерени бяха възможните компромиси, които залегнаха в нея.  Сериозните дипломатически совалки между Брюксел и Москва непосредствено преди срещата се материализираха в едно действително забележимо постижение: за първи път с Русия беше постигната договореност във военната област. Спокойната атмосфера, която беше създадена на срещата и вероятно предварителната задкулисна работа с партньорите спомогна за това, Балтийските държави и Полша да не възразят на основни и решаващи формулировки, постигнали пробива в отношенията с Русия и определянето й като “стратегически партньор”. Нещо, което преди една година би било невъзможно. Друго важно и най-впечатляващо постижение беше осигуряването на ангажимента на всички участници в продължаване курса за реализиране на стратегията на Алианса в Афганистан, въпреки досегашните неудачи. На трето място по важност бихме поставили постигнатото по въпроса за Противоракетната отбрана, по която преди срещата имаше различия и опасения. Това, че Русия постави условия, не е от голямо значение. За НАТО беше важен жеста и създаване на амосфера на доверие.  

Обективността изисква при всички положителни резултати от Лисабонската среща на НАТО, някои от които наистина с историческо значение и дългосрочни последствия, да отбележим, че далеч не всички противоречия са преодолени и е добре да прогнозираме тяхното проявление и влияние в бъдеще.

            Освен това, постигнатите формулировки в документите от срещата на НАТО  като Стратегическата концепция, Заключителната декларация, Спроразумението за дългорсрочно партньорство между НАТО и Афганистан и в изявленията на лидерите на основните сили се забелязват нюансите в отношението към  постигнатото и на компромисите.

Афганистан

            Така например, в дебата по Афганистан се откроиха и до голяма степен останаха противоречивите оценки за ситуацията в тази страна и за позицията и поведението към правителството на президента Карзай. Самият “Доклад за напредъка през 2010 г.” съдържа признания, които не оправдават заглавието на доклада. Макар и да внушава, че 2010 г. обещава “обрат” в ситуацията, не е спестена  истината, че това е годината, в която бяха дадени най-много жертви от съюзническите сили- 714 души, от които 500 американци. В друг доклад, на Червения кръст, появил се в края на 2010 г. се посочват противоположни на официалните данни факти. Така например за Североизточен Афганистан, чиито райони като първи щели да бъдат предадени на афганистанските сили, наблюдателите на Червения кръст са записали, че именно там ситуацията значително се е влошила, а подобрение през 2011 г. не се очертава. Загрижеността идва от това, че през цялата 2011 г. очакванията са за продължаване на бойните действия почти във всички райони с драматични последствия за цивилното население. А само през 2010 г. са убити над  2000 цивилни.^1/

Очаквано възникнаха задкулисни спорове между президента на САЩ Обама , представители на НАТО и делегацията на афганистанския президент Карзай по проблемите с въздушните нападения и нощните операции в населени места. Тук германският канцлер Ангела Меркел единствена бе по-категорична, като заяви, че за да се избегнат цивилни жертви, трябва да продължи оказването на натиск за да не се стига до такива, прехвърляйки отговорността в полето на дейността на президента Карзай и правителството му. Като се има предвид, чe от няколко месеца се провеждат масирани бойни операции в някои райони, при които неизбежно ще има още цивилни жертви, споровете по тези проблеми ще продължат.

В противовес на оптимистичните данни от Пентагона са сведенията в доклада на “Червения кръст”, че в 33 от общо 34 провинции талибаните имат вече свои управления “в сянка”, те назначават, определят дейността на съда, данъците и са арбитър в споровете.

От документ, разпространен от “Уикилийкс” заедно с много други секретни документи за Ирак и Афганистан, става ясно, че президентът на ЕС Ван Ромпуей още на 04.01.2010 в качеството си на премиер на Белгия е споделил конфедициално пред посланика на САЩ в Брюксел, че “никой в Европа не вярва вече в Афганистан. Развитието на ситуацията е стигнало до точка, в която е под въпрос и най-малката  надежда за излизане с достойнство от положението и оставяне на страната най-малко в положение да не стане отново епицентър на тероризма.”

За изхода от войната в Афганистан наистина продължават да се правят различни прогнози. Внимателният прочит на текста относно прехвърляне отговорностите за сигурността на афганистанското правителство до края на 2014 г., показва, че част от силите на коалицията ще останат и след тази дата, “най-малко с подкрепящи функции”. Нещо повече, генералният секретар на НАТО Расмусен директно подчерта, че силите “ще останат толкова дълго, колкото е необходимо”. Министърът на външните работи на Великобритания Уилям Хeйг посочи дори друг срок на “бойните мисии в Афганистан” за контингента на Великобритания- 2015 г. Доказателство, че САЩ няма да могат да напуснат Афганистан в официално обявения срок е, че през 2015 г. трябва да бъде завършена една от двете големи военни бази. Тоест осъзната е необходимостта от едно трайно присъствие в тази страна и региона.

Подготовката на афганистанската полиция и армия не може да завърши в планираните срокове поради ред причини- 80% неграмотност, корупция, текучество, ниско заплащане и т.н. Делът на дезертьорите от подготвените вече афганистански полицаи достигна 22% с тенденция към покачване, а жертвите сред тях вследствие на нападения на терорсти и сблъсъци с бунтовниците надвишиха 1500 на година. / Общият брой на обучените афганистанци – полицаи и войници трябва да достигне 300 000./ ^2/ Идеята пък за създаването на провинциални милиции може да доведе до условия за гражданска война, подчертаха единодушно много експерти и политици.

По повод на провежданите сондажи от правителството в Кабул с представители на талибаните, на което Западът даде да се разбере, че разчита, остава висящ въпроса, какво ще стане ако преговорите с тях не доведат до резултат до 2014 г.? Може да се очаква, че след 2014 година талибаните, подкрепени от тайните служби на Пакистан ще се опитат да вземат властта в Афганистан и да го превърнат отново в религиозна държава, което ще е поражение за влиянието в целия регион. 

            И на тази среща на върха на НАТО не стана ясно, как така за оставащите 3 г. ще се постигне нещо, което не е постигнато за 9 изминали години. Онова, което не се открои в документите от Лисабон, но би трябвало да се  направи, се свежда до следното:

            - Докато не бъдат ликвидирани опасностите, идващи от Пакистан, не може да има победа в Афганистан. Това е посочено и в секретен доклад на ЦРУ за Конгреса на САЩ. Обсъжданите от военните наземни операции, след като тези с безпилотни летателни средства и самолети не доведоха до резултат, могат да имат и обратен резултат- да предизвикат всъщност разширяване на афганистанската война.

           - Военни действия би трябвало да се предприемат само срещу транснационални организации като Ал Кайда, Ислямското движение на Узбекистан, Алианс Ислямски джихад и др. Същевременно е необходимо по-точно познаване на идеологията и стратегическите особености на групировките, защото само така може да се откроят онези, с които да се търсят потенциални партньорски преговори. Независимо от това, че е трудно различаването на повечето от тях, както твърди генерал Дейвид Петреус, защото все повече взаимно се подпомагали и координирали действията си.

            - Обучението на афганистанските сили за сигурност може да не гарантира премахването на  съществуваващите бунтовнически движения. Това показаха събитията в Ирак, където през 2010 г бяха дадени повече жертви, отколкото през 2008 г. Процесът на предаване на контрола в отделните провинции на афганистанските сили за сигурност трябва да стане необратим, иначе не можем да говорим за успех.

            - Решаващо за успеха в Афганистан ще бъде прилагането на гражданско-военното сътрудничество и значително по-голямо финансиране на гражданските проекти.

            - Контрапродуктивно би повлияло поддържането на тезата за скорошно изтегляне на войските на САЩ и съюзниците от НАТО.

            - Много по-силно трябва да бъдат въвлечени с ангажименти за оказване на влияние върху ставащото в Афганистан, съседни страни от региона- Иран, Индия, Пакистан.

Русия

            Независимо от коренно променения подход към Русия и записването за първи път в документ, че НАТО не представлява заплаха за нея, както и привличането й за сътрудничество в рамките на ПРО и по Афганистан, не бива да се допуска, че Балтийските страни и Полша най-вече, са възприели окончателно проруско поведение, когато само допреди една година да приемат подобни текстове бе в областта на утопията. В самата Русия не се приема тезата, че от НАТО не произтичат заплахи. Думите на президента Медведев би трябвало да се приемат като реалистични: “Придвижихме се напред, без оглед на разминаванията и трудностите, които ни предстоят.”

Причините за подхода на НАТО към Русия и значително по-голямата крачка, която направи към нея, отколкото Русия към Брюксел е продиктувана от обективните условия и реален анализ и прогноза.

- Брюксел демонстрира една реалистична политика. Даде си сметка, че за да посрещне адекватно новите заплахи, трябва да действа все по-тясно с Русия, при това не само в овладяване на възникнали вече конфликти, а превантивно за недопускане на такива и чрез съвместни дипломатически подходи в определени региони на света.

- Ефективна ПРО е възможна с Русия, а не без нея;

- Енергийната сигурност изисква да разполага с механизми, които са възможни само при по-тясна обвързаност с Русия;

- По-голяма обвързаност с Русия предоставя и механизми за обсъждане и на други въпроси, като правата на човека, екологичната защита и др.  Създават се условия тепърва да се осъществява сътрудничество от кибернетичната защита до климатичните проблеми.

Общите интереси предопределиха сближаването между НАТО и Русия. А тези общи интереси най-вече се очертават в: борбата срещу международния тероризъм, последствията от регионалните конфликти в случай, че не бъдат овладяни и в опасностите от разпространение на оръжия за масово поразяване.

Компромисите, които двете страни трябва да направят са значителни, но повечето от тях са в сферата на възприемането на проблемите. Спрямо Русия компромисът на НАТО се изразяваше и в изоставяне на някои формулировки по отношение на Украйна и Грузия.  

Областите на сътрудничество с Русия, които се очертаха, са:

- Афганистан – Във войната с Афганистан Русия има най-голямо значение като транзитна страна. Затова перспективни се оказаха:  преговорите по транизитните товари за военните контингенти, включително обратното извозване при изтеглянето им; разширяване на номенклатурата на изнасяните товари;  но и обучение и подготовка на специалисти в борбата срещу наркотрафика; както и обучение на пилоти на вертолети.  

- ПРО- След изготвяне на общ доклад от експертите на НАТО и Русия ще проличи в какви рамки е реалистично да се осъществи това сътрудничество. Скептицизмът тук основателно е голям, а евентуалното изграждане на самостоятелна руска ПРО ще тласне Москва в разходи, които ще забавят модернизацията на армията й. Условията, които Русия постави за участие в ПРО са неизпълними в по-голямата си част. Тук имаше и една неизвестна величина в уравниението- дали щеше да бъде ратифициран в САЩ договора за стратегическите настъпателни въоръжения, което стана след Лисабонската среща. От това зависеше и опасението на Русия, че една мащабна ПРО би нарушила баланса в света. Искането на Москва за “секторна отговорност” в ПРО би означавало например съществуващите на Северозапад системи да осигуряват балтийските страни, което е абсолютно немислимо за тях. “Пълна прозрачност и предоставяне на всички данни” би означавало пък, че Брюксел и Вашингтон трябва да разкрият свои технически и стратегически тайни.  Настояването на Русия за “абсолютно равностойно участие” означава право на вето върху операциите на Алианса, което разбира се НАТО не би приела.     

            - Енергийна сигурност- на базата на това, че Русия е най-големия доставчик на енергийни ресурси, а договореностите в тази сфера изграждат едно по-високо и дългосрочно доверие.

            Изводът е, че има много области, в които сдътрудничеството с Русия носи повече ползи, отколкото оставането в коловоза на старото мислене.

Противоракетна отбрана /ПРО/

С наложената идея за ПРО на НАТО всъщност се извърши едно “натовизиране” на американския противоракетен щит, а в резултатите поне за момента има постигнати повече политически, отколкото военно-технически цели. Промяната, която предприе американският президент Обама, отказвайки се от плановете на предшественика си Буш за изграждане на трети район на американска ПРО в Европа- Чехия и Полша, беше наистина следствие на по-реалистична преценка на реалните опасности /наличие на ракети със среден и малък обсег у вероятните противници, а не на междуконтинентални/, на новите технически постижения във въоръженията /Крилатите ракети с висока точност с морско базиране- на подводници и кораби вършат по-добра работа/, както и на финансовата изгода не от  поддържането на скъпите междуконтинентални ракети, а от създаване на по-ефективни средства като въздушно базирани лазери  и ефективна ПРО.  

            Някои европейски страни-членки на НАТО с право не бяха доволни от проекта на Буш, защото разделяше Европа на различни зони на сигурност и създаваше зони с различна степен на заплаха. Плановете на Обама обаче за една по-обхватна, по-ефективна и по-гъвкава ПРО бяха посрещнати с голяма степен на одобрение от страните-членки на НАТО. Не без значение е и фактът, че се парираха критиките от руска страна, особено с предложението за включване и на Москва в проекта.

Впрочем, самото решение по ПРО на срещата на НАТО в Лисабон оставя впечатлението, че се търси по-скоро обвързване на страните-членки и възвръщане на рушащата се солидарност, утвърждаване на принципа на неделимата сигурност, както и възможност за реализация на плановете на САЩ под формата на ПРО на НАТО. Така промените в плановете за ПРО допринесоха между другото за това, да се предотврати разцепление и формиране на лагери вътре в НАТО. Със запазване на плановете за изграждане система за ранно предупреждение от 2012 в Чехия и базиране на ракети –прехващачи със среден обсег в Полша след 2015 г., беше преодоляно породилото се недоверие в тези две страни към САЩ и опасението, че в името на сближаване с Русия са “предали” централноевропейските си съюзници. За това свидетелства резкият спад на настроенията в населението в най-проамериканската източно-европейска страна Полша- от 64% през 2002 г., които одобряват едно американско надмощие в Европа, на 35% през 2008 г., а цели 40% от поляците не желаеха вече водеща роля на САЩ в сигурността, при 22% през 2002 г.

Наред с тези политически нюанси, сред оценките се настани и виждането, че НАТО си търси нова, обединяваща задача.  Защото действителна и спешна необходимост от ПРО на този етап няма. Такава би се появила вероятно след 2018 г., ако се допусне разширяване на въоръжаването с ядрени оръжия и на други държави, включително и Иран. От друга страна, реализацията на една такава система за ПРО наистина изисква продължителни срокове, аргумент, който прави донякъде уязвим горния извод за търсене на нова задача и солидарен ангажимент.

Проектът за ПРО на НАТО е още далеч от реализация. Радарите и ракетите прехващащи ще се разположат в 7 страни, а още не се знае освен Чехия , Полша и Румъния, дали останалите ще бъдат България или Турция, както и Испания. Продължителният период на реализация също ще дава възможност за още много дебати. Два  от подводните камъни са очевидно  в съвместимостта на наличното въоръжение и икономическите интереси за производство на елементите на ПРО.  Под съвместимост имам предвид, че само Германия, Холандия, Испания и Норвегия имат подходящи кораби, които могат да носят контейнерите MK-41 за противоракетните системи SM-3. ^4/ Икономическите интереси пък се обуславят от това, че САЩ са далеч по-напред в развитието и производството на системи за ПРО. Не става  и дума за включване на европейски партньори. Със сигурност ще има политически искания за по-добро разпределение на финансовите ангажименти. Ако европейските страни закупят американски радари и ракети носители, логично би било да поискат САЩ да закупи от тях друга бойна техника- бойни вертолети, бронирани машини и др.  Трябва да се има предвид, че обявената от ген.секретар на НАТО Расмусен цена от 200 млн евро се отнася само за свързване на системите между отделните страни. Действителната цена на цялата ПРО е значително по-голяма. Само една ракетна система SM-3 струва 10 млн. долара.  Поръчаните от Обединените арабски емирства 3 батареи THDD са на стойност 7 милиарда долара. Да не говорим за корабите. Като начало само са необходими 40 кораба. Дори оперативно-тактическите средства като “Пейтриът” възлязоха на Турция към 7 милиарда долара за 290 броя.

България имаше шанс в дискусията за ПРО да поиска модернизация на противовъздушната си отбрана /ПВО/ и подмени старите руски ракети от наземната ПВО. Удачно решение щеше да бъде въвеждането на въоръжение на системите “Пейтриът”, които са предназначени за защита от ракети с малък радиус на действие.  Турция подписа за 290 такива, а Полша ще разположи на източните си граници същите. “Пейтриът” притежават още Гърция, Холандия, Испания и Германия. Свалянето от въоръжение на остарялите зенитно ракетни комплекси в България и съкращаването на едно от двете поделения ще намали нашите възможности. Същото се отнася и за въздушната компонентна на отбраната- забавянето на смяната на МиГ 29 със съвременен  многоцелеви изтребител. При положение, че нямаме финансови възможности за закупуване на “Пейтриът”, вероятно ръководството ще се стреми да запази поне по-новите зенитно-ракетните системи С-300. 

Кибернетична сигурност

Макар и да фигурираше като тема още на срещата на НАТО в Букурещ, Румъния, тази нова задача се оформя като основен елемент от концепцията на Алианса. Досега наистина има изградени структури в някои държави като САЩ и Естония. Все още обаче в НАТО няма аналог на американското Кибер-командване, което означава, че в близко бъдеще ще се наложи създаване на оперативно-командна структура в Алианса. Това кара скептиците да заключат, че в Лисабон  на този етап са изразени само намерения. Възникват и редица технически въпроси по координацията и изграждане на системата, както и юридически трудности. Сложно е и откриването на истинския източник на кибернетичната атака. Понастоящем може да се твърди, че изненадващо можем да станем обект или свидетели на такава атака /досега имаше 3-4 масирани такива/, а нямаме необходимата подготовка и организация. Тоест от такова сътрудничество има спешна необходимост.  ^5/ 

Общественото доверие и критиките срещу НАТО

Възвръщане подкрепата на обществеността в отделните страни за мисиите и финансовите разходи остава основен проблем за Алианса. Той носи  риск за страни, които трудно излизат от кризата, а трябва да обяснят на обществото необходимостта от допълнителни разходи. Сигурността е скъп продукт, без който не можем. Аргументи като този на Движението за мир, “ако тези пари  отиваха за социални грижи и здравеопазване”, звучат наивно, както техните представители биха оценили предложението да сложат завеси вместо метални врати на входовете на домовете си, а парите да похарчат за повече храна.

Архитектурата за сигурност, чиито основи са НАТО и ЕС, може да оцелее, ако в нея непрекъснато се инвестира. Едва ли политиците не разбират това. Проблемът е по-скоро да убедят и обществото в своите страни, че този, който съкращава днес може да сгреши и в дългосрочен план да загуби повече, отколкото краткосрочно би спестил. ^6/ Въпросът не е в липсата на финансови средства, а в учудващата неефективност на изразходването им, красноречив пример за което е България, а в рамките на НАТО- на дублиращи дейности, производства и въоръжения. Затова отново се налага да припомним, че на политиците и обществеността е необходима една нова култура по сигурността.

Срещата на върха на НАТО създаде впечатление, че най-болният въпрос по намаляване на националните военни бюджети отстъпи на заден план в името на търсенето на по-големите компромиси. Не бе направен анализ, до каква евентуална загуба на способности ще доведат мерки на страни като Великобритания например с обявените от нея съкращения на военните разходи с 8% за 4 години, нито пък бяха посочени за пример страни като Полша, увеличила военния си бюджет за 2011 г- със 7,1% до 8,85 милиарда долара, което представлява 1,95% от БВП. Съкращенията на служащите в Главната квартира на НАТО /35% т.е. 5000 от общо 12 500 места/ и на командванията, които предстоят, дават пример, но това далеч не е достатъчно. Въпросът за ефективността на разходите за отбрана продължава да стои с пълна сила, защото е факт, че тя е 5 пъти по-ниска от  тази в САЩ.

Публичната дипломация на НАТО очевидно не намира верния път за убеждаване на общественото мнение. Но ръководствата в отделните страни имат по-добри и конкретни възможности и това пролича непосредствено след Лисабонската среща, когато в някои парламенти за първи път бяха представени по-реалистични и “неукрасени” доклади за обстановката в Афганистан и националните им ангажименти там. Но това е само един от многото проблемни въпроси. Необходимо е да се инвестира в доверието на обществото. Трябва да се започне с достъпни форми на представяне на самата Стратегическа концепция на широката публика. Решението на генералния секретар на НАТО да засекрети текста предизвика неодобрение в страните-участнички.

Появилите се критики по повод последната среща на върха на НАТО се основаваха на стари и известни тези или полуистини, затова и  лесно оборими. Например тезата на Диана Джоунстон от Канада, че “НАТО е инструмент на стратегията на САЩ”. Без да се отричача ролята и тежестта на САЩ, още срещата на върха в Букурещ, на която запандоевропейски страни се възпротивиха на натиска на Вашингтон и отложиха приемането на Грузия и Украйна е показателен пример, че се отстояват интереси и няма автоматизъм и подчиненост. Според Д.Джоунстон главната заплаха за НАТО е собственото му остаряване и затова търсел повод за продължаване на статуквото, каквото е. Абсолютно невярно разбира се и това се вижда ясно от документите, приети на последната среща на Алианса. Разбира се, има критики, които не могат да бъдат отхвърлени. Същата авторка правилно отбелязва, че противоречията между Държавния департамент и Пентагона са причина за многото грешки в Ирак.  

Новата Стратегическа концепция и прогнози за бъдещето

Всяка стратегическа концепция може да се оцени най-вярно не по текста, а по реализацията й. В случая от значение ще бъде политическата воля на страните-членки да възприемат и изпълнят нейните насоки. Подводните камъни се крият първо в това, че неизбежните компромисни формулировки предполагат потенциални спорове, а кратките и умишлено по-общи насоки – различно интерпретиране и възможни конфликти в по-конкретни случаи. Залагането на потенциални разногласия бе логично, след като самата концепция е закъсняла именно защото при евентуалното й по-ранно стартиране имаше опасност от разногласия, които щяха да доведат до блокирането й. От друга страна, високите очаквания от новата Стратегическа концепция едва ли ще бъдат удовлетворени, което ще генерира разногласия през следващите години.

Поради голямата динамичност на събитията, тя едва ли ще отговори на предизвикателствата през следващите 10 години и ще се наложи нейното актуализиране. Но бъдещето на Алианса ще се определи много по-силно от резултата от мисията в Афганистан, от евентуални решения за отказ или участие в следващи мисии, от способността да се справи с  новите задачи, отколкото от текстовете на приетата нова Стратегическа концепция. Ако може с по-голяма степен на сигурност да се направи някаква прогноза, тя е, че НАТО едва ли ще вземе лесно решение за бъдеща операция с характера на тази в Афганистан. Много по-реалистичен ще бъде подходът на Алианса в търсене на баланс между военно-политически амбиции и предоставяните военни способности на страните-членки.

Преодоляно беше настояването на някои източно- и централноевропейски страни за отбранителни опции с по-голяма географска и политическа насоченост /към Русия/, но дали е достатъчно обединението около принципни гаранции и подкрепа за всички без географски фокус, ще покаже времето и бъдещите ситуации, които ще възникнат.

Може би поради своята краткост новата Стратегическа концепция макар и да формулира бъдещите заплахи и рискове, не навлиза в геополитически анализ на очертали се вече процеси с важни стратегически последствия. Например започвайки с по-глобалния въпрос- загубата на централната роля, която почти 500 г. имаше Европа вследствие израстването на нови сили и преориентацията на САЩ. Или трите важни стратегически момента, изискващи задълбочен анализ и прогнози- Китай, разширението на Близкия Изток и перспективите на Арктика. ^7/ Или продължавайки например, с решаващото значение за сигурността, което ще има Турция в близко бъдеще преди всичко с нарастващото си влияние върху периферията на Европа и с нейните нови партньори като Русия, с което променя баланса на силите в Черноморския регион и Средния Изток, както и с рискованата си  подкрепа за Иран. 

Изводът за комплексния характер на заплахите и признанието, че невоенни мерки и други организации в повечето случаи ще са по-подходящи за посрещането им, предполага, че е малко вероятно повечето от новите заплахи да предизвикат задействането на член 5 от Вашингтонския договор. Това не изключва обаче решения за използване на военна сила срещу пиратството или защита от кибернетични атаки. Второто предизвиква спорове и снижава прага на вземане на подобно решение. В общ план обаче при очертаващите се нови условия и заплахи и на фона на изключително застъпващи се  и сложни проблеми, както и различните очаквания и интереси на страните-членки, няма да е възможно автоматично задействане на член 5 от Договора, както при нарушаване на териториалната цялост на партньор от Алианса. ^8/

Определянето на действията на НАТО извън зоната на страните-членки е в зависимост не от отдалечеността на конфликтния регион, а от заплахата за мира и сигурността. Естествено е тогава да възникнат въпроси, като този за евентуалното въвличане на Алианса в Близкоизточен конфликт. Това не би било нова идея и не би било първо обсъждане на такъв сценарий.^9/ В този случай не бива да се бърка натрупания опит от постконфликтен сценарий, например в Косово и Босна и Херцеговина и в евентуално прекъсване на насилие между две конфликтни страни, какъвто опит Алиансът няма. Затова трябва да се придържаме към трите условия, формулирани през 2009 г. от Ян де Хоп Схефер за евентуална мисия на НАТО /всеобхватно споразумение за мир, съгласие на участващите страни, мандат на ООН/. Малко вероятно е всички те да се случат. А такъв сценарий е обречен на провал. Изчисленията на д-р Флоренц Гауб от Колежа на НАТО в Рим, че ще са необходими въоръжени сили на НАТО с численост до 76 000 души и експертният извод, че там би била по-подходяща жандармерия, а не армейски подразделеия, както и фактът, че само 9 държави от Алианса имат жандармерия / Канада, Италия, Франция, България, Португалия, Холандия, Румъния, Турция и Испания/ предопределят отрицателния отговор относно евентуалността на подобно участие.

Изненадващо категоричното запазване на ядрения потенциал на НАТО, въпреки тезата на американския президент Обама за “нулево решение” в света, изложена в историческата му реч в Прага и безспорното становище на експертите за намалялото значение на ядрения компонент,  отваря широк периметър за по-нататъшни спорове. Различията са между европейските държави, а не между САЩ и Европа. Германия и страните от Бенелюкс ясно се ориентираха към промени в ядрената политика, докато Франция и някои централноевропейски страни защитиха тезата за продължаваща необходимост от “ядрено възпиране”. Аргументите им обаче не изглеждат убедителни, още повече на фона на това, че още през 90-те години на миналия век бяха изтеглени 90% от ядрените оръжия. Нито са решаващи в отбранително отношение, нито укрепват вече атлантическата връзка. Германия и подкрепящите я страни няма как да подновят съоръженията и носителите /самолетите/ след изтичане на жизнения им цикъл и затова въпросът за тяхното отстраняване скоро отново ще бъде на дневен ред. / В Европа са дислоцирани 200 ядрени бомби в общо 5 страни- Германия, Белгия, Холандия, Италия и Турция. ^8/

В раздела за контрол на въоръженията също остана един висящ въпрос: тактическите ядрени оръжия. В двустранен план можеше да се договори например тяхното изтегляне в по-голяма дълбочина, въпреки че руските тактически ядрени скредства са повече на брой. Включването им в бъдещи преговори за съкращения крие риска, дали ще се ратифицира съответния документ.

Необходимият и положителен ход към по-широк кризисен мениджмънт на гражданско-военното сътрудничество, въпреки ясните формулировки, разширяване на  партньорския кръг, увеличаване на консултациите във всички фази, поражда някои съмнения, основаващи се на досегашния опит в практиката. Трудно ще бъде да се преодолеят разминавмащи се интереси, концентрацията на военото командване в по-големия партньор, напреженията на база на различията на локално ниво на координация. ^8/

На срещата в Лисабон като че ли останаха на заден план или не получиха  все още адекватни решения някои въпроси като:

- сътрудничеството между НАТО и ЕС- в тяхното допълване има още много какво да се желае. Лисабонският договор отваря добри възможности за това. А ясните позиции от срещата на НАТО не дават още основание да смятаме, че по-лесно ще се преодолеят противоречията Турция-ЕС;

- ролята на ОССЕ, която пък въобще не се споменава в Концепцията като партньор за сътрудничество.

- формулиране на приоритетни проекти и съвместното им финансиране, което обаче не значи, че няма да се случи, защото е логично това да отиде на по-ниско ниво от стратегическите документи;

- специализация на отделните страни в различни области.

Последните два въпроса са от значение за страни като България с по-малък финансов ресурс.  Как бихме могли да отговорим на предизвикателствата в съответствие с новата Стратегическа концепция на НАТО и с нашите въможности в сферата на отбраната, бе вече тема на друг анализ, публикуван в сп. “Международни отношения”. ^10/

            Изводът очевидно е в това, че НАТО постигна възможното на този етап за да постави успешна нова рамка на бъдещата си дейност и роля, като правилно акцентира на жизненоважните за сигурността направления. Най-ясния знак за промяна в Стратегическата концепция е, че НАТО се стреми да прави т.н. “Реалполитик”. Проблемите, с които предстои да се сблъска обаче, са изключително сериозни, а в отделни случаи и трудно прогнозируеми. Ще се изисква много работа, гъвкавост в подходите, сериозен ангажимент на партньорите, повече доверие и решителност, способност за преодоляване на тясно национални интереси в името на общата сигурност. Разбираемо е оценките на този етап да са предпазливи. Но и  след този анализ са подходящи думите на канцлера на Германия Ангела Меркел: “Чака ни още дълъг път”.

Бележки

1/ Данните за жертвите в Афганистан са различни. МО на Афганистан посочва общо 8500 цивилни, полицаи и бунтовници. МВнР на Афганистан твърди, че са убити само 810 афганистански войници.

2/ Rainer Poeschl, “Widersprόche und viele Fragen”, Das Parlament, Dezember 2010

3/ Девет дивизии на НАТО – от американски, британски, германски и полски военни, трябва да реагират с бойни операции в случай на въоръжена агресия срещу Полша и трите балтийски страни – Литва, Латвия и Естония. Северни полски и германски пристанища е трябвало да приемат морски пехотинци и британски и американски бойни кораби. Първите учения на НАТО, разиграващи този сценарий, ще бъдат проведени в Балтийско море през 2011 г. В „НАТО се пази от Русия”, вестник „Гардиън” от 07. 10. 2010

4/ Ракетите SM-3 са с наземно и морско базиране, но могат да се разположат на европейски кораби, ако те са снабдени с контейнер МК-41. Това изключва френските, британските и италианските ВМС, които вместо МК-41 използват европейската система РААМС.

5/ Rolf Clement, „Das neue Strategiesche Koncept der NATO“, Europδische Sicherheit, November 2010

6/ Peter Bosdorf, Zeitschrift “Strategie und Technik”, Oktober 2010

7/ Томас Грэм „Трансатлантическая безопасность: нужна ли ревизия?” Россия в глобалъной политике, май/юни 2010

8/ Wolfgang Richter, Falk Tettweiler , „Verteidigung – Krisenmanagement – Kooperation”, Dezember 2010, 8 Seiten, Deutsche Institut fόr internationale Politik

9/ Идеята да се възложи задача на НАТО в Близкия Изток е на бившия президент на САЩ Бил Клинтън от 2000 г.– изпращане на международен контингент като част от мирния договор. През 2008 г. генерал Джеймс Джаунс, съветник по националната сигурност на амеуриканския президент Обама. В доклада на Мадлин Олбрайт от май 2010 г по проекта за бъдеща Стратегическа концепция на НАТО се дава положителна оценка на идеята.

10/ Симеон Николов, „Военната сигурност в проекта за Стратегия на националната сигурност на Република България”, сп. „Международни отношения”, кн. 3, 2010 г.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация