ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВА

ПРИЧИНИ, ОСОБЕНОСТИ, ПРОГНОЗИ И ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ СЪБИТИЯТА В СЕВЕРНА АФРИКА И БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД БЪЛГАРИЯ

Актуално експресно проучване на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения

Динамиката на събитията в Северна Африка и Близкия Изток е такава, че всеки анализ днес трябва да се допълва и корегира след броени седмици, а някои прогнози трябва да се преформулират като свършен факт. Първоначалната изненада и недостиг на информация постепенно бе заменен с изобилие от репортажи, коментари и анализи от този регион на света. Изхождайки от това, смисълът на всеки опит за анализ на този етап би могъл да бъде в опита за обобщаване на оценките и изводите, за посочване на погрешните реакции и възможни сценарии на по–нататъшното развитие, както и за последствията в геополитически план и необходимата реална политика в близко бъдеще, включително и на България.

Първоначалната реакция в света показа, че има наслоени твърде много предразсъдъци и погрешни представи, както и това, че не познаваме в дълбочина развитието на региона, ставащ арена на протести, водещи до фундаментални бъдещи промени, но същевременно сме упоени от спокойствието на безсъвестното, но печелившо сътрудничество със стабилни на пръв поглед диктатури. Затова първите реакции бяха на страха от идването на власт и застрашаване на енергийните доставки от режими на радикални ислямисти, на враждебни на европейската цивилизация сили. Действитевлните причини обаче, се оказаха, а за експертите винаги бяха, съвсем други:

● Лишаване на народите от елементарни демократични права от диктатори, задържали властта си няколко десетилетия /Либия– 42 г., Йемен–33 г., Египет– 30 г.Тунис– 23 г. и т.н./ ;

● Възмущение и недоволство от фалшифицирани и манипулирани избори /например в Египет и Йордания през есента на 2010 г./;

● Демографски– постоянен, устойчив прираст на населението, значително превъзхождащ икономическия ръст, където е имало такъв, вследствие на което – безперспективност за развитие и живот на младите хора.

● Безпрецедентно разрастване на корупцията и грабежа от управляващите прослойки;

● Безспорното влияние на географски близкия регион на Европа, на постиженията на европейската демокрация и техническата цивилизация и ролята на новите медии;

● Неуспехите на неубедителната политика на Запада в района на Близкия Изток и продължилите дълги години военни действия в Ирак и Афганистан.

Разбирането за основната причина– социално–икономическата– изисква като начало един по–далечен поглед назад: развитието на региона изостана през последните 40 години, докато други страни, като източно–азиатските например междувременно го изпревариха. Освен това, страните останаха встрани и от развиващите се демократични и икономически процеси в Европа. Същевременно обаче трябва да признаем един културен ренесанс в арабските страни и формиране на нов елит, въпреки диктаторските режими.

След кризата през 2008 г., когато имаше протести в някои страни, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Спекулативно нарастваха цените на хранителните стоки, хората загубиха в кризата основния си капитал и собственост, безработицата непрекъснато растеше. /През последните 5 години в страните от северна Африка и Близкия Изток имаше 3 увеличения на цените на хранителните стоки./ Въпреки обобщените данни на ООН за 1 милиард гладуващи, тенденцията сочи, че броят на живеещите в екстремна бедност до 2015 г. ще се удвои, вместо да се намали. На 12. 08. 2008 г. държавните ръководители от ЕС в Париж гласуваха 1,7 трилиона евро за стабилизация на банковата система. В същото време беше съкратен бюджета на Програмата по прехранване и селско стопанство на ООН с ½– от 6 на 3 милиарда долара. Засегнати бяха страни като Йемен и други, които разчитаха на тези средства. Само от юни 2010 г 44 милиона души пропаднаха в огромната маса на екстремно бедните. Фактът, че всеки 5 секунди в света умира човек от глад, сякаш не съществуваше, особено за онези, които на Лондонската борса спекулативно изкупуваха суровини и вследствие на това рязко се вдигаха цени на хранителни стоки и продукти. А за страните от този регион пшеницата, захарта, царевицата, соята имат по–голямо значение.

2. Изненада ли бяха събитията от януари–февруари 2011 г?

Истината е, че имаше редица предупредителни сигнали, които не бяха взети предвид:

– Докладът на Програмата по изхранване и селско стопанство към ООН предупреди още в началото на 2010 г., че 27 държави са в криза в сферата на осигуряването на населението, от която няма да могат да излязат без чужда помощ. Прогнозираше се, че през 2011 г. положението ще се влоши, особено в големите градски центрове с нарастваща концентрация на населението в развиващите се страни.

– На американския президент Барак Обама беше връчен доклад за слабите арабски режими, между които и Египет, в който се предупреждаваше за неизбежни социално–икономически и политически сътресения.

– Още преди година Програмата за изхранване и селско стопанство сочеше, че 1/3та от населението в Йемен например не се дохранва, а 7 милиона гладуват. През май 2010 г. в Женева представителката на ООН Емилия Газела предупреди, че „тези хора имат само три възможности: да въстанат, да се изселят или да умрат”.

– Още през септември 2010 г. в Мозамбик избухнаха вълнения, при които имаше убити и ранени в столицата Мануто. Впрочем зачестилите бунтове в света, предизвикани от глад и бедност и предвещаващи ефект на доминото от 2007 до 2009 г. включително са над 60.

Първоначалните опити в коментари в Европа и САЩ да се търси някаква прилика между събитията в Северна Африка и Близкия Изток със събитията в Източна Европа преди 21 години, бяха неверни и неоснователни именно поради горните причини и поради коренно различната, идеологическа основа, на противоборство в нашите страни тогава.

Прибързано повечето медии квалифицираха събитията като революции, докато в действителност ставаме свидетили на един „революционен хаос”. Разбира се, че това е началото на фундаментални промени, но революциите всъщност още не са се състояли и не във всички страни се очертават гаранции, че ще има успешни такива.

Втората заблуда след въвеждането на понятието „революции” е във формулировката „демократична вълна”. В някои случаи дори започнати като „демократични” протести, бяха овладени от елити на национално или местно ниво, превърнали ги в инструмент за прокарване на властови и икономически интереси /например в Йемен/.

Важен момент е, че събитията бяха предизвикани отвътре, а не отвън, както в Ирак и Афганистан. От друга страна обаче до този момент не възникнаха някакви нови и значими партии и движения, които да бъдат носителите на революции и демократични движения.

За характера на протестите особено важно е да отбележим, че те не съдържаха антизападни, антиизраелски и религиозни лозунги. Отсъстваше чуждия виновник–„ционистите”, „американците”. Демонстрантите се бореха за себе си, за правата на всеки един, при това в повечето случаи не искаха те да вземат властта, а да окажат натиск върху правителствата да предприемат реформи.

Освен това, носителите на протеста в Либия се оказаха коренно различни от тези в Тунис и Египет, не само заради въоръженото насилие. Техният състав бе друг: очевидно, че образованите младежи, технически грамотните и свързани с някакви европейски ценности нямаха това значение в Либия, което имаха такива хора в Тунис и Египет. На площадите нямаше жени, а мъже с автомати.

3. Стихийни или планирани и режисирани събития

Въпреки че историята на арабския свят показва, че подобни „революции” рядко са спонтанни, а в повечето случаи зад тях стоят по–силни играчи, както се изрази един коментатор, съпоставянето на аргументите не свидетелства убедително за разиграван сценарий:

– САЩ тайно са подкрепили планове за смяна на Х.Мубарак, като са провели подготовка на египетски младежи още през 2008 г., а в Плана се е посочвало и времето за това– 2011 г. Разкритията са от публикувани от „Уикилийкс” документи;

– Преди повече от 3 години САЩ са сондирали под формата на семинарни занятия председатели на парламентарни комисии по външна политика и отбрана и заместник министри от 42 страни, всичко 84 души, с въпроси, дали чрез външна намеса или подготовка на населението във всяка отделна страна да се премахнат диктаторските режими и утвърди демокрацията;

– Противно на коментарите за Египет като приятелска, проамериканска страна, отношенията между Мубарак и Обама са били повече от хладни. Освен това, разбирането, което ще потвърди и всеки експерт, е било, че промени в Египет, които стояли на дневен ред от 3 г., ще окажат въздействие върху целия регион, тоест тя е считана за ключов фактор в това отношение.

● Против конспиративните теории за подготвен сценарий

– Събитията предизвикаха изключително рискова ситуация за целия регион и за ролята на САЩ и неговите съюзници като Израел, което прави малко вероятно съпричастността им към тях.

– Под заплаха бяха поставени важни дипломатически и военни схеми на САЩ в региона. Последствията от такива размирици дават коз на един от основните противници на САЩ– Иран.

– Принудителната смяна на официалната позиция на САЩ към досегашните диктатори, подкрепяни от тях, към демонстриращите маси, носи в себе си доказателство за двуличие, което още повече подронва спадащия авторитет на САЩ по света.

– Забавената реакция, колебливост и вземане на решения свидетелства за изненада, а не за подготвен и стриктно проведен сценарий.

– Вярно е, че САЩ предоставяха дори софтуер на активисти от опозицията за прикриване на интренет–трафика и кодиране на информацията в мрежата, но за Иран, а не за Либия. /Впрочем дори това бе неуспешно– кодовете бяха разбити и опозиционерите изловени. Да не говорим, че това е нещо като масов шпионаж, подривна дейност./ Младежи от Египет бяха още на етап обучение в използване на Twitter и Facebook.

– Конспиративните теории, че е предизвикан хаос, за да последва военна намеса е неоснователна, защото освен взривяването на стабилността в регион с изключителна стратегическа важност, Западът не може да си позволи откриване на нови фронтове и окончателно загубване на авторитет след Ирак и Афганистан. /При извършване на геноцид от Кадафи над либийското население и при санкция от ООН разбира се нещата биха придобили друга характеристика и ограничена военна сила обезпечаваща хуманитарни операции би била възможна./

След атентатите в САЩ на 11 септември 2011 г. конспиративните теории получиха своя разцвет. И за сегашните събития, на въпроса, защо им е на САЩ да предизвикват това се намериха най–невероятни отговори: Анатоли Васерман обясни, че с блокиране на Суецкия канал, европейците ще са принудени да транспортират нефта, заобикаляйки Африка , което ще им излезе десетки пъти по–скъпо. Дестабилизацията ще окаже негативно влияние върху еврото и европейските ценни книжа, доларът ще спечели. При крайни ситуации като затваряне на Суецкия канал обаче, е спорно дали големия потърпевш ще е ЕС. Експерти твърдят, че ударът по Египет ще е несравнимо по–силен и по–бърз. Сергей Кугинян пък твърди, че с каскада от революции, подпомогнати от самите американци се предизвиква радикална ислямизация и се създава липсващия противник на САЩ, както навремето СССР бе заменен с международния тероризъм. Третата теория за някакъв финансово–икономически център, който няма нищо общо с правителствата на САЩ, Израел или друга сила, но подготвящ света за периода след кризата с нова световна финансова система, също трудно може да се възприеме, не само защото за това не би попречила една Либия, един Тунис и т.н, но от сега е трудно и да се прогнозира, как ще излезе светът от кризата, кои ще са лидерите след една дузина избори през 2012–2013 г,, какъв ще е съставът на Г–8 и Г–20 и т.н.

Изводът от претеглянето на горните аргументи, „за” и „против” е по–скоро „не, няма дълбоко конспиративни планове” и ако евентуално е имало такива, те са били изпреварени от събитията или е започнало въвеждането на елементи от същите, когато събитията са вече в ход. Изглежда, че тази играчка избухна в ръцете на американците, нанесе и не се знае тепърва още колко и какви вреди ще нанесе.

Затова по–скоро тук трябва да си спомним за теорията на Нассим Николас Талеб относно труднопрогнозируемите събития, променящи радикално хода на нещата, но които имат напълно рационални обяснения, сякаш са очаквани.

4. Очаквания, временни резултати и прогнози – различия между страните

Добилата популярност фраза за „вълна от демонстрации” или „революции” подвежда непознаващия региона средностатистически европеец и създава погрешни очаквания. Протестите могат наистина да обхванат повечето страни, защото социално–икономическите условия са сходни. Но те едва ли могат да доведат до фундаментални промени навсякъде или още по–малко до еднакви резултати. Причината е колкото проста, толкова и сложна, защото трябва да се вземат различни реално съществуващи особености в страните. На първо място, монархиите по принцип предполагат по–голяма стабилност и възможности за превантивни решения. Такива са Йордания и Мароко. Бахрейн прави изключение, но той пък получи категорична външна подкрепа. Носителите на промяната в Тунис се различават от хората в някои други страни. Тунезийците са по–подготвени в това отношение на базата на по–добро образование и по–голяма модерност. Там възникна понятието „фейсбук поколение”. Алжир има възможности да се справи не само заради богатството си на петрол, но и заради наличието на няколко центрове на властта, което позволява маневриране. Египет не може да осигури шансове на младото поколение, но ролята на армията му под прекия контрол на финасиращите я САЩ, нямаше да позволи рухването на страната. Либия наистина бе изненада, но различното при нея е не само в армията, значитено по–малка и без външна подкрепа, която не можеше да осигури стабилност, а и в това, че там не е имало партии, нямаше опозиция. Племенната структтура и интереси в страната предопределя много по–различната борба за власт и влияние в страната. В резултат на тези различия се създадоха и различни дадености, а оттам и перспективи за промени и нестабилност в страните от региона.

● Египет: Не беше трудно да се прогнозира, че военните в Египет ще овладеят ситуацията. Неяснотата и несигурността в прогнозата идват оттук нататък: дали военните ще успеят да гарантират преход към истински демократични промени, или временно потушиха пожара за да овладеят и задържат цялата власт. Временната победа, отстраняването на президента Х.Мубарак, не бе постигнато толкова от протестиращите на площада в Кайро, колкото от задкулисните режисьори на събитията. Затова е възможно младите демонстранти да останат с романтичния спомен за своите действия. Фактът, че човекът на ЦРУ и шеф на разузнаването Омар Сулейман, издигнат от Мубарак за вицепрезидент не бе включен в последвалия ход на генералите за създаване на Висш военен съвет, което не е в съответствие с Конституцията и отменянето на самата Конституция, показва, че един сценарий бе заменен с друг. Генералите и офицерите в Египет произхождат от средната класа, което ги отличава от елита на Мубарак. Те ненавиждат безцеремонното и цинично обогатяване на елита, но консерватизмът им подклажда в тях страха от промени. Същевременно не искат да загубят собствените и на семействата си привилегии. Погрешните и повърхностни коментари на Запад, преди военните да се явят в ролята на защитник на демонстриращите отчитаха в най–добрия случай, че САЩ финансират с 1,3 млрд ежегодно египетската армия, но не вземаха предвид, че тя самата и по–точно генералите и висшите офицери имат огромни икономически интереси. Те са преки участници в ключови сектори на египетската промишленост– водоснабдяване, циментова и строителна индустрия, производство на маслиново олио, хотелиерство и петролна промишленост. Печалбите им възлизат на милиарди и затова е сигурно, че освен интересите на обучавалите ги и финансиращи ги САЩ, ще защитават преди всичко и своите интереси. И докато някои жестокости в началото, за които сигнализираха неправителствени организации, не предизвикаха критики, подновяването на такива след поемането на властта трябва ясно да е показало, че въобще не може да става дума за „неутрална” роля на армията и гарант за демократичен преход, което ни се внушаваше непрекъснато от западните медии.

Очакванията обаче са за съществени промени в изборното законодателство, правото на свободно регистриране на партии, конституцията, в посока намаляване на безграничните доскоро права на президента. Ограниченията за участие на религиозни организации в политиката няма да отпаднат. Организацията „Мюсюлмански братя”^1/ заяви още по време на вълненията, че няма да се бори за свой президент, а в парламентарните избори не се надява на повече от 30% от местата. Организацията не крие намеренията си да регистрира своя политическа партия, с която ще участва на изборите, очевидно симпатизирайки на т.н „турски модел” в политиката. В дългосрочен план при такъв модел „Мюсюлмански братя” ще подкопаят ролята на армията. Освен това, участието им във властта вече ще означава повече независимост от САЩ и антиизраелска политика. Опозиционните сили в Египет се нуждаят от време за да се организират след дългогодишното подтискане и преследване от режима. Затова ускорен процес на преход от страна на военните, но по техни критерии и норми може да се окаже по–умна тактика, отколкото от протакане и изостряне съпротивата на опозицията. Но щом военните ще посочат експертите, които ще пишат Конституцията, за каква народна воля можем да говорим, за каква революция? Събитията в Либия оставиха в сянка ставащото в Египет, което е още едно предимство за военните. Последните сблъсъци между християни и мюсюлмани в Кайро на 08 03 2011 г., при които загинаха 11 души и 45 бяха ранени и за които не бе информирано широко, също предизвика тревога за посоката, в която могат да се развият нещата там.

Проведеният през март 2011 г. референдум за промени в конституцията със 77,2% от гласовете „за”, отвори пътя към избори, смяна на президента и ограничаване на правата му, но съвсем не премахна тестовете за шариата. През септември 2011 ще се проведат парламентарни избори, а 2 месеца по–късно– президентски. Новият парламент ще пише нова конституция. Отрезвяване на „революционерите”, опасения, че само организираните сили, т.е. „Мюсюлмански Братя” и Ноционал–демократичната партия, със свои мрежи в страната ще вземат превес в краткия срок до предстоящите избори, характеризират политическите настроения. Въпреки насилието, упражнено от армията обаче, населението продължава да гласува доверие на висшето военно ръководство. То има шанс да наложи промените, без да загуби контрола.

● Либия: Очерталият се кървав преход бе неизбежен, предвид посочените по–горе особености на страната. Както посочихме, опозицията в Либия не протестираше мирно, а съставът й не се доминираше от образована и интелигентна младеж. Водещото е племенната принадлежност и чувството за отмъщение. Но и залогът на М. Кадафи е много по–голям. Демонстрираната нелоялност на част от 40 000-та армия е присъща на либийците, за разлика от египтяните. Но Кадафи разчиташе не толкова на армията си, колкото на специалните сили, добре обучени, добре въоръжени и безпределно верни на режима. Разбира се и на наемниците, които транспортираше по въздуха от няколко африкански държави. Цената, коят плаща народът е висока. Либия има добре подготвен, образован елит, но въпросът обаче е дали този малоброен елит и твърде малката средна градска класа въобще ще имат възможност да изплуват над хаоса, защото засега това не става.

Много показателно е, че се формираха съюзи или органи от различни опозиционни организации като, самообявилия се Национален съвет на страната. При това те са против външна намеса за разлика от племената, застанали зад бившия правосъден министър Мустафа Мухамад. Както във военно–политическата област, така и в доставките на енергоносители Западът ще се сблъсква с трудности при осигуряване лоялността на определени кръгове, докато обстановката в страната не се стабилизира при едно ново правителснтво и ясни намерения за реформи.

Доказа се обаче и очакването, че враждуващите от десетилетия племена ще се противопоставят едно на друго, а влияние в Либия имат над 30 по–големи такива.^15/ Очерта се и сценарий, при който Либия се разпада на три части. В основата си той имаше стремежа за овладяване и поставяне под контрол на нефтодобивните центрове в страната. Впрочем, ако Либия беше се разпаднала или се разпадне, за Запада ще е по–лесно да се договори с отделните й части като защити влиянието си и доставките на нефт. И ако племенната структура и интереси разделят либийския народ, то ислямът, религията на почти всички либийци може да бъде обединител, но едва ли е желателно за Запада на тази основа да се гради нова държава.

Степента на намеса в Либия и подпомагане на опозиционните сили със сигурност не зависи от загубата на доставките на петрол за Европа, защото Либия има едва 1–2% световен дял. Единствено геноцид срещу либийския народ даде оправдателен повод за решение на СС на ООН за намеса. В случая с Либия категорично отсъства довода, че страната излъчва заплаха, какъвто бе изтъкван при вземане на решенията за намеса в Ирак и в Афганистан.

Идеята за създаване на въздушна зона забранена за полети се появи преди тази за военна намеса с цел да се изолират либийските военновъздушни сили и им се попречи да атакуват обекти на опозиционните сили. Несъгласието на някои страни и на експерти бе оправдано от гледна точка на това, че налагането на такава въздушна зона е по същество военна операция, налага унищожаването на противовъздушната отбрана на Либия, предполага въздушен бой с либийски бойни самолети /Либия притежава 260 бойни самолета, предимно руски МиГ, 600 зенитно-артилерийски системи, което е от голямо значение. На въоръжение имат руските зенитни ракетни комплекси “Стрела 1” и “Стрела 10”, както 24 пускови установки зенитно управляеми ракети /, загуби на техника, жертви на хора. Немоловажен факт е, че съседни страни като Тунис и Судан бяха против реализацията на такъв план. Но в края на втората седмица на март Арабската лига взе решение да се обърне към СС на ООН с призив за налагане на такава зона, което бе успех за САЩ, Франция и Великобритания, оказвали натиск за това. Алжир и Сирия са се въздържаха, но нямаше нито едни глас против решението, което беше същинската изненада за организцация като тази. Центърът за стратегическо и бюджетно планиране на САЩ изчили, че за 6 месечно поддържане на такава зона ще са необходими 9 милиарда долара. При сегашното задълбочаване на кризата в САЩ и затрудненията на западноевропейските страни, от които ще се иска да участват, това заслужава да се анализира, доколко е приемливо.

Такива стъпки като зона за забрана на полети и военна интервенция обаче, би трябвало да се предшестват от задълбочено обсъждане на целите, които Западът си поставя. Това би определило степента на ангажиране– от хуманитарна операция, въздушна зона, забранена за полети, до военна операция, при това какъв вид военна операция– само въздушна или и навлизане на въоръжени сили на либийска територия. Паралелно с това би трябвало да се обсъдят рисковете– за населението и за участващите в операцията. И най–вече– какво е съотношението между целите, ползите и рисковете. Политиците и държавниците не показаха, че са направили това.

В известна степен до тези наши разсъждения се приближава изразеното /с голямо закъснение/ от генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен зачитане на три принципа при вземане на решение за военна намеса: да има очевидна необходимост от действия на НАТО; да има ясни правни основания и да има твърда регионална подръжка.

Въздушна операция не можеше да постигне отстраняването на М.Кадафи. В това се изразяваше безизходицата на международната общност, която беше принудена да защити определени демократични ценности, да не позволи по-нататъшното избиване на хората, но виждайки, че крайният резултат най–вероятно няма да е желеният. Същевременно трябваше да се балансира между цената за постигане на политическите цели, рисковете, например от бежанските вълни към Европа и обезпечаване на нефтените доставки.

Изненадваща за наблюдателите грешка на планиращите операцията беше непознаването на състава на опозицията, нейните истински цели, въоръженост и реални възможности. Това се отрази пагубно в последвалите събития. Потвърждението от американски генерали, че сред опозиционните сили има представители на терористичната организация „Ал Кайда” естествено внесе допълнително колебание и забави допълнително вземането на решение. Катастрофално слабата военна подготовка пък на бунтовниците предопредели серия от поражения и жертви. Западът пое риска да ги представя като борци за демокрация, без да дава гласност на списъците от 7500 души от режима на Кадафи, които бяха набелязани за екзекутиране.

На този етап обаче, можеха да се прогнозират 3 сценарий на развитие на обстановката:

– Една продължителна и унищожителна гражданска война. Със забележката, че понятието „продължителна” за Либия е относително– страната все пак е пустния и урбанизирани центрове, няма как да водиш скрити партизански действия, затова по–скоро такава гражданска война ще е унищожителна, но не безкрайна.

– Външна намеса със санкция на СС на ООН, започваща с въздушна операция за създаване на зона, забранена за полети и бързо овладяване на обстановката, ако резолюцията позволяваше преминаване към втори етап–наземна операция. Макар че нямаше отговор на въпроса, какво ще се прави след намеса на Запада в Либия, на който трябва предварително да се отговори.

– Не се изключваше варианта след физическо отстраняване на М. Кадафи или негово оттегляне, да се предприеме опит от негови последователи начело с един от синовете му /може би Сейф Ал Ислам/ за временно управление и опит за реформи, което може само да отложи агонията във времето. Отсъствието на единна опозиция обаче, която можеше и да се разпадне, улесняваше донякъде развитието на подобен сценарий.

Всъщниост сценариите можеха да се окажат само два: сравнително бързо възстановяване без Кадафи и повърхностни реформи или дълъг период на създаване на нова държава с опасност от продължителна гражданска война. При това, предупреждението на говорителя на Националния преходен съвет, че част от опозицията може да премине към екстремистите, тъй като се чувстват изоставени от Запада, не трябваше да се възприема като преувеличено, само защото искаше и се надяваше на намеса от международната общност. Не е изключено новият режим дори и след Кадафи да работи в условия на нестабилност и терористични актове.

С резолюция № 1973 от 17.03.2011 г. на СС на ООН, подкрепена от 10 държави, но 5 въздържали се: Русия, Китай, Индия, Бразилия и Германия, всъщност се даде един по–широк мандат, отколкото създаване само на зона за забрана на полети, благодарение на формулировката за вземане на „всички необходими мерки” за защита на цивилнвото население. Резолюцията изрично изключва обаче навлизане на чужди сили в Либия. Създадената възможност за нанасяне на удари по въоръжените сили на страната влиза в противоречие със забраната ООН да се намесва в протичаща гражданска война, което поставя под съмнение цялата резолюция. Започналата само 2 дни след приемането на резолюцията операция имаше и друга съществена слабост: отсъстваше убедителен общ план на страните, участващи в интервенцията.

С военната операция бяха поети определени рискове, като не военните, а политическите имаха по–съществени измерения.

Първият политически риск се заключаваше в това, хората в Либия да изградят в себе си чувството, че заменят вътрешния диктатор и опекун с външен. Благоприятна предпоставка за това е фактът, че американците и европейците не са особено желани там, има доста силни настроения срещу тях.

Свързан с това е и вторият политически риск, интревенция отвън да бъде възприета и от други страни в региона като отнемане на „тяхната революция”.

Третата политическа заплаха, към която се тръгна, това са неизбежните цивилни жертви и разногласията, които ще възникнат вследствие на това.

Четвъртият политически риск е, че с една такава операция се легитимират заплахите на Муамар Кадафи, който казва, че Западът иска да сложи ръка на петролните залежи и затова ще нападне Либия. Естествено хората видяха потвърждение в неговите думи.

Задава се безпредметния след свършен факт въпрос, а какво друго можеше да предприеме международната общност? Във всички случаи най–малко две неща: първо, една тотална блокада на много по–ранен етап икономическа, финансова, военна, включително и да не може да продава нефта си и да се въоръжава с бойна техника от същите тези страни, които днес го обсипват с ракети и бомби. Второ, можеше поне по-рано да бъде изградена тази въздушна зона за забрана на полети, а не 24 часа преди силите на Кадафи да нападнат Бенгази. Дори военната опция беше твърде закъсняла. Вместо тези две опции, европейските страни започнаха да търсят контакти с опозицията и да я молят да възобнови нефтените доставки и опозицията в Бенгази се съгласи и възобнови доставките.

Всяка продължителна операция, всеки хаос дава плодородна почва и условия за терористичните организации, за Ал Кайда. Те във всички случаи ще се възползват и ако продължат сблъсъците, нищо чудно Либия да се превърне в един полигон на Ал Кайда, както това стана в други държави и второ – ислямистки организации във всички случаи ще се опитат да се възползват от ситуацията. Това не можа да стане в Египет, защото там много бързо армията изигра своята стабилизираща роля, докато тук либийската армия предизвика до голяма степен хаоса, позволявайки дори разграбване на военни складове, безконтролно въоръжаване на групи хора и т.н.

След приключването на една военна операция ще бъдем изправени пред съпротива от две групировки. Едната групировка ще бъде от последователите на Кадафи, защото няма как да изчезнат или бъдат унищожени всички физически, нито да бъдат убедени в добрите намерения на Запада. Освен това, не знаем какъв е капацитетът на Кадафи да продължи да подхранва силите си с наемници от други африкански страни, както правеше досега по въздушен път. А втората е “Ал Кайда”, която заяви вече, че ще се възползва от такъв случай. В такъв случай Либия ще се превърне във втори Ирак, в който дълго време ще трябва да се воюва с тези съпротивителни сили.

Когато влиянието на племенните структури е силно, когато лоялността към тях е по–силна отколкото към държавата, когато интересите към нефтените находища и условията за огромна корупция са определящи, не може да има демокрация. Колкото по–рано някои в Европа и САЩ разберат това и предприемат компромиси, толкова по–добре. Тази особеност на опозицията обаче ще играе роля и при други сценарий: независимо дали при победа на опозицията или спасяването й поне в източните провинции след продължително поддържане на зона за забрана на полети, не се знае какво ще поискат племената– най–вероятно разделяне на отделни републики.^16/Дори и при трети вариант, ако след военната намеса на Запада М. Кадафи оцелее, колкото и малко вероятно да е това, сигурно е обаче, че ще му е трудно, почти невъзможно вече да постави под контрол цялата страна. Тоест ще се очертае продължителна нестабилност.

Дори и да се запази в сегашните си граници, Либия ще трябва изцяло да бъде изграждана отново като държава, поради липса на функциониращи институции, разпад на държавни структури и органи за сигурност, липса на конституция. Силите, които ще се заемат с възстановяване на страната обаче, ще се ръководят на първо място от интересите си в преразпределението на ресурсите и едва на второ място– от създаването на основите на държавност в съответствие с първостепенния си интерес.

● Йемен е най–често посочваната като следваща страна, която ще рухне. Всъщност тя почти е рухнала, защото контролът върху по–голяма част от страната е изпуснат /само 35% от територията е пряко под контрола на правителството/. Най–бедната страна в света внася 90% от хранителните стоки, затова този фактор също е от огромно значение. Всяко трето дете гладува, повече от половината възрастни са неграмотни, безработицата е над 40%, корупцията разцъфтява, има инфлация, населението расте главоломно, враждебността между пламената също. Религиозна война се води в северните части на страната, сепаратистки движения действат в южната част. Йемен е номер едно в света по брой на оръжията на глава от населението / по 4 огнестрелни оръжия на човек/.

Особеното тук е, че в страната развива активна дейност Ал Кайда. Тя продължава да укрепва благодарение на прииждащите от чужбина екстремисти. След като през януари 2009 г. „Ал Кайда” в Саудитска Арабия и „Ал Кайда” в Йемен се обединиха в „Ал Кайда на арабския полуостров”, активността й доста се увеличи.

Събитията в Йемен станаха пример за това, как макар и предизвикани от младежи и граждански активисти, протестите бяха използвани от силните на деня в племенния съюз Хашид, които искат оттеглянето на A.Салeх. Тоест, ставаме свидетели на борба за власт, а не за демокрация. Това повлече след себе си и смяна на позиции на висши военни, включително и генерала на източната дивизия, конторираща в Южен Йемен износа на нефт и газ.

Президентът на Йемен Абдала Салех потърси оправдание за протестите в намеса на външни сили– Израел и САЩ били организаторите на народното въстание, по подобие на диктатора на Либия Кадафи, който пък обвини Израел и Ал Кайда. Като други държавни ръководители в пламналите в революционен хаос държави и А.Салех, който от 1978 г. заема президентския пост, обеща да не се кандидатира повече през 2013 г. и да започне реформи. Парламентарни избори, пак според неговите обещания, трябва да се проведат на 27 април 2011 г. Експерти виждат единствено два пътя за изход от катастрофалната ситуация: Приемане на страната за член на Съвета за сътрудничество на страните от залива и развиване на износа на газ /нефтените находища са на изчерпване най–късно до 2020 г./.

● Бахрейн е малка, но ключова страна както за САЩ, така и за Саудитска Арабия. За САЩ, защото там се намира най–важният команден и комуникационен център, военноморската база на 5–и американски флот, осигуряваща постоянно дежурство на над 30 бойни кораби, а за Саудитска Арабия, защото е буфер и залог за големите саудитски опасения шиитите – 70% от населението на Бахрейн, да не бъдат използвани като пета колона от Иран. В протестите обаче не участваха само шиити, но и сунити. Крал Хамад обеща проверки, но два дни по-късно заповяда да се стреля. Разликата между Бахрейн и Либия обаче е, че тук срещу демонстрантите бяха използвани газ и гумени патрони, докато в Либия от начало бяха използвани бойни патрони. Има една особеност и в армията: в нея не се допускат на служба шиити и е съставена от много граждани от Пакистан, Йемен, Йордания. Американската военна помощ за Бахрейн скочи от 8 млн долара през 2009 г. на 20 млн длора през 2010 г.

Управляващите обещаха някакви полувинчати и поетапни реформи. Въпросът е, дали протестиращите са готови да възприемат такъв подход и доколко вярват в тях, защото въпреки някои кадрови промени в правителството, начело остава министър председателят, управляващ с желязна ръка вече 40 години, а именно неговата оставка се искаше на демонстрациите. На 18. 02. 2011 г. от страна на Саудитска Арабия дойде едно много важно изявление, което трябва да се има предвид: тя ще подкрепи бузусловно съседен Бахрейн, ако трябва и с оръжие. Впрочем, има сведения, че при потушаването на протестите са участвали специални сили от Саудитска Арабия. А след като настоящият анализ вече беше завършен, дойде съобщението, че по искане на правителството на Бахрейн към Съвета за сътрудничество в Персийския залив на 14 март в страната са влезли вече първите 1000 военни от Саудитска Арабия и 500 полицаи от Обединените абабски емирства. ^17/Това е първа въоръжена намеса на чужди сили в страна от обхванатия от протести и Бунтове регион. Искането на помощ отвън, спешната среща между командването на бахрейнската армия и командването на 5-и американски флот, обявеното извънредно положение за следващите три месеца, свидетелстват за големите опасения, но и за известна безпомощност.

Събитията в Бахрейн са пример за това, как методите на насилие и жестокост /проявени през февруари/ довеждат до радикализиране на опозицията. Очертава се, че най–лошото за режима– надигане на шиитите, може да стане реалност. Навлизането на чужди военни части в Бахрейн може да доведе до обединяването на шиитски организации с чувствителни различия досега / Al Wefag, приемана за по–модерна и радикалната Haq /.

Главното обаче е се състои в две неща: Първо, ставаме свидетели на стремежите на Саудитска Арабия и Иран за надмощие в региона. От Техеран се чуват закани на военните, че няма да оставят без последствия потъпкването на шиитите. Второ, военни сблъсъци и жертви в Бахрейн след евентуално повторно навлизането на чуждите части, може да доведе до възпламеняване на конфликти и в други страни–членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив /освен Бахрейн, още Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман/. В отговор на писмото на Иран до СС на ООН с призив за спиране „избиването на гражданите на Бахрейн”, Съветът за сътрудничество в Персийския залив излезе със своя декларация, в която призовава международната общност и СС на ООН да спрат намесата и провокациите на Иран в техните страни. Това потвърждава, че Съветът за сътрудничество на петте сунитски страни твърдо поема курс към противопоставяне на Иран и че реално нараства опасността от шиитско–сунитски сблъсък, като огнища за такъв може да бъдат не само в Бахрейн, но и в Ливан, Йемен и др. с елементи на провокиране на подкрепящия ги Иран.

● Саудитска Арабия е страната, чието евентуално попадане в сегашния революционен водовъртеж би изправило на нокти целия свят. Освен с дела си на нефтени доставки, тя е от значение и със способността и то като единствена страна да компенсира всяко отпадане на доставките от друга държава. Зависимостта на Запада от нефтените доставки на Саудитска Арабия ще го тласка към подкрепа на сегашния режим.

Първият полъх на протестите и в Саудитска Арабия накара Абдула да обяви 36 милиарда за „повишаване на жизненото равнище”, за повишаване на заплатите с 15%, от тях 10 милиарда за социални нужди на младите–закупуване на домове, развитие на бизнес и т.н. Това обаче ще може само временно да забави, да отложи настъпващите в региона революционни промени.

Някои автори–оптимисти като Madawi Al Rasheed от Кралския колеж в Лондон смятат дори, че и „Саудитска Арабия е узряла за промени”. Може би защото въпреки богатствата си, наистина не създава работни места за младите– почти 40% от саудитците между 20 и 24 години са безработни. При това трябва да се има предвид, че две трети от населението е под 30 годишна възраст. А корупцията при военните сделки, семействеността в държавните институции и безнаказаността допълват разочароващата новото поколение картина. ^3/

Във външен план Саудитска Арабия е заобиколена от нестабилни страни– Ирак, Сирия, Либия, Йемен. Тя все повече остава сама сред досегашните прозападни страни срещу нарастващите предизвикателства пред регионалната й роля.

Не е изключено в определен момент някои сили да обвинят лидерите на Саудитска Арабия в подкрепа на Израел и така да усирлят „революционния натиск” върху управляващите.

● В Сирия протестите избухната след тези в Бахрейн, но не бяха изненада, защото и тук имаше съчетание на социално–икономически причини, въпреки създадената по–силна средна класа, както и 40–годиишна диктатура и изключителна жестокост в потъпкването на правата на хората. Езекутирани бяха дори военни, които отказваха да стрелят срещу демонстрантите /например в пристанищния град Баняс/ . Едва в началото на април 2011 в протестите се включиха студенти и преподаватели, а дотогава интелигенцията се въздържаше. А правителството склони да отмени въведеното още през 1963 г. извънредно положение.

Най–важното, което трябва да се има предвид в оценката на събитията е, че Сирия има стратегическо значение за региона. Стремежът на умерените арабски страни и на САЩ е да я откъснат от подкрепата й за Иран и организациите в Ливан и в Палестина. Сирия е значително по–мощна във военно отношение от Сирия и въпреки че тук имаше повече цивилни жертви без да са водени сражения, евентуална хуманитарна операция въобще не се и обсъждаше от международната общност.

● Мароко е пример за монархия, на която Европа продължава да разчита, въпреки протестите в нея, останали в голяма степен премълчани от западните медии. На 20 февруари например демонстрации имаше в 53 града в цялата страна, въпреки че безработицата е колкото в България. Там наблюдаваме една привидна свобода на словото и въздържаност на полицията за пред чуждите медии, но същевременно посещения на агентите на специалните служби по домовете и оказване на натиск, по подобие на посещенията на ДАНС у нас във връзка с подписката организирана от РЗС, ограничаване на профсъюзната дейност и др. Мароко е единствената страна от Африканския континент получила специален статут от ЕС "Statut Avancé". През настоящата година се предвиждаше да се стигне до Споразумение за свободна търговия. От 2008 г. монархията е и привилигерован пратньор на ЕС в политиката за сигурност и политиката към бежанците. Франция и Германия се конкурират в инвестициите и проектите в страната. Германия залага на проекта „Desertec” за производство на предназначена за Европа електроенергия в Сахара, който ще възлезе на милиарди евро.

Пристанището Tanger Med ще бъде изградено като най– голямото дълбочинно такова в Африка за контейнери. От него ще се възползва френския концерн Рено, който ще произвежда от 2012 г. по 170 000 коли , а от 2014 г. по 400 000 коли тип „Дачиа”. Както виждаме, залозите са големи и в името на това отношенията с Мароко се оценяват като „отлични”. На страната на демократите тези европейски страни ще застанат тогава, когато демократите успеят да прогонят режима.

Оман: Когато научаваме за протести в Оман, където загинаха 6 души и се питаме какво ще стане от тук нататък, трябва да си дадем сметка, че ставащото има само външна прилика с това в останалите страни. Да, султан Кабес управлява от 1970 г, Консултативният съвет от 89 души има само съвещателни функции, забранено е създаването на партии, но през последните десетилетия в страната се проведе безпрецедентен процес на модернизация. Когато дошъл на власт през 1970 г. в цялата страна е имало само 3 училища. През 2006 г. четири от всеки пет деца са можели да четат и пишат, а 97% от оманците са грамотни. За сравнение– в Египет са около 70%. Правителството на Оман влага ежегодно една четвърт от бюджета си в образование. Приходите от нефта очевидно се ползват ефективно. В страната няма нито един гладуващ. За какво протестират тогава хората: за работни места и политически права. Обещанията на султан Кабес обаче, въпреки че няма съмнение, че ще бъдат изпълнени, пораждат тревоги за това дали ще му излязат сметките. Той обеща на протестиращите да назначи 50 000 в държавната администарция, обеща още да изплаща по 280 евро на безработните, които имат диплома. Безработицата е 15%, а ежегодно 40 000 младежи се вливат в редиците на безработните. Султан Кабес изпревари своите от другите държави в региона и отрано разпозна идващите опасности. При него това се съчетава с умение за разчитане нуждите на хората и бързи реакции. Затова е малко вероятно да очакваме силови промени по подобие на други страни.

Когато разглеждахме по–горе особеностите и новото в характера на тези предреволюционни действия не може да не прави впечатление, че сред исканията на демонстриращите /свобода, демокрация, правова държава, работа, храна, премахване на насилието и корупцията/ отсъстваше религиозният фактор. Следователно тук не може да става дума за ислямска революция, която има за цел създаване на религиозна държава.

От друга страна обаче, прибързаните изводи на някои политолози, че ислямските революционни движения са „постислямистки”, както по цели, така и по проявление и едва ли не сме в началото на едно „реислямизиране” на арабските общества /например при Olivier Roy ^8//, не са приемливи и не бива да ни заблуждават. Все още, както посочва статистиката, 4 от 5 мюсюлмански граждани в Египет желаят приемането на шериата.

Но ако става дума за радикализъм, трябва да подчертаем, че в египетското общество няма болшенство за радикален ислям. Промените в страната дават надежда, че ще има промени в застиналата теология. А ставащото в Египет има влияние върху целия арабски свят. Голямо значение ще има способността на теолозите да се преборят за един модерен ислям. Защото за критичното му интерпретиране до събитията в Египет те бяха прогонвани, тоест не само политиката е била репресивна.

Организацията „Мюсюлмански братя”^1/, за която стана дума в подраздела за Египет, наистина е доста умерена в сравнение с афганистанските талибани или алжирските въстаници от 90–те години. Те изрично подчертаха, че не се борят за създаване на религиозна държава. Но тук трябва да си дадем сметка, дали избрания от тях „турски модел” е най–сполучливият. Очевидно не, ако анализираме какво се случва в нашата съседка. Интересното е, че докато американските експерти не вярват в модерността на „Мюсюлмански братя”, службите в Израел потвърждават, че организацията не представлява религиозна опасност. Това е особено показателно, като се има предвид, че „Мюсюлмански братя” не се отказват от каузата за премахване на Израел. Но трезвата оценка изисква да подчертаем, че ако те не станат част от властта, от силите, които изграждат новата държава, поведението им може да се обърне в агресия срещу бъдещия режим.

Налага се изводът, че би било наивно да отричаме бъдещо влияние на исляма върху политиката. Но колкото повече демокрация постигат промените, толкова по–малко ще е това влияние. Следователно, важно е, каква роля ще заеме или ще бъде позволена на по–радикалния ислям в постреволюциония период на страните от региона.

Отделен и по–задълбочен анализ е необходим за потенциала на младото поколение в страните от този регион. Досегашни изследвания безспорно показват, че младите хора, лишени от перспектива са най–уязвимите на влиянието на фундаменталистите. Днешните тенденции обаче показват по–скоро други опции. Израстващото по–образовано и модерно младо поколение вероятно ще стигне до древната мъдрост, че това, което прави една страна богата не са парите, в случая – от привършващия петрол или престъпността. Това е знанието. И благодарение на знанието техните страни ще могат да тръгнат по пътя на просперитета.

6. Отношението на „Ал Кайда” към събитията

Може да се говори и за изненада в средите на терористите, които посрещнаха мълчаливо началото на протестите в Северна Африка. Официална декларация по събитията в Тунис се появи със закъснение, а по тези в Египет нямаше такава, освен изказвания на отделни идеолози на джихада. На 23. февруари 2011 г. „северноафриканското крило” на „Ал Кайда” заклейми М.Кадафи и изрази солидарност с въстаналите срещу него. През втората седмица на март либийски командир от „Ал Кайда” вече призова конкретно за „установяване на ислямско управление” в страната. Показателно за това, че когато протестите напуснат мирното си русло и една страна изпадне в хаос, се създават благоприятни условия за терористите.

Във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия Изток се появи една логична теза /изразена например от норвежкия историк Brinjar Liar/, според която прогнозата е, че идват трудни времена за Ал Кайда по отношение на позиционирането й спрямо сегашните протестни движения, които са ненасилствени, популярни, интеративни и разполагащи с огромна човешка база. Някои очакват, че „Ал Кайда” ще има по–важна роля след революциите. По–вярно е обаче да се каже, че терористите ще използват всяко кризисно развитие, насилие, настъпване на хаос и липса на държавност за да се намесят и експлоатират същите за своята кауза. Ако арабският свят бъде обхванат изцяло от ислямизация, това ще бъде представено включително и от експертите като поражение на Запада. А то ще е победа за „Ал Кайда”, следователно е в нейн интерес. Освен това, подобно развитие ще се отрази на развитието на ислямизацията и в съседни райони, например в Южна Русия. Обратно, колкото повече демократични условия се създават в страните от региона, толкодва по–малка е вероятността хората да се подадат на призивите на Ал Кайда и да посегнат към насилието. Разочарование обаче от „революциите” ще даде нови шансове и възможности на „Ал Кайда”. Подготовката им в това направление се разчита още сега в последните изявления на водачите на терористичната организация: „ Не е достатъчно да се свалят диктаторите. Справедливост, свобода и независимост може да се постигнат с джихад и съпротива до възвисяването на ислямски режим.”

Името на „Ал Кайда” се използва особено от Либия за внушаване на страх в Запада от последствията след падане на режима. Но докато Кадафи говори, че неговите сили се бият с „Ал Кайда”, либийски дипломат например твърди, че терористичната организация разчитала събитията в Либия да се развият по афганистански вариант, където след падането на режима на власт дойдоха ектремистките талибани, които си служат и с терористични средства. Това е абсолютно некомпетентно, защото разликата е в това, че днешните демонстриращи залагат на мирни средства, с изключение на либийците, докато талибаните – на силовите методи, на които ги бяха обучили американците за борба срещу руснаците.

Склонноста обаче на населението в засегнатите от протестите страни да подкрепят организации, използващи силови средства, не трябва да се подценява. Така например, според допитване до населението в Египет през декември 2010 г. 30% от египтяните симпатизират на „Хизбула”, 49% – на „Хамаз”. Не само в тези страни, но и склонността на мюсюлманите в Европа към радикализъм, следва внимателно да се отчита: Т.н. 33% от турците в Германия са готови да извършат насилие в името на исляма. Във Великобритания 16% от мюсюлманите са готови на същата стъпка, посочва Алекс Алексиев в лекцията си в Дипломатическия институт към МВнР на Р.България. Статистиката на 42 предотвратени терористични актове от САЩ, при които всички атентатори са били родени в САЩ е показателен сигнал за източникът на истинската заплаха в американските градове, за разлика от заплахата за геополитически и икономически интереси в Близкия Изток.

Използването на Twitter и Facebook беше надценено като фактор за организиране и провеждане на демонстрациите.^2/ Реалистичният извод е, че новите медии направиха това по–лесно. До събитията в Тунис и Египет щеше да се стнигне и без използването на Twitter и Facebook. Когато управляващите блокираха интернет, информацията се предаваше от уста на уста, жени се маскираха ато бременни за да пренесат материали през контролните пунктове и т.н. Горното е факт, независимо, че групата във Facebook „Движение 6–ти април”, събрала 80 000 съмишленици в защита на малтретирания младеж Ахмад Махер, изигра своята мобилизираща роля на 25 януари 2011 г.в Кайро.

Телевизионният канал „Ал Джазира” с централа в Катар се оказа отново най–въздействащият фактор. Оценката за нея най–сполучливо само в едно изречение дава професорът от Вашингтон Марк Линч: Нейните предавания „не предизвикаха сегашното развитие на събитията, но всичко това е почти невъзможно да си го представим без „Ал Джазира”. Информативна, спорно обективна, представяща различни мнения, защищаваща правата на демонстриращите. Тя отразява събитията непрекъснато, има почти хипнотично въздейсдтвие върху зрителя, милиони араби се чувстват наблюдатели „от първия ред”, както се изрази един арабски медиен експерт. Това се отразява на национални телевизии в други страни, които по нейн пример се осмеляват да пускат дискусионни предавания. Познавачи подхвърлят, че истинският тест за „Ал Джазира” ще бъде, ако искрите на революцията прескочат в Сирия, на която Катар симпатизира. Ако тогава „Ал Джазира” не застане на страната на протестиращите, тя ще загуби доверието на арабския свят за една секунда, твърди медийният експерт Кхадер Кхадер.

Обективното отразяването на събитията от световните медии, което е предпоставка за верни оценки, заемане на позиции и формиране на адекватна политика, е било проблем в Египет, където не е могло да се работи свободно. Забранени са били предаванията на телевизия „Ал Джазира”. В Тунис се е работило значително по–лесно. В Либия бяхме изправени пред пълно затъмнение, къде, какво се случва. Тук станахме свидетели и на най–широката дезинформационна война. Първите реакции на западните медии закъсняха с цели две седмици в случая Тунис, а имаше демонстрации, имаше убити. В случая Египет обаче, медиите реагираха значително по–бързо. Остава обаче въпросът, защо световните медии напълно изпуснаха от вниманието си случващото се в тези страни през последните няколко години, защото събитията не възникнаха изведнъж от нищото.

8. Възможно разширяване на нестабилността в други страни и региони

Освен продоволствената криза и безработицата, страните от региона са застрашени и от криза за вода, която ще допринесе за дестабилизацията им. Алжир, Тунис, ОАЕ, Мароко, Ирак и Иран и сега имат недостиг на вода. В Йемен на жител се падат 200 куб.м. вода, при граница на бедност 1000 куб.м. вода в годината. В доклад за ЕС, представен от МВнР на Швейцария „в бъдеще най–важните геополитически ресурси в Близкия Изток ще са водата и петрола. Ситуацията е алармираща в 7 страни, между които Турция, Ирак, Йордания, Палестинските територии и Израел.” ^4/

Защитата на принципа „Държавата да ми служи, а не да ме ограбва и мачка” може да предизвика вълнения, бунтове и революции навсякъде в света, където се премине определена граница на търпимост. Това напомня на известната мисъл: „Демокрацията е като въздуха, усещащ я, когато+ липсва.”

– В Централна Азия напълно узряли за такива събития са Узбекистан , Таджикистан, Киргизия. Разликата обаче е, че в тези страни протестите все повече преминават във въоръжена борба и евентуални бъдещи събития обещават кървави последици. Увеличаване на населението, бедността и безработицата, недостиг на ресурси, семейно–родстнвени кланове, окупирали националната икономика, това са все сходни показатели между Узбекистан, Таджикистан от една страна и Египет например от друга.

– Пакистан: Нестабилността в тази страна отдавна е налице, а след наводненията миналата година 11 милиона души бяха прогонени от родните им места. Голяма част от плодородните земи са неизползваеми. Растящите цени на хранителните стоки неизбежно ще предизвикат социални недоволства. Още два фактора правят изключително важна страната за сигурността в региона: талибанските групировки, които имат своите бази на пакистанска територия и оперират в Афганистан и двойно нарастналия ядрен потенциал на Пакистан и контрола над него. Проблемът е, че Пакистан бе ислямизира и днес в него има например по–малко жени, които пишат и четат, отколкото през 1947 г., припомни Алекс Алексиев в своя лекция в Дипломатическия институт към МВнР. 20 000 радикални медресета в Пакистан произвеждат десетки хиляди джихадисти.

– Не е без значение какво отражение може да имат събитията в региона върху Израелско–палестинския конфликт. Справедлив е въпросът, какво ще се случи, ако палестинците изберат тактиката на невъоръжения акт на масите срещу Израел. Същият въпрос задава и един израелски автор / Ури Авнери в анализа си от 28. 02. 2011 г./: Ако стотици хиляди палестинци един ден срутят стената? Ако половин милион палестинци или палестински бежанци в Ливан се насочат към северната граница на Израел пред работещите телевизионни камери на „Ал Джазира” и световните медии? Изводът му е: „Ако Израел не сключи мир, докато още може”, горното все някога ще се случи! Мирът с палестинците става абсолютно необходим. Ако се освободим от емоцията на този автор обаче, трябва да направим извода, че Израел ще се възползва от хаоса в региона, дестабилизацията и под заплахата за своята сигурност може да предприеме силови мерки за постигне на целите си и постави света пред свършен факт.

– В Ливан опасенията на Израел идват от подкрепяната от Иран и Сирия шиитска организация „Хизбула”. Въоръжени сблъсъци, инициирани от Израел или „Хизбула” могат да доведат до разрастване на войната в целия регион. Израелците твърдят, че „Хизбула” е увеличила броя на ракетите си с обсег 30 км на 40 000 броя, както и че Иран и Сирия са й доставили такива с обсег от 250 км. Проведено е било обучение в Сирия на представители на „Хизбула” с руски системи за ПВО. Ако това е вярно, Израел ще загуби сегашното си военно–оперативно превъзходство във въдздуха.

С избирането на Наджиб Микати за премиер, който е близък с президента на Сирия Башар ал–Асад и макар да не е член на „Хизбула”, е техен доверен човек. Това е още една причина за Израел да реагира превантивно със сила. Във вътрешен план нараства опасността от въоръжен сблъсък между сунитски привърженици на Харири и шиитски привърженици на „Хизбула”.

– Страховете на Израел очевидно могат да предизвикат най–сериозните взривоопрасни събития в региона. Изолацията му в света подсилва търсенията на защитни варианти. Проблемът се задълбочава с това, че събитията го завариха с държавно ръководство, което не показва способност за използване на шансовете. Първата му реакция бе да увеличи извънредно военния си бюджет. Израел се опасява, че лидерите на арабските държави могат да пренасочат гнева на народите си срещу него. Вече е факт, че в пропаганден план събитията в Тунис и Египет бяха обяснени с подготовка и намеса от страна на Израел. Докато противниците му са слаби Израел ще бърза и да утвърди собствеността си върху новото находище на нефт в морето, което всъщност не му принадлежи, но ще има огромно значение за бъдещата му независимост в енергийното осигуряване на страната. Призивите на автори като Рами Хури от Американския университет в Бейрут, че „Израел трябва да привества това пробуждане” на страните от региона може да изглежда сега също така наивно, като горното твърдение, че мирът с палестинците става абсолютно необходим, но дали Израел няма да е изправен пред нестандратна за досегашната си политика опция? Неговите служби са доказали способността си да гледат и отвъд хоризонта.

– Китай: Прогнозите на експертите са, че колосът на Азия може да бъде застигнат от подобни събития, но далеч по–нататък във времето. Страхът на управляващите обаче, стана причина за непремерена реакция при опит очевидно да се предотвратят демонстрации в 13 града, които бяха предизвикани с призив в сайт от чужбина, очевидно в опит за сондиране на такава възвможност. При изпреварващите действия на китайските служби, някои от арестуваните дисиденти обаче, още дори не бяха чули за подготвяните протести.

– Русия: На въпроса, дали са възможни и в Русия събития като тези в Северна Африка и Близкия Изток категоричен отговор даде лично президентът Д.Медведев и в думите му се съдържат поне два заслужаващи внимание момента: Той даде оценката, че обстановката в Близкия Изток и в арабския свят може да доведе до дезинтеграция на „гъсто населените градове” и до идването на власт на фанатици, което може да предизвика „пожари за десетилетия и по–нататъшно разпространение на екстремизма. Такъв сценарий е имало и за Русия, но той не може и няма да мине.” От това може да направим извода, първо, че руският президент е склонен да приеме конспиративната теория за предварителен сценарий, второ, че преувеличавайки шансовете на екстремистите днес, си служи с внушаване на заплахи, подобни на лидерите на страните от засегнатите страни за външна намеса.

Бившият руски президент Михаил Горбачов в изненадващо остро изказване обаче посочи, че „това политическо ръководство, което има Русия в момента, може лесно да повтори съдбата на правителството в Египет, при това в значително по–жестока форма.” Не става ясно обаче, дали това означава поемането на властта от армията, защото така стана в Египет, засега временно.

Русия не се опасява от влияние върху 20 милионното й мюсюлманско население. Така ли е обаче наистина? Първо, това население не е имунизирано, особено ако в Близкия Изток нарастне ислямското влияние в държавите и се отключи факторът „ислямска солидарност”. Второ, огнищата на истинска заплаха са радикалните уахабити, концентрирани в Татарстан и Башкортостан. Като сериозен симптом, че се подготвя нещо в средносрочен план, трябва да се оцени факта, че редица ислямски духовници, завършили в Саудитска Арабия или в Египет и проповядващи крайно радикален ислям, масово се завръщат в тези райони.^5/

Позицията на Русия за ненамеса в Либия изрази премиерът Вл. Путин по време на посещението си в Брюксел: „Да се отнасяме с уважение към онова, което става и в никакъв случай да не се намесваме.”

В потока от информация за реакциите на западните страни останаха некоментирани фактите, че Русия губи много сделки в тези страни, включително и на военната си индустрия, която изнасяше оръжия в този район за няколко милиарда долара. /Според шефа на „Расоборонаекспорт” –4 млрд долара/ ^14/

9. Реакции, влияние и двуличие на Европа и САЩ

● Първоначалните реакции и от двете страни на океана бяха белязани от изненада и неподготвеност.

● Дълго време отсъстваше единно послание на западните страни, което най–отчетливо се видя на ежегодната Европейската конференция за сигурност в Мюнхен в началото на февруари 2011 г.

● Очевидно стана неудобството в преодоляването на двуличието в политиката на западните страни към диктатурите от региона и търсещите справедливост демонстранти. Защото Западът помогна например на Бен Али в Тунис да присвои икономиката, на Кадафи в Либия да въоръжи специалните сили с оръжия, които използва срещу противниците си и т.н. Едновременно с това, половин тон злато на Бен Али и до днес се пази редом със златните резерви на САЩ във Fort Knox.

От друга страна, ако Европа изоставеше протестиращите в Египет например, съществуваше опасността те да се радикализират. Тоест, тя бе длъжна да заяви подкрепа за демонстрантите.

Пропуска се обаче факта, че протестиращите в тези страни излязаха на площадите главно заради несправедливостта къв тях, заради социално–икономическите проблеми, но и срещу дългогодишната подкрепа на западните страни за диктаторските режими. Тези диктатори са изнасяли ежегодно нелегално между 20 и 40 милиарда долара, от които 30% в швейцарски и 25% в английски банки. Приемайки тези средства банките са съдействали на режимите да плащат за политически приятелства, да фалшифицират избори и т.н. А същевременно само 100 милиона долара са достатъчни за едногодишно лечение на 600 000 болни от СПИН.

● След като либийският ръководител Кадафи използва оръжия срещу опозицията, въпросът с щедрите доставки на такива от Запада за тези страни стана още по–болезнен. Разбира се, ставаше дума и за огромни печалби. Само през 2009 г. от ЕС износът на оръжия за Либия е възлязал на 344 млн евро от 27 страни. Само Италия е издала лиценз за износ на самолети, вертолети и оръжия за 112 млн евро, Германия– 53 млн евро, Франция 30,5 млн евро, Великобритания –25 млн евро. Договорените но нереализирани доставки през 2010 г от Русия за Либия достигат 1,4 млрд евро.

Ако вълната на протестите достигне Саудитска Арабия и се употреби оръжие, вероятно ще си припомним пък за 60 милиардня проект, включващ 84 изтребители F-15 и хеликоптери „Апачи”, „Блек Хоук” и „Литъл бърд” от САЩ. А правителството на Великобритания от 2003 г. досега е увеличило 4 пъти броя на лицензиите за продажба на оръжие за Саудитска Арабия. Последното правителство в Лондон дори се намеси в британската правораздавателна система и спря разследването на корупционни сигнали при оръжейните сделки със Саудитска Арабия.

Най–големите получатели на оръжие в региона са Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ, Ирак, Кувейт. При подобни на сегашните бунтове и въоръжени сблъсъци се използват предимно леки стрелкови оръжия. За тях председателя на Лигата за човешки права в Белгия Benoit Van der Meershen казва: „Леките оръжия убиват всяка година около 500 000 души в цял свят. 90% от тях са цивилни.”

● Двойният морал на Запада продължи и след като събитията в Северна Африка и Близкия Изток бяха в разгара си и беше обявена „подкрепа” за „демократичните революции”. В края на февруари се проведе голям международен панаир в Дубай, предназначен за клиенти от Средния Изток и Африка, на който се предлагаха последните постижения на техниката за подслушване, следене, блокиране на интернет, достъп до компютърни дискове, следене на електронна поща, засичане на местонахождение на обект по GSM и т.н.Тоест инструмените, с които се държат под контрол демократичните движения, технологии, които вече бяха използвани в Иран и др. страни. По експертни данни световният пазар на такава техника в момента е за 100 милиарда евро. А германски експрет изчисли, че до 2018 година само в Саудитска Арабия, където Берлин държи 10% от този пазар, обемът му ще нарастне на 90 милиарда долара. Повечето от фирмите, представени на изложението имат свои филиали в страни като Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства, Египет и др.

● Военната операция в Либия стана арена за демонстрация и изпитване на нови въоръжения. Европейският концерн EADS беше изключително доволен от факта, че многоцелевият изтребител „Юрофайтър” за първи път влезе в реални бойни действия. Липсата на опит от такива досега беше трудна точка за преодоляване в разговори с потенциални клиенти, включително и България. Използвано бе информационно и кибер–оръжие за парализипране на комуникациите и управлението на въоръжените сили на Кадафи.

● Преди всичко икономическите интереси на европейските страни и стратегическите интереси на САЩ определяха поведението им. За САЩ от изключителна важност беше запазването на стабилността на Египет, което е от значение за целия регион и за сигурността на Израел, като главен американски партньор. Инициативите на три страни – Израел, Йордания, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства – пред американското правителство, да намали натиска върху египетското правителство, очерта всъщност и единствените му регионални съюзници. Въпреки предупреждението на американския експерт по Близкия Изток Роберт Баер: Западът трябва да си даде сметка, че „всички негови съюзници вече не съществуват”.

● Показателно е, че големите икономически интереси бяха в основата на активноста на най–високо държавно ниво в разгара на събитията и нестабилността в региона. Президентът на Германия посети Катар за да подкрепи печеливши сделки на германската индустрия, но бе принуден да съкрати маршрута си към Куввейт и Бахрейн поради нестабилността там. В Мароко обаче посещенията бяха много активни.

Западни фирми могат да замразят за няколко години участието си в големи проекти, от което ще загубят. Само в Либия например дъщерни фирми на BASF, RWE, SIEMENS са инвестирали милиарди, а някои проекти като този за питейна вода са най–големите в света! ^7/

Западните разузнавателни служби до голяма степен не можаха да се представят убедително пред своите правителства. Можеше да се очаква, че САЩ и Германия по в час със събитията, те имаха най–добри информационни възможности в Египет. Не само заради агентурата на ЦРУ на високо ниво в египетската армия, а и защото германски експерти, повечето с минало във Веермахта, създадоха египетското разузнаване и полиция още след втората световна война.^9/ Качеството на докладите на американското разузнаване до президента обаче е било ниско, твърдят американски конгресмени. И наистина, след събитията в Северна Африка Барак Обама изказа разочарованието си от специалните служби. В едни от последните доклади дори се твърдяло, че протестите няма да доведат до сваляне на режимите. Израелското разузнаване като че ли реагира много по–бързо, което означава, че е имало и ресурсите за това. Израелски генерал не пропусна да се похвали, че навсякъде в региона са били задействани израелски разузнавателни групи, които следят и информират за развитието на обстановката.

Освен разузнавателните служби от значение е дипломатическата активност в тези страни. Тук като че ли се повтори безсилието на американските дипломати от началото на миналото десетилетие в Афганистан, когато освен на приеми в рамките на дипломатическия корпус нямаха никакви други контакти. В интерес на истината обаче, САЩ бяха пренесли акцента върху публичната дипломация, концентрирайки се върху обучение на младежи до 25 години и инструктирането им за работа с интернет.

Все пак има и по–лошо, докато посолствата на САЩ в Северна Африка бяха донякъде открити към опозиционни представители, френските дипломатически представителства се бяха напълно изолирили от тях. За разлика от представителствата на САЩ и Франция посолството на Германия в Кайро показа изключителна компетентност и активност. Проведени са били срещи не само с представители на демонстриращите, но и с представителите на движението „Мюсюлмански братя”, което предизвикваше толкова въпросителни. Нещо повече, високопоставен немски дипломат е издействал спонсорство от представителства на немска фирма и банка /”Сименс” и „Комерцбанк”/, с което е изкупил огромни количества медикаменти от аптеките и предоставил на протестиращите. Можем само със съжаление да си мислим за бедните контакти на нашите дипломати и пълната им пасивност и страх да предприемат действия, срещи и разговори без да им е наредено от София.

Освен разузнавателните служби и дипломацията, събитията показаха колко голямо значение имат неправителствените организации. Близката до германската СвДП фондация „Фридрих Науман” поддържаше от години връзки със сегашната опозиция в Египет. В Либия обаче, М. Кадафи не позволи представителства и дейност на западни фондации, което сега затруднява търсенето на контакти с нови партньори.

● Комплексираното в известна степен и белязано от собствени страхове поведение на европейците прозира и в следния момент от оперативните неодглеждания в политиката: Вместо да се захваща първо с блокиране на сметки на диктатори и техните семейства и издаване на заповеди за забрана на пътуванията им, както и паническите изявления за бежанците, които щяли да залеят Европа, трябваше да се влезе в положението на съседите на Либия, отчитайки, че работещите в либийски фирми 1,5 млн души в опитите си да напуснат страната ще създадат трудности главно на границата с Тунис и Египет, две съседки, които имат достатъчно проблеми със започналите в тях промени.

● По–бързи и решителни реакции имаше едва след изостряне на ситуацията в Либия, но и след по–остри сблъсъци на мнения. Сред официалните реакции на международните организации като ООН, ЕС и НАТО е важно да се отбележат въздържането на петте страни в СС на ООН при приемане на резолюцията на СС на ООН, позицията на Русия за ненамеса в Либия, откроилото се несъгласие на западноевропейски страни от прибързани действия и т.н. Но също така и това, че нямаше никакви противоречия при решенията за изключване на Либия от Комитета по правата на човека, при налагането на забрана за внос на оръжие, при призива за незабавно прекратяване на насилието. Разнобоят обаче най–отчетливо бе демонстриран в навечерието на срещата на министрите на външните работи на ЕС на 10.03.2011 г., Франция без да изчака заседанието се обяви за подкрепа на едно от бунтовническите формирования, макар и самообявило са за национално, което бе неадекватна реакция, предвид на това, че ЕС подкрепя държави, а не партии или неясни формирования. Не може да не прави впечатление и фактът, че независимо от ясното становище, изразено от главния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен относно военна намеса, страни–членки на Алианса изразиха в рамките на ЕС коренно противоположно мнение, а за военна намеса – само Франция и Великобритания. Въздържането на Германия, което раздразни Вашингтон се дължеше на комплекс от причини– конкуренцията с Франция, различната оценка на разузнаването, вътрешнополитически съображения и др. Турция премина през няколко етапа– от обидата, че първоначално не бе поканена от Франция, през блокиране на решения, до активни действия за основен посредник с либийската опозиция и принос в хуманитарната операция. Франция обаче се самоманеврира в безизходна ситуация, защото всяко нейно следващо действие ще води до влошаване на положението й. По същество спорните моменти се оформиха около начина на налагането на зоната за забрана на полети, средствата за постигане на крайните цели, да се преодоставят или не въоръжения на бунтовниците и т.н. Фактът, че само 6 от 28 страни–членки на НАТО /Белгия, Канада, Дания, Франция, Норвегия и Великобритания/ се включиха във военната операция бе достатъчно показателен. Обвиненията, че НАТО не се справя са само предвестник на предстоящи в близко бъдеще дебати за ефективността и рентабилността на Алианса.^18/ Всичко това оказа въздейсдтвие върху опозиционните сили и действията на силите на М.Кадафи, както и на общественото мнение в западните страни.

Оттеглянето на САЩ от въздушната и военноморска военна операция срещу Либия може да доведе до въвличането на европейските страни в неизбежна наземна операция, а тогава противоречята между европейските страни ще се разразят с още по–голяма сила.

10. Фундаментални въпроси, предизвикани от събитията

Процесите в Северна Африка и Близкия Изток активизираха водещите се вече дискусии по следните фундаментални въпроси, които изискват отделно и много по–задълбочено изследване:

● Съвместими ли са исляма и свободата, исляма и демокрацията?

● Ще вземат ли инициатива и надмощие радикалните ислямисти?

● Ще се справят ли сами теолозите, преодолявайки проблемите в исляма днес?

● Ще се промени ли отношението на САЩ и Запада към мюсюлманите?

● Възможен ли е оздравителен ефект върху европейските общества в средносрочен план в резултат на промените в Северна Африка и Близкия Изток?

Ако се стигне до истинско модернизиране на мюсюлманския свят:

– ще се промени коренно положението на мюсюлманите;

– ще се възстанови самочувствието на мюсюлманите.

Осъзнаването на факта, че диктаторските режими до голяма степен носят вината за формираните комплекси за малоценност в мюсюлманите и гнева им срещу Запада, както Западът носи вината за двуличието си, с което проповядваше човешки права, а подпомагаше икономически и военно диктаторите, крие обновителна енергия за европейските общества и мюсюлманските емигранти сред тях. ^10/

● Предвид на това, че се намираме в началото на фундаментални промени в региона, може да се прогнозира, че през следващите години ще сме свидетели на една продължителна дестабилизация на същия с произтичащите от това последствия за сигурността, икономиката и политиката.

● Повишаването на цените на суровините, което вече е факт, ще зависи от размера на „разлива” на революционния хаос, от това, дали той ще обхване и страни като Саудитска Арабия. Критичния праг на цената на един барел е този, който имаше и през 2008 г. – 147 долара за барел. Нива от 220 долара на барел могат да се очакват само, ако след срив и в Саудитска Арабия се стигне до блокиране на проливи и терористични актове срещу нефтопроводи. Ясно е, че това ще доведе до значително забавяне на световната икономика. Въпросът е, дали досегашното правило, че 10%–тно увеличаване цената на нефта води до 0,25% намаляване на глабалния икономически ръст, ще остане валидно, още повече, че някои страни ще бъдат по–засегнати от други. В дългосрочен план обаче ще се стигне до нови кризи и това беше ясно и преди събитията в Северна Африка и Близкия Изток, защото повечето източници се намират в нестабилни страни, а търсенето ще започне да превишава предлагането. Затова и преди кризата в този регион беше ясно, че трябва да се търсят решения, водещи към намаляване на зависимостта от нефтените доставки.

● При евентуална крайна ситуация като затваряне на Суецкия канал би нарастнала чувствително зависимостта на ЕС от доставките от Русия, която пък ще прокарва може би по–лесно своите интереси в постсъветското пространство.

● Събитията ще се отразят на бъдещето на инфраструктурни проекти, като например „Набуко” би изостанал още повече, око следваме логиката, че при него се разчита на доставки от мюсюлмански страни.

● Временно изтегляне на чужди инвеститори, като вече е факт насочването им към съседни, но по–стабилни страни.

● Израел, който имаше мирни договори единствено с Египет и Йордания, ще бъде принуден в условия на дестабилизация и засилващи се опасения или да предприеме силови ходове, за което свидетелстват извънредното увеличаване на военния бюджет още в началото на събитията в Египет, или в ускорен порядък да постигне мир с палестинците.

● Евентуална опасност от разпалване на военни действия, които да обхванат целия регион, произтича не от военни действия като тези в Либия, които могат да бъдат и капсулирани, а от шиитско–сунитски сблъсък, провокиране на Иран, война в Ливан и Палестина. Възможно е Израел да „накаже” Сирия, но също да удари и по ядрения потенциал на Иран.

● Равновесието на силите в региона ще претърпи сериозни промени. Ролята на Иран и неговото влияние ще нарастват, а възможностите за въздействие върху него от Запада ще намаляват. „Иран е големият печеливш”, заяви американски съветник по региона. Духовният лидер на Иран Али Хаменей открито заяви: „Влиянието на Израел и САЩ в региона отслабва, това дава историческа възможност на ислямските държави да станат по–силни.” Самочувствието на шиитите ще се увеличава /Бахрейн, Кувейт, ОАЕ, Ирак, Сирия, Ливан/. Ще отслабва ролята на Саудитска Арабия.

● Турция е в благоприятна възможност да продължи новата си политика спрямо мюсюлманските страни, търсейки утвърждаване на своята роля, в резултат на което тя ще действа все повече с повишенво самочувствие и ще отстоява все по–често различни от Европа и САЩ позиции в международни форуми.

● Очакването Китай да се намеси в „голямата игра”^13/ противоречи на принципни положения във външната му политика, но той може би наистина ще направи това косвено, защото трябва да защити свои преди всичко икономически интереси. Като се има предвид, че през Ормузкия пролив се осъществява голяма част от нефтените доставки за Китай, става ясно, че още при изостряне на ситуацията и засягане на проливите, може да има последствия и за Китай.^11/В стратегически план продължителния икономически растеж и предимство на евтините стоки може да бъде възпрепятствано, ако новите държави, които ще бъдат изградени в Северна Африка и Близкия Изток се превърнат в производител и изгоден износител на широк кръг продукти.

● Отслабване на влиянието на САЩ и Европа в региона, което само усилва очакваното такова през следващите десетилетия в света като цяло. Степента на нарушаване на баланса, поддържан от геополитическата ос САЩ–Израел–Египет–Саудитска Арабия, ще предопредели трудностите в преформулиране на американската политика. Една от предлаганите от американски експерти насоки е сближаване с Техеран, за да не се рискува загуба на влияние в Средния Изток. Такава промяна обаче би била трудна, като се има предвид, че неизбежното постигане на иранската амбиция за регионално надмощие се сблъсква с интересите на Запада за контрол на ресурсите в региона на всяка цена.

● Силно затруднена може да се окаже борбата срещу тероризма. Така например, САЩ ползваха информация от египетското разузнаване, което разполага с по–широки разузнавателни възможности в някои територии, в които американците трудно проникват със своя агентура /Ивицата Газа, Судан и др./. Водещи офицери от германското разузнаване са имали дори общи агентурни източници в ислямисткия контингент. Независимо от сегашното оставане на терористичните организации на заден план, те във всички случаи ще се възползват в бъдеще от ситуацията в региона за да се намесят в протичащите процеси. Ако има продължителна гражданска война в Либия, или разпадане на страната, то тя би се превърнала в притегателна точка на радикални ислямисти, на което сме свидетели при други „провалени” държави. А това пък от своя страна ще дестабилизира региона и ще увеличи потенциала на тероризма, застращаващ и развитите държави.

● Нова ситуация пред някои и без това буксуващи инициативи като тази на френския президент Саркузи за Средиземноморски съюз, опираща се на бившите вече президенти на Египет и Тунис, а в икономически план под въпрос остава проектът за електроенергийна преносна мрежа обхващаща Средиземноморския регион.

● Разместване на силите на влияние: Париж губи пред Берлин, а пред последния се разкриват нови шансове в Северна Африка. Някои европейски страни ще загубят свои партньори, други ще спечелят нови, в една нова борба за влияние.

● Необходимост от формулиране на нова политика на ЕС към региона.

● Набиращата сила групировка BRICS /Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка/, която осъди военната операция в Либия, може да се превърне в нов център на световната политика и глобалната икономика.

12. България и събитията в Сеферна Африка и Близкия Изток

А/ Преки и косвени последствия за България

На настоящия етап се дискутират само две последствия за България– повишаването на цените на петрола и евентуална опява на бежански вълни. Всъщност за страната ни се очертават последствия поне в още 5–6 направления.

● Влиянието, което увеличаването на цените на петрола ще окаже върху Европа неизбежно ще се отрази и в България като страна зависеща както от търговския обмен с европейските страни, така и от доставките на енергоносители.

● В зависимост от разрастването на дестабилизацията в страните от Северна Африка и Близкия Изток и появата на бежански вълни, България ще бъде засегната и неизбежно ще се превърне не само в транзитна страна за тях, но и в страна–приемник на определен брой граждани от страни, намиращи в революционна трансформация. Евентуално въвеждане на по–строги критерии за опазване на европейските граници и отлагане приемането ни в Шенген ще се превърне в ново предизвикателство за България. Защото нещата не се свеждат само до техническо осигуряване. В Европа отдавна не се практикува "линейния" граничен контрол, а се реализира стратегията на изнесения контрол и защита в страните на произход на заплахата и в транзитните страни. А за това е необходим кадрови капацитет и двустранни договорености.

● Въвличане на страната ни в умиротворителни операции като член на НАТО и ЕС /както предвижда План за евентуално решаване на Израелско– Палестинсикя конфликт/ или в наблюдателски мисии /както се очертава в една ранна фаза на събитията в Либия/.

● Заделяне на средства в евентуален мащабен план на Запада за финансова подкрепа, а преди това за текущи хуманитарни операции.

● Загуби на българската военна промишленост, която имаше клиенти сред арабските страни и съответните поръчки и ще се отразят негативно заради и без това трудните условия на техния бизнес. Цялата им годишна продукция е за около 200–250 милиона долара, а с цивилната– общо над 400 млн долара.

● Негативи от неизпълнение на договора с Египет за доставки на природен газ.

● Загуби за туристическите фирми. Те обаче частично биха могли да бъдат компенсирани от пренасочване на туристи от Западна Европа от арабските страни към Балканите, включително –България.

● Останалият двустранен бизнес, колкото и малък да е той, в повечето случаи ще бъде прекратен или сведен до минимум поне през следващите няколко години. Това е становището и на големи европейски компании, които работеха в региона и то по значително по–големи проекти от нашите. В бъдеще обаче регионът ще продължгава да е инетересен за България. Водната криза например позволява да се разширят доставките на български минерални води. Има шансове за завръщане на строителните ни фирми в страни от региона, които в миналото се ползваха с висок авторитет.

● Ако западните страни признаят за легитимен самообявилия се Национален съвет на Либия, начело с бившия правосъден министър, а нещата вече вървят натам, България ще има проблем с присъединяването си към позицията на страните–членки на съюзите, в които членува /ЕС и НАТО/, тъй като това лице е свързано с мъченията на българските медици и получи министерския пост на гърба на тяхното страдание.

● Необходимо е на базата на приетата вече Концепция за национална сигурност да се разработи Външнополитическа стратегия на страната, която да гарантира основните направления на външната ни политика, независимо от смяната на правителствата, като в нея Близкият Изток и Африка заемат подобващо място в съответствие с перспективите им за развитие и нашите национални интереси.

● Динамичното развитие на събитията и решенията на международната общност изискват България да има готови или изработва бързо ясни свои позиции. Не е достатъчно да правим това, което правят другите. Необходимо е ясно да кажем, защо се присъединяваме към определени санкции, дали подкрепяме или не военна намеса, дали сме готови да приемем повече от допустимия брой бежанци и т.н. Ако МВнР няма капацитетът за това, то МС може да създаде временен център за следене на обстановката и прогнозиране на промените в регионален и в геополитически план.

● Ако се развие най–негативния вариант за широка ислямизация на Близкия Изток и се сбъдне прогнозата на един български професор /Вл. Чуков/ за формиране на оста Израел–Блаканите срещу тази на Турция– Арабския свят, България ще изпадне в твърде неизгодна ситуация, която ще затруднява развитието на пълноценни отношения с арабските страни.

● България не трябва да изчаква и се присъединява към позициите на другите, а да иницира и подкрепи в обсъжданията и споровете една реалистична и перспективна политика на ЕС, изразяваща се в партньорство и отваряне на страните от Северна Африка и Близкия Изток плюс мащабна международна финансова помощ за тяхното модернизиране.

● Необходима е твърда политика за недопускане приемането на повече бежанци от колкото имаме капацитет да подслоним и осигурим. Внимателно трябва да се преценят негативите, които могат да произтекат от „милитаризирането” на Frontex /изграждане на военно–цивилна гранична система/ за възпрепятстване на бежанския поток, защото става дума не само за общата сума от 30 млн евро, но и за въвеждане на премахнат вече по Шенген контрол и създаване на централизирани структури в нарушение на Шенгенския граничен кодекс.

● Известно компенсиране на загубите на отбранителната ни индустрия може да се постигне чрез по–голяма подкрепа на държавата за нея– ускоряване приемането на Стратегия за развитие на отбранителната индустрия през следващите 15 години, подкрепа за включването й в проекти на Европейската агенция по отбрана, увеличаване бюджета за научно–техническа и изследователска дейност.

● При очертаващия се процес срещу Муамар Кадафи ще бъде възможно предявяване на обвинения и във връзка с българските медицински сестри, за което ще трябва отново да се отворят делата и подготвят материалите за такова развитие.

● Необходимо е създаване на кадрови потенциал в дипломацията ни по страните от Северна Африка и Близкия Изток, който беше разпилян в периода на прехода. Днес не само че няма достатъчно експерти по Близкия Изток, но няма и хора с турски език и познавачи на страната разбира се, за дипломатическите ни предсдтавителства в Турция.

● Така както след 11.09.2001 г. настъпиха промени в работата на разузнаватевлните служби, така и сега това ще се случи и ще изисква и от България известни усилия. Те трябва да бъдат насочени в 4 основни направления: повишаване ефективността на дейността им, включително възстановяване на предишни възможности в района на Близкия Изток и подобряване на анализаторската дейност, активизиране на партньорските връзки и подобряване на целевото финансиране чрез бюджетите им, особено в агентурния апарат и техническите им възможности.

● Целесъобразно е България да се превърне отново в едно от местата в Европа за обучение на идващото ново поколение в арабските страни, като се възползваме в бъдеще от тях за едно по–конструктивно сътрудничество, отколкото от предишното поколение минало през университети на България, заемало дори министерски постове, без политиците в София дори и да знаят за това.

1/ Движението „Мюсюлмански братя” е основано през 1928 г. и забранена през 1954 г. На изборите през 2000 г. печелят 17 места в Парламента на Египет, а през 2005 г. – 88 места, което е и най–добрият им резултат. През 2008 г. се обявиха в подкрепа на Европейския парламент, когато същият осъди режима на Мубарак за неспазване на човешките права.

2/ Още по време на протестите в Иран през лятото на 2009 г. опозиционните групи използваха Twitter, Facebook и силно разпространената в Иран Frienster.

3/ Yes, It Could Happen Here Why Saudi Arabia is ripe for revolution. BY MADAWI AL-RASHEED FEBRUARY 28, 2011, Foreign Polic

5/ Александр Шустов, Египетский сценарий для СНГ, http://www.stoletie.ru/geopolitika/ jegipetskij_scenarij_dla_sng_2011-02-09.htm

6/ Anja Hoffmann, „Gegen den Absolutismus” www.taz.de , 03.03. 2011

7/ Дъщерната фирма на BASF – Wintershall реализира в Либия инвестиции от 2 млрд, което е най–голямата петролна чуждестранна инвестиция. Дъщерната фирма на RWE –DEA има концесии за добив на нефт и газ в област от 40 000 кв км. Siemens участва в либийски проект за водоснабдяване, който е най–големия в света за питейна вода.

9/ Влиянието на Германия върху репресивния апарат на Египет и разузнавателните му служби почива на исторически събития от времето след Втората световна война. Офицери от Веермахта възстановяват не савмо армията и военната индустрия , но и полицията, разузнаването и пропагандния апарат на Египет. Германците са всъщност освободени от английски плен и остават в Египет. Ото Скорцени подбира над 100 съветници за подготовка и изграждане на репресивния апарат. Работата им е съгласувана със САЩ. Продадено е и значително количество немско оръжие.

11/ На излизане от Персийския залив се намира Ормузкия пролив, със 195 км дължина, през който се осъществява една трета от световния експрот на нефт по море и голяма част от доставките на нефт за Китай.

12/ На 25 февруари 2011 г. САЩ, Великобритания, Франция и Германия внасят проект на резолюция на СС на ООН

13/ Станислав Тарасов, Кой управлява „революционния хаос”, regnum.ru

14/ Последните договорени количества въоръжение от Русия за Либия: 12 многоцелеви изтребителя Су–35, 42 танка Т–90, Зенитноракетни комплекси, вкл. С–300, подводници „Кило”, морски мини, лекострелково оръжие и боеприпаси.

15/ В Либия има 140 племена и големи фамилии. От тях 30 имат влияние в страната и региона Част от тях живеят в Тунис, Египет и дори Чад.

16/ Преди Либия да извоюва независимостта си през 1951 год. e имало 3 автономни провинции Tripolitanien, Fezzan, Cyrenaika. Крал Идрис плаща скъпо за независимостта на страната, предоставяйки военни бази и право на ексдплоатация на нефтени и газови находища на САЩ и Великобритания. Истинска независимост Либия получава при Кадафи.

17/ В Съвета за сътрудничество в Персийския залив членуват Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман.

	ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

	Изследвания Коментари Новини Кои сме ние Контакт с нас Галерия
СИГУРНОСТ НАТО и ЕС Въоържени сили Асиметрични заплахи Енергийна сигурност Кибернетична сигурност Разузнаване Стратегии и изследвания Въоържение и техника МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ Силови центрове Централна Азия Близък Изток Каспийски регион Черноморски регион Балкани Политика и дипломация Наука	ПРИЧИНИ, ОСОБЕНОСТИ, ПРОГНОЗИ И ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ СЪБИТИЯТА В СЕВЕРНА АФРИКА И БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД БЪЛГАРИЯ Актуално експресно проучване на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения към 21.04.2011 г. Динамиката на събитията в Северна Африка и Близкия Изток е такава, че всеки анализ днес трябва да се допълва и корегира след броени седмици, а някои прогнози трябва да се преформулират като свършен факт. Първоначалната изненада и недостиг на информация постепенно бе заменен с изобилие от репортажи, коментари и анализи от този регион на света. Изхождайки от това, смисълът на всеки опит за анализ на този етап би могъл да бъде в опита за обобщаване на оценките и изводите, за посочване на погрешните реакции и възможни сценарии на по–нататъшното развитие, както и за последствията в геополитически план и необходимата реална политика в близко бъдеще, включително и на България. 1. Причини за събитията Първоначалната реакция в света показа, че има наслоени твърде много предразсъдъци и погрешни представи, както и това, че не познаваме в дълбочина развитието на региона, ставащ арена на протести, водещи до фундаментални бъдещи промени, но същевременно сме упоени от спокойствието на безсъвестното, но печелившо сътрудничество със стабилни на пръв поглед диктатури. Затова първите реакции бяха на страха от идването на власт и застрашаване на енергийните доставки от режими на радикални ислямисти, на враждебни на европейската цивилизация сили. Действитевлните причини обаче, се оказаха, а за експертите винаги бяха, съвсем други: ● Социално–икономически, а не религиозни; ● Лишаване на народите от елементарни демократични права от диктатори, задържали властта си няколко десетилетия /Либия– 42 г., Йемен–33 г., Египет– 30 г.Тунис– 23 г. и т.н./ ; ● Възмущение и недоволство от фалшифицирани и манипулирани избори /например в Египет и Йордания през есента на 2010 г./; ● Демографски– постоянен, устойчив прираст на населението, значително превъзхождащ икономическия ръст, където е имало такъв, вследствие на което – безперспективност за развитие и живот на младите хора. ● Безпрецедентно разрастване на корупцията и грабежа от управляващите прослойки; ● Безспорното влияние на географски близкия регион на Европа, на постиженията на европейската демокрация и техническата цивилизация и ролята на новите медии; ● Неуспехите на неубедителната политика на Запада в района на Близкия Изток и продължилите дълги години военни действия в Ирак и Афганистан. Разбирането за основната причина– социално–икономическата– изисква като начало един по–далечен поглед назад: развитието на региона изостана през последните 40 години, докато други страни, като източно–азиатските например междувременно го изпревариха. Освен това, страните останаха встрани и от развиващите се демократични и икономически процеси в Европа. Същевременно обаче трябва да признаем един културен ренесанс в арабските страни и формиране на нов елит, въпреки диктаторските режими. След кризата през 2008 г., когато имаше протести в някои страни, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Спекулативно нарастваха цените на хранителните стоки, хората загубиха в кризата основния си капитал и собственост, безработицата непрекъснато растеше. /През последните 5 години в страните от северна Африка и Близкия Изток имаше 3 увеличения на цените на хранителните стоки./ Въпреки обобщените данни на ООН за 1 милиард гладуващи, тенденцията сочи, че броят на живеещите в екстремна бедност до 2015 г. ще се удвои, вместо да се намали. На 12. 08. 2008 г. държавните ръководители от ЕС в Париж гласуваха 1,7 трилиона евро за стабилизация на банковата система. В същото време беше съкратен бюджета на Програмата по прехранване и селско стопанство на ООН с ½– от 6 на 3 милиарда долара. Засегнати бяха страни като Йемен и други, които разчитаха на тези средства. Само от юни 2010 г 44 милиона души пропаднаха в огромната маса на екстремно бедните. Фактът, че всеки 5 секунди в света умира човек от глад, сякаш не съществуваше, особено за онези, които на Лондонската борса спекулативно изкупуваха суровини и вследствие на това рязко се вдигаха цени на хранителни стоки и продукти. А за страните от този регион пшеницата, захарта, царевицата, соята имат по–голямо значение. 2. Изненада ли бяха събитията от януари–февруари 2011 г? Истината е, че имаше редица предупредителни сигнали, които не бяха взети предвид: – Докладът на Програмата по изхранване и селско стопанство към ООН предупреди още в началото на 2010 г., че 27 държави са в криза в сферата на осигуряването на населението, от която няма да могат да излязат без чужда помощ. Прогнозираше се, че през 2011 г. положението ще се влоши, особено в големите градски центрове с нарастваща концентрация на населението в развиващите се страни. – На американския президент Барак Обама беше връчен доклад за слабите арабски режими, между които и Египет, в който се предупреждаваше за неизбежни социално–икономически и политически сътресения. – Още преди година Програмата за изхранване и селско стопанство сочеше, че 1/3та от населението в Йемен например не се дохранва, а 7 милиона гладуват. През май 2010 г. в Женева представителката на ООН Емилия Газела предупреди, че „тези хора имат само три възможности: да въстанат, да се изселят или да умрат”. – Още през септември 2010 г. в Мозамбик избухнаха вълнения, при които имаше убити и ранени в столицата Мануто. Впрочем зачестилите бунтове в света, предизвикани от глад и бедност и предвещаващи ефект на доминото от 2007 до 2009 г. включително са над 60. Първоначалните опити в коментари в Европа и САЩ да се търси някаква прилика между събитията в Северна Африка и Близкия Изток със събитията в Източна Европа преди 21 години, бяха неверни и неоснователни именно поради горните причини и поради коренно различната, идеологическа основа, на противоборство в нашите страни тогава. Прибързано повечето медии квалифицираха събитията като революции, докато в действителност ставаме свидетили на един „революционен хаос”. Разбира се, че това е началото на фундаментални промени, но революциите всъщност още не са се състояли и не във всички страни се очертават гаранции, че ще има успешни такива. Втората заблуда след въвеждането на понятието „революции” е във формулировката „демократична вълна”. В някои случаи дори започнати като „демократични” протести, бяха овладени от елити на национално или местно ниво, превърнали ги в инструмент за прокарване на властови и икономически интереси /например в Йемен/. Важен момент е, че събитията бяха предизвикани отвътре, а не отвън, както в Ирак и Афганистан. От друга страна обаче до този момент не възникнаха някакви нови и значими партии и движения, които да бъдат носителите на революции и демократични движения. За характера на протестите особено важно е да отбележим, че те не съдържаха антизападни, антиизраелски и религиозни лозунги. Отсъстваше чуждия виновник–„ционистите”, „американците”. Демонстрантите се бореха за себе си, за правата на всеки един, при това в повечето случаи не искаха те да вземат властта, а да окажат натиск върху правителствата да предприемат реформи. Освен това, носителите на протеста в Либия се оказаха коренно различни от тези в Тунис и Египет, не само заради въоръженото насилие. Техният състав бе друг: очевидно, че образованите младежи, технически грамотните и свързани с някакви европейски ценности нямаха това значение в Либия, което имаха такива хора в Тунис и Египет. На площадите нямаше жени, а мъже с автомати. 3. Стихийни или планирани и режисирани събития Въпреки че историята на арабския свят показва, че подобни „революции” рядко са спонтанни, а в повечето случаи зад тях стоят по–силни играчи, както се изрази един коментатор, съпоставянето на аргументите не свидетелства убедително за разиграван сценарий: ● За планирани и предизвикани събития: – САЩ тайно са подкрепили планове за смяна на Х.Мубарак, като са провели подготовка на египетски младежи още през 2008 г., а в Плана се е посочвало и времето за това– 2011 г. Разкритията са от публикувани от „Уикилийкс” документи; – Преди повече от 3 години САЩ са сондирали под формата на семинарни занятия председатели на парламентарни комисии по външна политика и отбрана и заместник министри от 42 страни, всичко 84 души, с въпроси, дали чрез външна намеса или подготовка на населението във всяка отделна страна да се премахнат диктаторските режими и утвърди демокрацията; – Противно на коментарите за Египет като приятелска, проамериканска страна, отношенията между Мубарак и Обама са били повече от хладни. Освен това, разбирането, което ще потвърди и всеки експерт, е било, че промени в Египет, които стояли на дневен ред от 3 г., ще окажат въздействие върху целия регион, тоест тя е считана за ключов фактор в това отношение. ● Против конспиративните теории за подготвен сценарий – Събитията предизвикаха изключително рискова ситуация за целия регион и за ролята на САЩ и неговите съюзници като Израел, което прави малко вероятно съпричастността им към тях. – Под заплаха бяха поставени важни дипломатически и военни схеми на САЩ в региона. Последствията от такива размирици дават коз на един от основните противници на САЩ– Иран. – Принудителната смяна на официалната позиция на САЩ към досегашните диктатори, подкрепяни от тях, към демонстриращите маси, носи в себе си доказателство за двуличие, което още повече подронва спадащия авторитет на САЩ по света. – Забавената реакция, колебливост и вземане на решения свидетелства за изненада, а не за подготвен и стриктно проведен сценарий. – Вярно е, че САЩ предоставяха дори софтуер на активисти от опозицията за прикриване на интренет–трафика и кодиране на информацията в мрежата, но за Иран, а не за Либия. /Впрочем дори това бе неуспешно– кодовете бяха разбити и опозиционерите изловени. Да не говорим, че това е нещо като масов шпионаж, подривна дейност./ Младежи от Египет бяха още на етап обучение в използване на Twitter и Facebook. – Конспиративните теории, че е предизвикан хаос, за да последва военна намеса е неоснователна, защото освен взривяването на стабилността в регион с изключителна стратегическа важност, Западът не може да си позволи откриване на нови фронтове и окончателно загубване на авторитет след Ирак и Афганистан. /При извършване на геноцид от Кадафи над либийското население и при санкция от ООН разбира се нещата биха придобили друга характеристика и ограничена военна сила обезпечаваща хуманитарни операции би била възможна./ След атентатите в САЩ на 11 септември 2011 г. конспиративните теории получиха своя разцвет. И за сегашните събития, на въпроса, защо им е на САЩ да предизвикват това се намериха най–невероятни отговори: Анатоли Васерман обясни, че с блокиране на Суецкия канал, европейците ще са принудени да транспортират нефта, заобикаляйки Африка , което ще им излезе десетки пъти по–скъпо. Дестабилизацията ще окаже негативно влияние върху еврото и европейските ценни книжа, доларът ще спечели. При крайни ситуации като затваряне на Суецкия канал обаче, е спорно дали големия потърпевш ще е ЕС. Експерти твърдят, че ударът по Египет ще е несравнимо по–силен и по–бърз. Сергей Кугинян пък твърди, че с каскада от революции, подпомогнати от самите американци се предизвиква радикална ислямизация и се създава липсващия противник на САЩ, както навремето СССР бе заменен с международния тероризъм. Третата теория за някакъв финансово–икономически център, който няма нищо общо с правителствата на САЩ, Израел или друга сила, но подготвящ света за периода след кризата с нова световна финансова система, също трудно може да се възприеме, не само защото за това не би попречила една Либия, един Тунис и т.н, но от сега е трудно и да се прогнозира, как ще излезе светът от кризата, кои ще са лидерите след една дузина избори през 2012–2013 г,, какъв ще е съставът на Г–8 и Г–20 и т.н. Изводът от претеглянето на горните аргументи, „за” и „против” е по–скоро „не, няма дълбоко конспиративни планове” и ако евентуално е имало такива, те са били изпреварени от събитията или е започнало въвеждането на елементи от същите, когато събитията са вече в ход. Изглежда, че тази играчка избухна в ръцете на американците, нанесе и не се знае тепърва още колко и какви вреди ще нанесе. Затова по–скоро тук трябва да си спомним за теорията на Нассим Николас Талеб относно труднопрогнозируемите събития, променящи радикално хода на нещата, но които имат напълно рационални обяснения, сякаш са очаквани. 4. Очаквания, временни резултати и прогнози – различия между страните Добилата популярност фраза за „вълна от демонстрации” или „революции” подвежда непознаващия региона средностатистически европеец и създава погрешни очаквания. Протестите могат наистина да обхванат повечето страни, защото социално–икономическите условия са сходни. Но те едва ли могат да доведат до фундаментални промени навсякъде или още по–малко до еднакви резултати. Причината е колкото проста, толкова и сложна, защото трябва да се вземат различни реално съществуващи особености в страните. На първо място, монархиите по принцип предполагат по–голяма стабилност и възможности за превантивни решения. Такива са Йордания и Мароко. Бахрейн прави изключение, но той пък получи категорична външна подкрепа. Носителите на промяната в Тунис се различават от хората в някои други страни. Тунезийците са по–подготвени в това отношение на базата на по–добро образование и по–голяма модерност. Там възникна понятието „фейсбук поколение”. Алжир има възможности да се справи не само заради богатството си на петрол, но и заради наличието на няколко центрове на властта, което позволява маневриране. Египет не може да осигури шансове на младото поколение, но ролята на армията му под прекия контрол на финасиращите я САЩ, нямаше да позволи рухването на страната. Либия наистина бе изненада, но различното при нея е не само в армията, значитено по–малка и без външна подкрепа, която не можеше да осигури стабилност, а и в това, че там не е имало партии, нямаше опозиция. Племенната структтура и интереси в страната предопределя много по–различната борба за власт и влияние в страната. В резултат на тези различия се създадоха и различни дадености, а оттам и перспективи за промени и нестабилност в страните от региона. ● Египет: Не беше трудно да се прогнозира, че военните в Египет ще овладеят ситуацията. Неяснотата и несигурността в прогнозата идват оттук нататък: дали военните ще успеят да гарантират преход към истински демократични промени, или временно потушиха пожара за да овладеят и задържат цялата власт. Временната победа, отстраняването на президента Х.Мубарак, не бе постигнато толкова от протестиращите на площада в Кайро, колкото от задкулисните режисьори на събитията. Затова е възможно младите демонстранти да останат с романтичния спомен за своите действия. Фактът, че човекът на ЦРУ и шеф на разузнаването Омар Сулейман, издигнат от Мубарак за вицепрезидент не бе включен в последвалия ход на генералите за създаване на Висш военен съвет, което не е в съответствие с Конституцията и отменянето на самата Конституция, показва, че един сценарий бе заменен с друг. Генералите и офицерите в Египет произхождат от средната класа, което ги отличава от елита на Мубарак. Те ненавиждат безцеремонното и цинично обогатяване на елита, но консерватизмът им подклажда в тях страха от промени. Същевременно не искат да загубят собствените и на семействата си привилегии. Погрешните и повърхностни коментари на Запад, преди военните да се явят в ролята на защитник на демонстриращите отчитаха в най–добрия случай, че САЩ финансират с 1,3 млрд ежегодно египетската армия, но не вземаха предвид, че тя самата и по–точно генералите и висшите офицери имат огромни икономически интереси. Те са преки участници в ключови сектори на египетската промишленост– водоснабдяване, циментова и строителна индустрия, производство на маслиново олио, хотелиерство и петролна промишленост. Печалбите им възлизат на милиарди и затова е сигурно, че освен интересите на обучавалите ги и финансиращи ги САЩ, ще защитават преди всичко и своите интереси. И докато някои жестокости в началото, за които сигнализираха неправителствени организации, не предизвикаха критики, подновяването на такива след поемането на властта трябва ясно да е показало, че въобще не може да става дума за „неутрална” роля на армията и гарант за демократичен преход, което ни се внушаваше непрекъснато от западните медии. Очакванията обаче са за съществени промени в изборното законодателство, правото на свободно регистриране на партии, конституцията, в посока намаляване на безграничните доскоро права на президента. Ограниченията за участие на религиозни организации в политиката няма да отпаднат. Организацията „Мюсюлмански братя”^1/ заяви още по време на вълненията, че няма да се бори за свой президент, а в парламентарните избори не се надява на повече от 30% от местата. Организацията не крие намеренията си да регистрира своя политическа партия, с която ще участва на изборите, очевидно симпатизирайки на т.н „турски модел” в политиката. В дългосрочен план при такъв модел „Мюсюлмански братя” ще подкопаят ролята на армията. Освен това, участието им във властта вече ще означава повече независимост от САЩ и антиизраелска политика. Опозиционните сили в Египет се нуждаят от време за да се организират след дългогодишното подтискане и преследване от режима. Затова ускорен процес на преход от страна на военните, но по техни критерии и норми може да се окаже по–умна тактика, отколкото от протакане и изостряне съпротивата на опозицията. Но щом военните ще посочат експертите, които ще пишат Конституцията, за каква народна воля можем да говорим, за каква революция? Събитията в Либия оставиха в сянка ставащото в Египет, което е още едно предимство за военните. Последните сблъсъци между християни и мюсюлмани в Кайро на 08 03 2011 г., при които загинаха 11 души и 45 бяха ранени и за които не бе информирано широко, също предизвика тревога за посоката, в която могат да се развият нещата там. Проведеният през март 2011 г. референдум за промени в конституцията със 77,2% от гласовете „за”, отвори пътя към избори, смяна на президента и ограничаване на правата му, но съвсем не премахна тестовете за шариата. През септември 2011 ще се проведат парламентарни избори, а 2 месеца по–късно– президентски. Новият парламент ще пише нова конституция. Отрезвяване на „революционерите”, опасения, че само организираните сили, т.е. „Мюсюлмански Братя” и Ноционал–демократичната партия, със свои мрежи в страната ще вземат превес в краткия срок до предстоящите избори, характеризират политическите настроения. Въпреки насилието, упражнено от армията обаче, населението продължава да гласува доверие на висшето военно ръководство. То има шанс да наложи промените, без да загуби контрола. ● Либия: Очерталият се кървав преход бе неизбежен, предвид посочените по–горе особености на страната. Както посочихме, опозицията в Либия не протестираше мирно, а съставът й не се доминираше от образована и интелигентна младеж. Водещото е племенната принадлежност и чувството за отмъщение. Но и залогът на М. Кадафи е много по–голям. Демонстрираната нелоялност на част от 40 000-та армия е присъща на либийците, за разлика от египтяните. Но Кадафи разчиташе не толкова на армията си, колкото на специалните сили, добре обучени, добре въоръжени и безпределно верни на режима. Разбира се и на наемниците, които транспортираше по въздуха от няколко африкански държави. Цената, коят плаща народът е висока. Либия има добре подготвен, образован елит, но въпросът обаче е дали този малоброен елит и твърде малката средна градска класа въобще ще имат възможност да изплуват над хаоса, защото засега това не става. Много показателно е, че се формираха съюзи или органи от различни опозиционни организации като, самообявилия се Национален съвет на страната. При това те са против външна намеса за разлика от племената, застанали зад бившия правосъден министър Мустафа Мухамад. Както във военно–политическата област, така и в доставките на енергоносители Западът ще се сблъсква с трудности при осигуряване лоялността на определени кръгове, докато обстановката в страната не се стабилизира при едно ново правителснтво и ясни намерения за реформи. Доказа се обаче и очакването, че враждуващите от десетилетия племена ще се противопоставят едно на друго, а влияние в Либия имат над 30 по–големи такива.^15/ Очерта се и сценарий, при който Либия се разпада на три части. В основата си той имаше стремежа за овладяване и поставяне под контрол на нефтодобивните центрове в страната. Впрочем, ако Либия беше се разпаднала или се разпадне, за Запада ще е по–лесно да се договори с отделните й части като защити влиянието си и доставките на нефт. И ако племенната структура и интереси разделят либийския народ, то ислямът, религията на почти всички либийци може да бъде обединител, но едва ли е желателно за Запада на тази основа да се гради нова държава. Степента на намеса в Либия и подпомагане на опозиционните сили със сигурност не зависи от загубата на доставките на петрол за Европа, защото Либия има едва 1–2% световен дял. Единствено геноцид срещу либийския народ даде оправдателен повод за решение на СС на ООН за намеса. В случая с Либия категорично отсъства довода, че страната излъчва заплаха, какъвто бе изтъкван при вземане на решенията за намеса в Ирак и в Афганистан. Идеята за създаване на въздушна зона забранена за полети се появи преди тази за военна намеса с цел да се изолират либийските военновъздушни сили и им се попречи да атакуват обекти на опозиционните сили. Несъгласието на някои страни и на експерти бе оправдано от гледна точка на това, че налагането на такава въздушна зона е по същество военна операция, налага унищожаването на противовъздушната отбрана на Либия, предполага въздушен бой с либийски бойни самолети /Либия притежава 260 бойни самолета, предимно руски МиГ, 600 зенитно-артилерийски системи, което е от голямо значение. На въоръжение имат руските зенитни ракетни комплекси “Стрела 1” и “Стрела 10”, както 24 пускови установки зенитно управляеми ракети /, загуби на техника, жертви на хора. Немоловажен факт е, че съседни страни като Тунис и Судан бяха против реализацията на такъв план. Но в края на втората седмица на март Арабската лига взе решение да се обърне към СС на ООН с призив за налагане на такава зона, което бе успех за САЩ, Франция и Великобритания, оказвали натиск за това. Алжир и Сирия са се въздържаха, но нямаше нито едни глас против решението, което беше същинската изненада за организцация като тази. Центърът за стратегическо и бюджетно планиране на САЩ изчили, че за 6 месечно поддържане на такава зона ще са необходими 9 милиарда долара. При сегашното задълбочаване на кризата в САЩ и затрудненията на западноевропейските страни, от които ще се иска да участват, това заслужава да се анализира, доколко е приемливо. Такива стъпки като зона за забрана на полети и военна интервенция обаче, би трябвало да се предшестват от задълбочено обсъждане на целите, които Западът си поставя. Това би определило степента на ангажиране– от хуманитарна операция, въздушна зона, забранена за полети, до военна операция, при това какъв вид военна операция– само въздушна или и навлизане на въоръжени сили на либийска територия. Паралелно с това би трябвало да се обсъдят рисковете– за населението и за участващите в операцията. И най–вече– какво е съотношението между целите, ползите и рисковете. Политиците и държавниците не показаха, че са направили това. В известна степен до тези наши разсъждения се приближава изразеното /с голямо закъснение/ от генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен зачитане на три принципа при вземане на решение за военна намеса: да има очевидна необходимост от действия на НАТО; да има ясни правни основания и да има твърда регионална подръжка. Въздушна операция не можеше да постигне отстраняването на М.Кадафи. В това се изразяваше безизходицата на международната общност, която беше принудена да защити определени демократични ценности, да не позволи по-нататъшното избиване на хората, но виждайки, че крайният резултат най–вероятно няма да е желеният. Същевременно трябваше да се балансира между цената за постигане на политическите цели, рисковете, например от бежанските вълни към Европа и обезпечаване на нефтените доставки. Изненадваща за наблюдателите грешка на планиращите операцията беше непознаването на състава на опозицията, нейните истински цели, въоръженост и реални възможности. Това се отрази пагубно в последвалите събития. Потвърждението от американски генерали, че сред опозиционните сили има представители на терористичната организация „Ал Кайда” естествено внесе допълнително колебание и забави допълнително вземането на решение. Катастрофално слабата военна подготовка пък на бунтовниците предопредели серия от поражения и жертви. Западът пое риска да ги представя като борци за демокрация, без да дава гласност на списъците от 7500 души от режима на Кадафи, които бяха набелязани за екзекутиране. На този етап обаче, можеха да се прогнозират 3 сценарий на развитие на обстановката: – Една продължителна и унищожителна гражданска война. Със забележката, че понятието „продължителна” за Либия е относително– страната все пак е пустния и урбанизирани центрове, няма как да водиш скрити партизански действия, затова по–скоро такава гражданска война ще е унищожителна, но не безкрайна. – Външна намеса със санкция на СС на ООН, започваща с въздушна операция за създаване на зона, забранена за полети и бързо овладяване на обстановката, ако резолюцията позволяваше преминаване към втори етап–наземна операция. Макар че нямаше отговор на въпроса, какво ще се прави след намеса на Запада в Либия, на който трябва предварително да се отговори. – Не се изключваше варианта след физическо отстраняване на М. Кадафи или негово оттегляне, да се предприеме опит от негови последователи начело с един от синовете му /може би Сейф Ал Ислам/ за временно управление и опит за реформи, което може само да отложи агонията във времето. Отсъствието на единна опозиция обаче, която можеше и да се разпадне, улесняваше донякъде развитието на подобен сценарий. Всъщниост сценариите можеха да се окажат само два: сравнително бързо възстановяване без Кадафи и повърхностни реформи или дълъг период на създаване на нова държава с опасност от продължителна гражданска война. При това, предупреждението на говорителя на Националния преходен съвет, че част от опозицията може да премине към екстремистите, тъй като се чувстват изоставени от Запада, не трябваше да се възприема като преувеличено, само защото искаше и се надяваше на намеса от международната общност. Не е изключено новият режим дори и след Кадафи да работи в условия на нестабилност и терористични актове. С резолюция № 1973 от 17.03.2011 г. на СС на ООН, подкрепена от 10 държави, но 5 въздържали се: Русия, Китай, Индия, Бразилия и Германия, всъщност се даде един по–широк мандат, отколкото създаване само на зона за забрана на полети, благодарение на формулировката за вземане на „всички необходими мерки” за защита на цивилнвото население. Резолюцията изрично изключва обаче навлизане на чужди сили в Либия. Създадената възможност за нанасяне на удари по въоръжените сили на страната влиза в противоречие със забраната ООН да се намесва в протичаща гражданска война, което поставя под съмнение цялата резолюция. Започналата само 2 дни след приемането на резолюцията операция имаше и друга съществена слабост: отсъстваше убедителен общ план на страните, участващи в интервенцията. С военната операция бяха поети определени рискове, като не военните, а политическите имаха по–съществени измерения. Първият политически риск се заключаваше в това, хората в Либия да изградят в себе си чувството, че заменят вътрешния диктатор и опекун с външен. Благоприятна предпоставка за това е фактът, че американците и европейците не са особено желани там, има доста силни настроения срещу тях. Свързан с това е и вторият политически риск, интревенция отвън да бъде възприета и от други страни в региона като отнемане на „тяхната революция”. Третата политическа заплаха, към която се тръгна, това са неизбежните цивилни жертви и разногласията, които ще възникнат вследствие на това. Четвъртият политически риск е, че с една такава операция се легитимират заплахите на Муамар Кадафи, който казва, че Западът иска да сложи ръка на петролните залежи и затова ще нападне Либия. Естествено хората видяха потвърждение в неговите думи. Задава се безпредметния след свършен факт въпрос, а какво друго можеше да предприеме международната общност? Във всички случаи най–малко две неща: първо, една тотална блокада на много по–ранен етап икономическа, финансова, военна, включително и да не може да продава нефта си и да се въоръжава с бойна техника от същите тези страни, които днес го обсипват с ракети и бомби. Второ, можеше поне по-рано да бъде изградена тази въздушна зона за забрана на полети, а не 24 часа преди силите на Кадафи да нападнат Бенгази. Дори военната опция беше твърде закъсняла. Вместо тези две опции, европейските страни започнаха да търсят контакти с опозицията и да я молят да възобнови нефтените доставки и опозицията в Бенгази се съгласи и възобнови доставките. Всяка продължителна операция, всеки хаос дава плодородна почва и условия за терористичните организации, за Ал Кайда. Те във всички случаи ще се възползват и ако продължат сблъсъците, нищо чудно Либия да се превърне в един полигон на Ал Кайда, както това стана в други държави и второ – ислямистки организации във всички случаи ще се опитат да се възползват от ситуацията. Това не можа да стане в Египет, защото там много бързо армията изигра своята стабилизираща роля, докато тук либийската армия предизвика до голяма степен хаоса, позволявайки дори разграбване на военни складове, безконтролно въоръжаване на групи хора и т.н. След приключването на една военна операция ще бъдем изправени пред съпротива от две групировки. Едната групировка ще бъде от последователите на Кадафи, защото няма как да изчезнат или бъдат унищожени всички физически, нито да бъдат убедени в добрите намерения на Запада. Освен това, не знаем какъв е капацитетът на Кадафи да продължи да подхранва силите си с наемници от други африкански страни, както правеше досега по въздушен път. А втората е “Ал Кайда”, която заяви вече, че ще се възползва от такъв случай. В такъв случай Либия ще се превърне във втори Ирак, в който дълго време ще трябва да се воюва с тези съпротивителни сили. Когато влиянието на племенните структури е силно, когато лоялността към тях е по–силна отколкото към държавата, когато интересите към нефтените находища и условията за огромна корупция са определящи, не може да има демокрация. Колкото по–рано някои в Европа и САЩ разберат това и предприемат компромиси, толкова по–добре. Тази особеност на опозицията обаче ще играе роля и при други сценарий: независимо дали при победа на опозицията или спасяването й поне в източните провинции след продължително поддържане на зона за забрана на полети, не се знае какво ще поискат племената– най–вероятно разделяне на отделни републики.^16/Дори и при трети вариант, ако след военната намеса на Запада М. Кадафи оцелее, колкото и малко вероятно да е това, сигурно е обаче, че ще му е трудно, почти невъзможно вече да постави под контрол цялата страна. Тоест ще се очертае продължителна нестабилност. Дори и да се запази в сегашните си граници, Либия ще трябва изцяло да бъде изграждана отново като държава, поради липса на функциониращи институции, разпад на държавни структури и органи за сигурност, липса на конституция. Силите, които ще се заемат с възстановяване на страната обаче, ще се ръководят на първо място от интересите си в преразпределението на ресурсите и едва на второ място– от създаването на основите на държавност в съответствие с първостепенния си интерес. ● Йемен е най–често посочваната като следваща страна, която ще рухне. Всъщност тя почти е рухнала, защото контролът върху по–голяма част от страната е изпуснат /само 35% от територията е пряко под контрола на правителството/. Най–бедната страна в света внася 90% от хранителните стоки, затова този фактор също е от огромно значение. Всяко трето дете гладува, повече от половината възрастни са неграмотни, безработицата е над 40%, корупцията разцъфтява, има инфлация, населението расте главоломно, враждебността между пламената също. Религиозна война се води в северните части на страната, сепаратистки движения действат в южната част. Йемен е номер едно в света по брой на оръжията на глава от населението / по 4 огнестрелни оръжия на човек/. Особеното тук е, че в страната развива активна дейност Ал Кайда. Тя продължава да укрепва благодарение на прииждащите от чужбина екстремисти. След като през януари 2009 г. „Ал Кайда” в Саудитска Арабия и „Ал Кайда” в Йемен се обединиха в „Ал Кайда на арабския полуостров”, активността й доста се увеличи. Събитията в Йемен станаха пример за това, как макар и предизвикани от младежи и граждански активисти, протестите бяха използвани от силните на деня в племенния съюз Хашид, които искат оттеглянето на A.Салeх. Тоест, ставаме свидетели на борба за власт, а не за демокрация. Това повлече след себе си и смяна на позиции на висши военни, включително и генерала на източната дивизия, конторираща в Южен Йемен износа на нефт и газ. Президентът на Йемен Абдала Салех потърси оправдание за протестите в намеса на външни сили– Израел и САЩ били организаторите на народното въстание, по подобие на диктатора на Либия Кадафи, който пък обвини Израел и Ал Кайда. Като други държавни ръководители в пламналите в революционен хаос държави и А.Салех, който от 1978 г. заема президентския пост, обеща да не се кандидатира повече през 2013 г. и да започне реформи. Парламентарни избори, пак според неговите обещания, трябва да се проведат на 27 април 2011 г. Експерти виждат единствено два пътя за изход от катастрофалната ситуация: Приемане на страната за член на Съвета за сътрудничество на страните от залива и развиване на износа на газ /нефтените находища са на изчерпване най–късно до 2020 г./. ● Бахрейн е малка, но ключова страна както за САЩ, така и за Саудитска Арабия. За САЩ, защото там се намира най–важният команден и комуникационен център, военноморската база на 5–и американски флот, осигуряваща постоянно дежурство на над 30 бойни кораби, а за Саудитска Арабия, защото е буфер и залог за големите саудитски опасения шиитите – 70% от населението на Бахрейн, да не бъдат използвани като пета колона от Иран. В протестите обаче не участваха само шиити, но и сунити. Крал Хамад обеща проверки, но два дни по-късно заповяда да се стреля. Разликата между Бахрейн и Либия обаче е, че тук срещу демонстрантите бяха използвани газ и гумени патрони, докато в Либия от начало бяха използвани бойни патрони. Има една особеност и в армията: в нея не се допускат на служба шиити и е съставена от много граждани от Пакистан, Йемен, Йордания. Американската военна помощ за Бахрейн скочи от 8 млн долара през 2009 г. на 20 млн длора през 2010 г. Управляващите обещаха някакви полувинчати и поетапни реформи. Въпросът е, дали протестиращите са готови да възприемат такъв подход и доколко вярват в тях, защото въпреки някои кадрови промени в правителството, начело остава министър председателят, управляващ с желязна ръка вече 40 години, а именно неговата оставка се искаше на демонстрациите. На 18. 02. 2011 г. от страна на Саудитска Арабия дойде едно много важно изявление, което трябва да се има предвид: тя ще подкрепи бузусловно съседен Бахрейн, ако трябва и с оръжие. Впрочем, има сведения, че при потушаването на протестите са участвали специални сили от Саудитска Арабия. А след като настоящият анализ вече беше завършен, дойде съобщението, че по искане на правителството на Бахрейн към Съвета за сътрудничество в Персийския залив на 14 март в страната са влезли вече първите 1000 военни от Саудитска Арабия и 500 полицаи от Обединените абабски емирства. ^17/Това е първа въоръжена намеса на чужди сили в страна от обхванатия от протести и Бунтове регион. Искането на помощ отвън, спешната среща между командването на бахрейнската армия и командването на 5-и американски флот, обявеното извънредно положение за следващите три месеца, свидетелстват за големите опасения, но и за известна безпомощност. Събитията в Бахрейн са пример за това, как методите на насилие и жестокост /проявени през февруари/ довеждат до радикализиране на опозицията. Очертава се, че най–лошото за режима– надигане на шиитите, може да стане реалност. Навлизането на чужди военни части в Бахрейн може да доведе до обединяването на шиитски организации с чувствителни различия досега / Al Wefag, приемана за по–модерна и радикалната Haq /. Главното обаче е се състои в две неща: Първо, ставаме свидетели на стремежите на Саудитска Арабия и Иран за надмощие в региона. От Техеран се чуват закани на военните, че няма да оставят без последствия потъпкването на шиитите. Второ, военни сблъсъци и жертви в Бахрейн след евентуално повторно навлизането на чуждите части, може да доведе до възпламеняване на конфликти и в други страни–членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив /освен Бахрейн, още Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман/. В отговор на писмото на Иран до СС на ООН с призив за спиране „избиването на гражданите на Бахрейн”, Съветът за сътрудничество в Персийския залив излезе със своя декларация, в която призовава международната общност и СС на ООН да спрат намесата и провокациите на Иран в техните страни. Това потвърждава, че Съветът за сътрудничество на петте сунитски страни твърдо поема курс към противопоставяне на Иран и че реално нараства опасността от шиитско–сунитски сблъсък, като огнища за такъв може да бъдат не само в Бахрейн, но и в Ливан, Йемен и др. с елементи на провокиране на подкрепящия ги Иран. ● Саудитска Арабия е страната, чието евентуално попадане в сегашния революционен водовъртеж би изправило на нокти целия свят. Освен с дела си на нефтени доставки, тя е от значение и със способността и то като единствена страна да компенсира всяко отпадане на доставките от друга държава. Зависимостта на Запада от нефтените доставки на Саудитска Арабия ще го тласка към подкрепа на сегашния режим. Първият полъх на протестите и в Саудитска Арабия накара Абдула да обяви 36 милиарда за „повишаване на жизненото равнище”, за повишаване на заплатите с 15%, от тях 10 милиарда за социални нужди на младите–закупуване на домове, развитие на бизнес и т.н. Това обаче ще може само временно да забави, да отложи настъпващите в региона революционни промени. Някои автори–оптимисти като Madawi Al Rasheed от Кралския колеж в Лондон смятат дори, че и „Саудитска Арабия е узряла за промени”. Може би защото въпреки богатствата си, наистина не създава работни места за младите– почти 40% от саудитците между 20 и 24 години са безработни. При това трябва да се има предвид, че две трети от населението е под 30 годишна възраст. А корупцията при военните сделки, семействеността в държавните институции и безнаказаността допълват разочароващата новото поколение картина. ^3/ Във външен план Саудитска Арабия е заобиколена от нестабилни страни– Ирак, Сирия, Либия, Йемен. Тя все повече остава сама сред досегашните прозападни страни срещу нарастващите предизвикателства пред регионалната й роля. Не е изключено в определен момент някои сили да обвинят лидерите на Саудитска Арабия в подкрепа на Израел и така да усирлят „революционния натиск” върху управляващите. ● В Сирия протестите избухната след тези в Бахрейн, но не бяха изненада, защото и тук имаше съчетание на социално–икономически причини, въпреки създадената по–силна средна класа, както и 40–годиишна диктатура и изключителна жестокост в потъпкването на правата на хората. Езекутирани бяха дори военни, които отказваха да стрелят срещу демонстрантите /например в пристанищния град Баняс/ . Едва в началото на април 2011 в протестите се включиха студенти и преподаватели, а дотогава интелигенцията се въздържаше. А правителството склони да отмени въведеното още през 1963 г. извънредно положение. Най–важното, което трябва да се има предвид в оценката на събитията е, че Сирия има стратегическо значение за региона. Стремежът на умерените арабски страни и на САЩ е да я откъснат от подкрепата й за Иран и организациите в Ливан и в Палестина. Сирия е значително по–мощна във военно отношение от Сирия и въпреки че тук имаше повече цивилни жертви без да са водени сражения, евентуална хуманитарна операция въобще не се и обсъждаше от международната общност. ● Мароко е пример за монархия, на която Европа продължава да разчита, въпреки протестите в нея, останали в голяма степен премълчани от западните медии. На 20 февруари например демонстрации имаше в 53 града в цялата страна, въпреки че безработицата е колкото в България. Там наблюдаваме една привидна свобода на словото и въздържаност на полицията за пред чуждите медии, но същевременно посещения на агентите на специалните служби по домовете и оказване на натиск, по подобие на посещенията на ДАНС у нас във връзка с подписката организирана от РЗС, ограничаване на профсъюзната дейност и др. Мароко е единствената страна от Африканския континент получила специален статут от ЕС "Statut Avancé". През настоящата година се предвиждаше да се стигне до Споразумение за свободна търговия. От 2008 г. монархията е и привилигерован пратньор на ЕС в политиката за сигурност и политиката към бежанците. Франция и Германия се конкурират в инвестициите и проектите в страната. Германия залага на проекта „Desertec” за производство на предназначена за Европа електроенергия в Сахара, който ще възлезе на милиарди евро. Пристанището Tanger Med ще бъде изградено като най– голямото дълбочинно такова в Африка за контейнери. От него ще се възползва френския концерн Рено, който ще произвежда от 2012 г. по 170 000 коли , а от 2014 г. по 400 000 коли тип „Дачиа”. Както виждаме, залозите са големи и в името на това отношенията с Мароко се оценяват като „отлични”. На страната на демократите тези европейски страни ще застанат тогава, когато демократите успеят да прогонят режима. Оман: Когато научаваме за протести в Оман, където загинаха 6 души и се питаме какво ще стане от тук нататък, трябва да си дадем сметка, че ставащото има само външна прилика с това в останалите страни. Да, султан Кабес управлява от 1970 г, Консултативният съвет от 89 души има само съвещателни функции, забранено е създаването на партии, но през последните десетилетия в страната се проведе безпрецедентен процес на модернизация. Когато дошъл на власт през 1970 г. в цялата страна е имало само 3 училища. През 2006 г. четири от всеки пет деца са можели да четат и пишат, а 97% от оманците са грамотни. За сравнение– в Египет са около 70%. Правителството на Оман влага ежегодно една четвърт от бюджета си в образование. Приходите от нефта очевидно се ползват ефективно. В страната няма нито един гладуващ. За какво протестират тогава хората: за работни места и политически права. Обещанията на султан Кабес обаче, въпреки че няма съмнение, че ще бъдат изпълнени, пораждат тревоги за това дали ще му излязат сметките. Той обеща на протестиращите да назначи 50 000 в държавната администарция, обеща още да изплаща по 280 евро на безработните, които имат диплома. Безработицата е 15%, а ежегодно 40 000 младежи се вливат в редиците на безработните. Султан Кабес изпревари своите от другите държави в региона и отрано разпозна идващите опасности. При него това се съчетава с умение за разчитане нуждите на хората и бързи реакции. Затова е малко вероятно да очакваме силови промени по подобие на други страни. 5. Радикалният ислям като фактор Когато разглеждахме по–горе особеностите и новото в характера на тези предреволюционни действия не може да не прави впечатление, че сред исканията на демонстриращите /свобода, демокрация, правова държава, работа, храна, премахване на насилието и корупцията/ отсъстваше религиозният фактор. Следователно тук не може да става дума за ислямска революция, която има за цел създаване на религиозна държава. От друга страна обаче, прибързаните изводи на някои политолози, че ислямските революционни движения са „постислямистки”, както по цели, така и по проявление и едва ли не сме в началото на едно „реислямизиране” на арабските общества /например при Olivier Roy ^8//, не са приемливи и не бива да ни заблуждават. Все още, както посочва статистиката, 4 от 5 мюсюлмански граждани в Египет желаят приемането на шериата. Но ако става дума за радикализъм, трябва да подчертаем, че в египетското общество няма болшенство за радикален ислям. Промените в страната дават надежда, че ще има промени в застиналата теология. А ставащото в Египет има влияние върху целия арабски свят. Голямо значение ще има способността на теолозите да се преборят за един модерен ислям. Защото за критичното му интерпретиране до събитията в Египет те бяха прогонвани, тоест не само политиката е била репресивна. Организацията „Мюсюлмански братя”^1/, за която стана дума в подраздела за Египет, наистина е доста умерена в сравнение с афганистанските талибани или алжирските въстаници от 90–те години. Те изрично подчертаха, че не се борят за създаване на религиозна държава. Но тук трябва да си дадем сметка, дали избрания от тях „турски модел” е най–сполучливият. Очевидно не, ако анализираме какво се случва в нашата съседка. Интересното е, че докато американските експерти не вярват в модерността на „Мюсюлмански братя”, службите в Израел потвърждават, че организацията не представлява религиозна опасност. Това е особено показателно, като се има предвид, че „Мюсюлмански братя” не се отказват от каузата за премахване на Израел. Но трезвата оценка изисква да подчертаем, че ако те не станат част от властта, от силите, които изграждат новата държава, поведението им може да се обърне в агресия срещу бъдещия режим. Налага се изводът, че би било наивно да отричаме бъдещо влияние на исляма върху политиката. Но колкото повече демокрация постигат промените, толкова по–малко ще е това влияние. Следователно, важно е, каква роля ще заеме или ще бъде позволена на по–радикалния ислям в постреволюциония период на страните от региона. Отделен и по–задълбочен анализ е необходим за потенциала на младото поколение в страните от този регион. Досегашни изследвания безспорно показват, че младите хора, лишени от перспектива са най–уязвимите на влиянието на фундаменталистите. Днешните тенденции обаче показват по–скоро други опции. Израстващото по–образовано и модерно младо поколение вероятно ще стигне до древната мъдрост, че това, което прави една страна богата не са парите, в случая – от привършващия петрол или престъпността. Това е знанието. И благодарение на знанието техните страни ще могат да тръгнат по пътя на просперитета. 6. Отношението на „Ал Кайда” към събитията Може да се говори и за изненада в средите на терористите, които посрещнаха мълчаливо началото на протестите в Северна Африка. Официална декларация по събитията в Тунис се появи със закъснение, а по тези в Египет нямаше такава, освен изказвания на отделни идеолози на джихада. На 23. февруари 2011 г. „северноафриканското крило” на „Ал Кайда” заклейми М.Кадафи и изрази солидарност с въстаналите срещу него. През втората седмица на март либийски командир от „Ал Кайда” вече призова конкретно за „установяване на ислямско управление” в страната. Показателно за това, че когато протестите напуснат мирното си русло и една страна изпадне в хаос, се създават благоприятни условия за терористите. Във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия Изток се появи една логична теза /изразена например от норвежкия историк Brinjar Liar/, според която прогнозата е, че идват трудни времена за Ал Кайда по отношение на позиционирането й спрямо сегашните протестни движения, които са ненасилствени, популярни, интеративни и разполагащи с огромна човешка база. Някои очакват, че „Ал Кайда” ще има по–важна роля след революциите. По–вярно е обаче да се каже, че терористите ще използват всяко кризисно развитие, насилие, настъпване на хаос и липса на държавност за да се намесят и експлоатират същите за своята кауза. Ако арабският свят бъде обхванат изцяло от ислямизация, това ще бъде представено включително и от експертите като поражение на Запада. А то ще е победа за „Ал Кайда”, следователно е в нейн интерес. Освен това, подобно развитие ще се отрази на развитието на ислямизацията и в съседни райони, например в Южна Русия. Обратно, колкото повече демократични условия се създават в страните от региона, толкодва по–малка е вероятността хората да се подадат на призивите на Ал Кайда и да посегнат към насилието. Разочарование обаче от „революциите” ще даде нови шансове и възможности на „Ал Кайда”. Подготовката им в това направление се разчита още сега в последните изявления на водачите на терористичната организация: „ Не е достатъчно да се свалят диктаторите. Справедливост, свобода и независимост може да се постигнат с джихад и съпротива до възвисяването на ислямски режим.” Името на „Ал Кайда” се използва особено от Либия за внушаване на страх в Запада от последствията след падане на режима. Но докато Кадафи говори, че неговите сили се бият с „Ал Кайда”, либийски дипломат например твърди, че терористичната организация разчитала събитията в Либия да се развият по афганистански вариант, където след падането на режима на власт дойдоха ектремистките талибани, които си служат и с терористични средства. Това е абсолютно некомпетентно, защото разликата е в това, че днешните демонстриращи залагат на мирни средства, с изключение на либийците, докато талибаните – на силовите методи, на които ги бяха обучили американците за борба срещу руснаците. Склонноста обаче на населението в засегнатите от протестите страни да подкрепят организации, използващи силови средства, не трябва да се подценява. Така например, според допитване до населението в Египет през декември 2010 г. 30% от египтяните симпатизират на „Хизбула”, 49% – на „Хамаз”. Не само в тези страни, но и склонността на мюсюлманите в Европа към радикализъм, следва внимателно да се отчита: Т.н. 33% от турците в Германия са готови да извършат насилие в името на исляма. Във Великобритания 16% от мюсюлманите са готови на същата стъпка, посочва Алекс Алексиев в лекцията си в Дипломатическия институт към МВнР на Р.България. Статистиката на 42 предотвратени терористични актове от САЩ, при които всички атентатори са били родени в САЩ е показателен сигнал за източникът на истинската заплаха в американските градове, за разлика от заплахата за геополитически и икономически интереси в Близкия Изток. 7. Медиите Използването на Twitter и Facebook беше надценено като фактор за организиране и провеждане на демонстрациите.^2/ Реалистичният извод е, че новите медии направиха това по–лесно. До събитията в Тунис и Египет щеше да се стнигне и без използването на Twitter и Facebook. Когато управляващите блокираха интернет, информацията се предаваше от уста на уста, жени се маскираха ато бременни за да пренесат материали през контролните пунктове и т.н. Горното е факт, независимо, че групата във Facebook „Движение 6–ти април”, събрала 80 000 съмишленици в защита на малтретирания младеж Ахмад Махер, изигра своята мобилизираща роля на 25 януари 2011 г.в Кайро. Телевизионният канал „Ал Джазира” с централа в Катар се оказа отново най–въздействащият фактор. Оценката за нея най–сполучливо само в едно изречение дава професорът от Вашингтон Марк Линч: Нейните предавания „не предизвикаха сегашното развитие на събитията, но всичко това е почти невъзможно да си го представим без „Ал Джазира”. Информативна, спорно обективна, представяща различни мнения, защищаваща правата на демонстриращите. Тя отразява събитията непрекъснато, има почти хипнотично въздейсдтвие върху зрителя, милиони араби се чувстват наблюдатели „от първия ред”, както се изрази един арабски медиен експерт. Това се отразява на национални телевизии в други страни, които по нейн пример се осмеляват да пускат дискусионни предавания. Познавачи подхвърлят, че истинският тест за „Ал Джазира” ще бъде, ако искрите на революцията прескочат в Сирия, на която Катар симпатизира. Ако тогава „Ал Джазира” не застане на страната на протестиращите, тя ще загуби доверието на арабския свят за една секунда, твърди медийният експерт Кхадер Кхадер. Обективното отразяването на събитията от световните медии, което е предпоставка за верни оценки, заемане на позиции и формиране на адекватна политика, е било проблем в Египет, където не е могло да се работи свободно. Забранени са били предаванията на телевизия „Ал Джазира”. В Тунис се е работило значително по–лесно. В Либия бяхме изправени пред пълно затъмнение, къде, какво се случва. Тук станахме свидетели и на най–широката дезинформационна война. Първите реакции на западните медии закъсняха с цели две седмици в случая Тунис, а имаше демонстрации, имаше убити. В случая Египет обаче, медиите реагираха значително по–бързо. Остава обаче въпросът, защо световните медии напълно изпуснаха от вниманието си случващото се в тези страни през последните няколко години, защото събитията не възникнаха изведнъж от нищото. 8. Възможно разширяване на нестабилността в други страни и региони Освен продоволствената криза и безработицата, страните от региона са застрашени и от криза за вода, която ще допринесе за дестабилизацията им. Алжир, Тунис, ОАЕ, Мароко, Ирак и Иран и сега имат недостиг на вода. В Йемен на жител се падат 200 куб.м. вода, при граница на бедност 1000 куб.м. вода в годината. В доклад за ЕС, представен от МВнР на Швейцария „в бъдеще най–важните геополитически ресурси в Близкия Изток ще са водата и петрола. Ситуацията е алармираща в 7 страни, между които Турция, Ирак, Йордания, Палестинските територии и Израел.” ^4/ Защитата на принципа „Държавата да ми служи, а не да ме ограбва и мачка” може да предизвика вълнения, бунтове и революции навсякъде в света, където се премине определена граница на търпимост. Това напомня на известната мисъл: „Демокрацията е като въздуха, усещащ я, когато+ липсва.” – В Централна Азия напълно узряли за такива събития са Узбекистан , Таджикистан, Киргизия. Разликата обаче е, че в тези страни протестите все повече преминават във въоръжена борба и евентуални бъдещи събития обещават кървави последици. Увеличаване на населението, бедността и безработицата, недостиг на ресурси, семейно–родстнвени кланове, окупирали националната икономика, това са все сходни показатели между Узбекистан, Таджикистан от една страна и Египет например от друга. – Пакистан: Нестабилността в тази страна отдавна е налице, а след наводненията миналата година 11 милиона души бяха прогонени от родните им места. Голяма част от плодородните земи са неизползваеми. Растящите цени на хранителните стоки неизбежно ще предизвикат социални недоволства. Още два фактора правят изключително важна страната за сигурността в региона: талибанските групировки, които имат своите бази на пакистанска територия и оперират в Афганистан и двойно нарастналия ядрен потенциал на Пакистан и контрола над него. Проблемът е, че Пакистан бе ислямизира и днес в него има например по–малко жени, които пишат и четат, отколкото през 1947 г., припомни Алекс Алексиев в своя лекция в Дипломатическия институт към МВнР. 20 000 радикални медресета в Пакистан произвеждат десетки хиляди джихадисти. – Не е без значение какво отражение може да имат събитията в региона върху Израелско–палестинския конфликт. Справедлив е въпросът, какво ще се случи, ако палестинците изберат тактиката на невъоръжения акт на масите срещу Израел. Същият въпрос задава и един израелски автор / Ури Авнери в анализа си от 28. 02. 2011 г./: Ако стотици хиляди палестинци един ден срутят стената? Ако половин милион палестинци или палестински бежанци в Ливан се насочат към северната граница на Израел пред работещите телевизионни камери на „Ал Джазира” и световните медии? Изводът му е: „Ако Израел не сключи мир, докато още може”, горното все някога ще се случи! Мирът с палестинците става абсолютно необходим. Ако се освободим от емоцията на този автор обаче, трябва да направим извода, че Израел ще се възползва от хаоса в региона, дестабилизацията и под заплахата за своята сигурност може да предприеме силови мерки за постигне на целите си и постави света пред свършен факт. – В Ливан опасенията на Израел идват от подкрепяната от Иран и Сирия шиитска организация „Хизбула”. Въоръжени сблъсъци, инициирани от Израел или „Хизбула” могат да доведат до разрастване на войната в целия регион. Израелците твърдят, че „Хизбула” е увеличила броя на ракетите си с обсег 30 км на 40 000 броя, както и че Иран и Сирия са й доставили такива с обсег от 250 км. Проведено е било обучение в Сирия на представители на „Хизбула” с руски системи за ПВО. Ако това е вярно, Израел ще загуби сегашното си военно–оперативно превъзходство във въдздуха. С избирането на Наджиб Микати за премиер, който е близък с президента на Сирия Башар ал–Асад и макар да не е член на „Хизбула”, е техен доверен човек. Това е още една причина за Израел да реагира превантивно със сила. Във вътрешен план нараства опасността от въоръжен сблъсък между сунитски привърженици на Харири и шиитски привърженици на „Хизбула”. – Страховете на Израел очевидно могат да предизвикат най–сериозните взривоопрасни събития в региона. Изолацията му в света подсилва търсенията на защитни варианти. Проблемът се задълбочава с това, че събитията го завариха с държавно ръководство, което не показва способност за използване на шансовете. Първата му реакция бе да увеличи извънредно военния си бюджет. Израел се опасява, че лидерите на арабските държави могат да пренасочат гнева на народите си срещу него. Вече е факт, че в пропаганден план събитията в Тунис и Египет бяха обяснени с подготовка и намеса от страна на Израел. Докато противниците му са слаби Израел ще бърза и да утвърди собствеността си върху новото находище на нефт в морето, което всъщност не му принадлежи, но ще има огромно значение за бъдещата му независимост в енергийното осигуряване на страната. Призивите на автори като Рами Хури от Американския университет в Бейрут, че „Израел трябва да привества това пробуждане” на страните от региона може да изглежда сега също така наивно, като горното твърдение, че мирът с палестинците става абсолютно необходим, но дали Израел няма да е изправен пред нестандратна за досегашната си политика опция? Неговите служби са доказали способността си да гледат и отвъд хоризонта. – Китай: Прогнозите на експертите са, че колосът на Азия може да бъде застигнат от подобни събития, но далеч по–нататък във времето. Страхът на управляващите обаче, стана причина за непремерена реакция при опит очевидно да се предотвратят демонстрации в 13 града, които бяха предизвикани с призив в сайт от чужбина, очевидно в опит за сондиране на такава възвможност. При изпреварващите действия на китайските служби, някои от арестуваните дисиденти обаче, още дори не бяха чули за подготвяните протести. – Русия: На въпроса, дали са възможни и в Русия събития като тези в Северна Африка и Близкия Изток категоричен отговор даде лично президентът Д.Медведев и в думите му се съдържат поне два заслужаващи внимание момента: Той даде оценката, че обстановката в Близкия Изток и в арабския свят може да доведе до дезинтеграция на „гъсто населените градове” и до идването на власт на фанатици, което може да предизвика „пожари за десетилетия и по–нататъшно разпространение на екстремизма. Такъв сценарий е имало и за Русия, но той не може и няма да мине.” От това може да направим извода, първо, че руският президент е склонен да приеме конспиративната теория за предварителен сценарий, второ, че преувеличавайки шансовете на екстремистите днес, си служи с внушаване на заплахи, подобни на лидерите на страните от засегнатите страни за външна намеса. Бившият руски президент Михаил Горбачов в изненадващо остро изказване обаче посочи, че „това политическо ръководство, което има Русия в момента, може лесно да повтори съдбата на правителството в Египет, при това в значително по–жестока форма.” Не става ясно обаче, дали това означава поемането на властта от армията, защото така стана в Египет, засега временно. Русия не се опасява от влияние върху 20 милионното й мюсюлманско население. Така ли е обаче наистина? Първо, това население не е имунизирано, особено ако в Близкия Изток нарастне ислямското влияние в държавите и се отключи факторът „ислямска солидарност”. Второ, огнищата на истинска заплаха са радикалните уахабити, концентрирани в Татарстан и Башкортостан. Като сериозен симптом, че се подготвя нещо в средносрочен план, трябва да се оцени факта, че редица ислямски духовници, завършили в Саудитска Арабия или в Египет и проповядващи крайно радикален ислям, масово се завръщат в тези райони.^5/ Позицията на Русия за ненамеса в Либия изрази премиерът Вл. Путин по време на посещението си в Брюксел: „Да се отнасяме с уважение към онова, което става и в никакъв случай да не се намесваме.” В потока от информация за реакциите на западните страни останаха некоментирани фактите, че Русия губи много сделки в тези страни, включително и на военната си индустрия, която изнасяше оръжия в този район за няколко милиарда долара. /Според шефа на „Расоборонаекспорт” –4 млрд долара/ ^14/ 9. Реакции, влияние и двуличие на Европа и САЩ ● Първоначалните реакции и от двете страни на океана бяха белязани от изненада и неподготвеност. ● Дълго време отсъстваше единно послание на западните страни, което най–отчетливо се видя на ежегодната Европейската конференция за сигурност в Мюнхен в началото на февруари 2011 г. ● Очевидно стана неудобството в преодоляването на двуличието в политиката на западните страни към диктатурите от региона и търсещите справедливост демонстранти. Защото Западът помогна например на Бен Али в Тунис да присвои икономиката, на Кадафи в Либия да въоръжи специалните сили с оръжия, които използва срещу противниците си и т.н. Едновременно с това, половин тон злато на Бен Али и до днес се пази редом със златните резерви на САЩ във Fort Knox. От друга страна, ако Европа изоставеше протестиращите в Египет например, съществуваше опасността те да се радикализират. Тоест, тя бе длъжна да заяви подкрепа за демонстрантите. Пропуска се обаче факта, че протестиращите в тези страни излязаха на площадите главно заради несправедливостта къв тях, заради социално–икономическите проблеми, но и срещу дългогодишната подкрепа на западните страни за диктаторските режими. Тези диктатори са изнасяли ежегодно нелегално между 20 и 40 милиарда долара, от които 30% в швейцарски и 25% в английски банки. Приемайки тези средства банките са съдействали на режимите да плащат за политически приятелства, да фалшифицират избори и т.н. А същевременно само 100 милиона долара са достатъчни за едногодишно лечение на 600 000 болни от СПИН. ● След като либийският ръководител Кадафи използва оръжия срещу опозицията, въпросът с щедрите доставки на такива от Запада за тези страни стана още по–болезнен. Разбира се, ставаше дума и за огромни печалби. Само през 2009 г. от ЕС износът на оръжия за Либия е възлязал на 344 млн евро от 27 страни. Само Италия е издала лиценз за износ на самолети, вертолети и оръжия за 112 млн евро, Германия– 53 млн евро, Франция 30,5 млн евро, Великобритания –25 млн евро. Договорените но нереализирани доставки през 2010 г от Русия за Либия достигат 1,4 млрд евро. Ако вълната на протестите достигне Саудитска Арабия и се употреби оръжие, вероятно ще си припомним пък за 60 милиардня проект, включващ 84 изтребители F-15 и хеликоптери „Апачи”, „Блек Хоук” и „Литъл бърд” от САЩ. А правителството на Великобритания от 2003 г. досега е увеличило 4 пъти броя на лицензиите за продажба на оръжие за Саудитска Арабия. Последното правителство в Лондон дори се намеси в британската правораздавателна система и спря разследването на корупционни сигнали при оръжейните сделки със Саудитска Арабия. Най–големите получатели на оръжие в региона са Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ, Ирак, Кувейт. При подобни на сегашните бунтове и въоръжени сблъсъци се използват предимно леки стрелкови оръжия. За тях председателя на Лигата за човешки права в Белгия Benoit Van der Meershen казва: „Леките оръжия убиват всяка година около 500 000 души в цял свят. 90% от тях са цивилни.” ● Двойният морал на Запада продължи и след като събитията в Северна Африка и Близкия Изток бяха в разгара си и беше обявена „подкрепа” за „демократичните революции”. В края на февруари се проведе голям международен панаир в Дубай, предназначен за клиенти от Средния Изток и Африка, на който се предлагаха последните постижения на техниката за подслушване, следене, блокиране на интернет, достъп до компютърни дискове, следене на електронна поща, засичане на местонахождение на обект по GSM и т.н.Тоест инструмените, с които се държат под контрол демократичните движения, технологии, които вече бяха използвани в Иран и др. страни. По експертни данни световният пазар на такава техника в момента е за 100 милиарда евро. А германски експрет изчисли, че до 2018 година само в Саудитска Арабия, където Берлин държи 10% от този пазар, обемът му ще нарастне на 90 милиарда долара. Повечето от фирмите, представени на изложението имат свои филиали в страни като Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства, Египет и др. ● Военната операция в Либия стана арена за демонстрация и изпитване на нови въоръжения. Европейският концерн EADS беше изключително доволен от факта, че многоцелевият изтребител „Юрофайтър” за първи път влезе в реални бойни действия. Липсата на опит от такива досега беше трудна точка за преодоляване в разговори с потенциални клиенти, включително и България. Използвано бе информационно и кибер–оръжие за парализипране на комуникациите и управлението на въоръжените сили на Кадафи. ● Преди всичко икономическите интереси на европейските страни и стратегическите интереси на САЩ определяха поведението им. За САЩ от изключителна важност беше запазването на стабилността на Египет, което е от значение за целия регион и за сигурността на Израел, като главен американски партньор. Инициативите на три страни – Израел, Йордания, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства – пред американското правителство, да намали натиска върху египетското правителство, очерта всъщност и единствените му регионални съюзници. Въпреки предупреждението на американския експерт по Близкия Изток Роберт Баер: Западът трябва да си даде сметка, че „всички негови съюзници вече не съществуват”. ● Показателно е, че големите икономически интереси бяха в основата на активноста на най–високо държавно ниво в разгара на събитията и нестабилността в региона. Президентът на Германия посети Катар за да подкрепи печеливши сделки на германската индустрия, но бе принуден да съкрати маршрута си към Куввейт и Бахрейн поради нестабилността там. В Мароко обаче посещенията бяха много активни. Западни фирми могат да замразят за няколко години участието си в големи проекти, от което ще загубят. Само в Либия например дъщерни фирми на BASF, RWE, SIEMENS са инвестирали милиарди, а някои проекти като този за питейна вода са най–големите в света! ^7/ Западните разузнавателни служби до голяма степен не можаха да се представят убедително пред своите правителства. Можеше да се очаква, че САЩ и Германия по в час със събитията, те имаха най–добри информационни възможности в Египет. Не само заради агентурата на ЦРУ на високо ниво в египетската армия, а и защото германски експерти, повечето с минало във Веермахта, създадоха египетското разузнаване и полиция още след втората световна война.^9/ Качеството на докладите на американското разузнаване до президента обаче е било ниско, твърдят американски конгресмени. И наистина, след събитията в Северна Африка Барак Обама изказа разочарованието си от специалните служби. В едни от последните доклади дори се твърдяло, че протестите няма да доведат до сваляне на режимите. Израелското разузнаване като че ли реагира много по–бързо, което означава, че е имало и ресурсите за това. Израелски генерал не пропусна да се похвали, че навсякъде в региона са били задействани израелски разузнавателни групи, които следят и информират за развитието на обстановката. Освен разузнавателните служби от значение е дипломатическата активност в тези страни. Тук като че ли се повтори безсилието на американските дипломати от началото на миналото десетилетие в Афганистан, когато освен на приеми в рамките на дипломатическия корпус нямаха никакви други контакти. В интерес на истината обаче, САЩ бяха пренесли акцента върху публичната дипломация, концентрирайки се върху обучение на младежи до 25 години и инструктирането им за работа с интернет. Все пак има и по–лошо, докато посолствата на САЩ в Северна Африка бяха донякъде открити към опозиционни представители, френските дипломатически представителства се бяха напълно изолирили от тях. За разлика от представителствата на САЩ и Франция посолството на Германия в Кайро показа изключителна компетентност и активност. Проведени са били срещи не само с представители на демонстриращите, но и с представителите на движението „Мюсюлмански братя”, което предизвикваше толкова въпросителни. Нещо повече, високопоставен немски дипломат е издействал спонсорство от представителства на немска фирма и банка /”Сименс” и „Комерцбанк”/, с което е изкупил огромни количества медикаменти от аптеките и предоставил на протестиращите. Можем само със съжаление да си мислим за бедните контакти на нашите дипломати и пълната им пасивност и страх да предприемат действия, срещи и разговори без да им е наредено от София. Освен разузнавателните служби и дипломацията, събитията показаха колко голямо значение имат неправителствените организации. Близката до германската СвДП фондация „Фридрих Науман” поддържаше от години връзки със сегашната опозиция в Египет. В Либия обаче, М. Кадафи не позволи представителства и дейност на западни фондации, което сега затруднява търсенето на контакти с нови партньори. ● Комплексираното в известна степен и белязано от собствени страхове поведение на европейците прозира и в следния момент от оперативните неодглеждания в политиката: Вместо да се захваща първо с блокиране на сметки на диктатори и техните семейства и издаване на заповеди за забрана на пътуванията им, както и паническите изявления за бежанците, които щяли да залеят Европа, трябваше да се влезе в положението на съседите на Либия, отчитайки, че работещите в либийски фирми 1,5 млн души в опитите си да напуснат страната ще създадат трудности главно на границата с Тунис и Египет, две съседки, които имат достатъчно проблеми със започналите в тях промени. ● По–бързи и решителни реакции имаше едва след изостряне на ситуацията в Либия, но и след по–остри сблъсъци на мнения. Сред официалните реакции на международните организации като ООН, ЕС и НАТО е важно да се отбележат въздържането на петте страни в СС на ООН при приемане на резолюцията на СС на ООН, позицията на Русия за ненамеса в Либия, откроилото се несъгласие на западноевропейски страни от прибързани действия и т.н. Но също така и това, че нямаше никакви противоречия при решенията за изключване на Либия от Комитета по правата на човека, при налагането на забрана за внос на оръжие, при призива за незабавно прекратяване на насилието. Разнобоят обаче най–отчетливо бе демонстриран в навечерието на срещата на министрите на външните работи на ЕС на 10.03.2011 г., Франция без да изчака заседанието се обяви за подкрепа на едно от бунтовническите формирования, макар и самообявило са за национално, което бе неадекватна реакция, предвид на това, че ЕС подкрепя държави, а не партии или неясни формирования. Не може да не прави впечатление и фактът, че независимо от ясното становище, изразено от главния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен относно военна намеса, страни–членки на Алианса изразиха в рамките на ЕС коренно противоположно мнение, а за военна намеса – само Франция и Великобритания. Въздържането на Германия, което раздразни Вашингтон се дължеше на комплекс от причини– конкуренцията с Франция, различната оценка на разузнаването, вътрешнополитически съображения и др. Турция премина през няколко етапа– от обидата, че първоначално не бе поканена от Франция, през блокиране на решения, до активни действия за основен посредник с либийската опозиция и принос в хуманитарната операция. Франция обаче се самоманеврира в безизходна ситуация, защото всяко нейно следващо действие ще води до влошаване на положението й. По същество спорните моменти се оформиха около начина на налагането на зоната за забрана на полети, средствата за постигане на крайните цели, да се преодоставят или не въоръжения на бунтовниците и т.н. Фактът, че само 6 от 28 страни–членки на НАТО /Белгия, Канада, Дания, Франция, Норвегия и Великобритания/ се включиха във военната операция бе достатъчно показателен. Обвиненията, че НАТО не се справя са само предвестник на предстоящи в близко бъдеще дебати за ефективността и рентабилността на Алианса.^18/ Всичко това оказа въздейсдтвие върху опозиционните сили и действията на силите на М.Кадафи, както и на общественото мнение в западните страни. Оттеглянето на САЩ от въздушната и военноморска военна операция срещу Либия може да доведе до въвличането на европейските страни в неизбежна наземна операция, а тогава противоречята между европейските страни ще се разразят с още по–голяма сила. 10. Фундаментални въпроси, предизвикани от събитията Процесите в Северна Африка и Близкия Изток активизираха водещите се вече дискусии по следните фундаментални въпроси, които изискват отделно и много по–задълбочено изследване: ● Съвместими ли са исляма и свободата, исляма и демокрацията? ● Ще вземат ли инициатива и надмощие радикалните ислямисти? ● Ще се справят ли сами теолозите, преодолявайки проблемите в исляма днес? ● Ще се промени ли отношението на САЩ и Запада към мюсюлманите? ● Възможен ли е оздравителен ефект върху европейските общества в средносрочен план в резултат на промените в Северна Африка и Близкия Изток? Ако се стигне до истинско модернизиране на мюсюлманския свят: – ще се промени коренно положението на мюсюлманите; – ще се намали миграцията към Европа; – ще се възстанови самочувствието на мюсюлманите. Осъзнаването на факта, че диктаторските режими до голяма степен носят вината за формираните комплекси за малоценност в мюсюлманите и гнева им срещу Запада, както Западът носи вината за двуличието си, с което проповядваше човешки права, а подпомагаше икономически и военно диктаторите, крие обновителна енергия за европейските общества и мюсюлманските емигранти сред тях. ^10/ 11. Регионални и геополитически последици ● Предвид на това, че се намираме в началото на фундаментални промени в региона, може да се прогнозира, че през следващите години ще сме свидетели на една продължителна дестабилизация на същия с произтичащите от това последствия за сигурността, икономиката и политиката. ● Повишаването на цените на суровините, което вече е факт, ще зависи от размера на „разлива” на революционния хаос, от това, дали той ще обхване и страни като Саудитска Арабия. Критичния праг на цената на един барел е този, който имаше и през 2008 г. – 147 долара за барел. Нива от 220 долара на барел могат да се очакват само, ако след срив и в Саудитска Арабия се стигне до блокиране на проливи и терористични актове срещу нефтопроводи. Ясно е, че това ще доведе до значително забавяне на световната икономика. Въпросът е, дали досегашното правило, че 10%–тно увеличаване цената на нефта води до 0,25% намаляване на глабалния икономически ръст, ще остане валидно, още повече, че някои страни ще бъдат по–засегнати от други. В дългосрочен план обаче ще се стигне до нови кризи и това беше ясно и преди събитията в Северна Африка и Близкия Изток, защото повечето източници се намират в нестабилни страни, а търсенето ще започне да превишава предлагането. Затова и преди кризата в този регион беше ясно, че трябва да се търсят решения, водещи към намаляване на зависимостта от нефтените доставки. ● При евентуална крайна ситуация като затваряне на Суецкия канал би нарастнала чувствително зависимостта на ЕС от доставките от Русия, която пък ще прокарва може би по–лесно своите интереси в постсъветското пространство. ● Събитията ще се отразят на бъдещето на инфраструктурни проекти, като например „Набуко” би изостанал още повече, око следваме логиката, че при него се разчита на доставки от мюсюлмански страни. ● Временно изтегляне на чужди инвеститори, като вече е факт насочването им към съседни, но по–стабилни страни. ● Израел, който имаше мирни договори единствено с Египет и Йордания, ще бъде принуден в условия на дестабилизация и засилващи се опасения или да предприеме силови ходове, за което свидетелстват извънредното увеличаване на военния бюджет още в началото на събитията в Египет, или в ускорен порядък да постигне мир с палестинците. ● Евентуална опасност от разпалване на военни действия, които да обхванат целия регион, произтича не от военни действия като тези в Либия, които могат да бъдат и капсулирани, а от шиитско–сунитски сблъсък, провокиране на Иран, война в Ливан и Палестина. Възможно е Израел да „накаже” Сирия, но също да удари и по ядрения потенциал на Иран. ● Равновесието на силите в региона ще претърпи сериозни промени. Ролята на Иран и неговото влияние ще нарастват, а възможностите за въздействие върху него от Запада ще намаляват. „Иран е големият печеливш”, заяви американски съветник по региона. Духовният лидер на Иран Али Хаменей открито заяви: „Влиянието на Израел и САЩ в региона отслабва, това дава историческа възможност на ислямските държави да станат по–силни.” Самочувствието на шиитите ще се увеличава /Бахрейн, Кувейт, ОАЕ, Ирак, Сирия, Ливан/. Ще отслабва ролята на Саудитска Арабия. ● Турция е в благоприятна възможност да продължи новата си политика спрямо мюсюлманските страни, търсейки утвърждаване на своята роля, в резултат на което тя ще действа все повече с повишенво самочувствие и ще отстоява все по–често различни от Европа и САЩ позиции в международни форуми. ● Очакването Китай да се намеси в „голямата игра”^13/ противоречи на принципни положения във външната му политика, но той може би наистина ще направи това косвено, защото трябва да защити свои преди всичко икономически интереси. Като се има предвид, че през Ормузкия пролив се осъществява голяма част от нефтените доставки за Китай, става ясно, че още при изостряне на ситуацията и засягане на проливите, може да има последствия и за Китай.^11/В стратегически план продължителния икономически растеж и предимство на евтините стоки може да бъде възпрепятствано, ако новите държави, които ще бъдат изградени в Северна Африка и Близкия Изток се превърнат в производител и изгоден износител на широк кръг продукти. ● Отслабване на влиянието на САЩ и Европа в региона, което само усилва очакваното такова през следващите десетилетия в света като цяло. Степента на нарушаване на баланса, поддържан от геополитическата ос САЩ–Израел–Египет–Саудитска Арабия, ще предопредели трудностите в преформулиране на американската политика. Една от предлаганите от американски експерти насоки е сближаване с Техеран, за да не се рискува загуба на влияние в Средния Изток. Такава промяна обаче би била трудна, като се има предвид, че неизбежното постигане на иранската амбиция за регионално надмощие се сблъсква с интересите на Запада за контрол на ресурсите в региона на всяка цена. ● Силно затруднена може да се окаже борбата срещу тероризма. Така например, САЩ ползваха информация от египетското разузнаване, което разполага с по–широки разузнавателни възможности в някои територии, в които американците трудно проникват със своя агентура /Ивицата Газа, Судан и др./. Водещи офицери от германското разузнаване са имали дори общи агентурни източници в ислямисткия контингент. Независимо от сегашното оставане на терористичните организации на заден план, те във всички случаи ще се възползват в бъдеще от ситуацията в региона за да се намесят в протичащите процеси. Ако има продължителна гражданска война в Либия, или разпадане на страната, то тя би се превърнала в притегателна точка на радикални ислямисти, на което сме свидетели при други „провалени” държави. А това пък от своя страна ще дестабилизира региона и ще увеличи потенциала на тероризма, застращаващ и развитите държави. ● Нова ситуация пред някои и без това буксуващи инициативи като тази на френския президент Саркузи за Средиземноморски съюз, опираща се на бившите вече президенти на Египет и Тунис, а в икономически план под въпрос остава проектът за електроенергийна преносна мрежа обхващаща Средиземноморския регион. ● Разместване на силите на влияние: Париж губи пред Берлин, а пред последния се разкриват нови шансове в Северна Африка. Някои европейски страни ще загубят свои партньори, други ще спечелят нови, в една нова борба за влияние. ● Необходимост от формулиране на нова политика на ЕС към региона. ● Набиращата сила групировка BRICS /Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка/, която осъди военната операция в Либия, може да се превърне в нов център на световната политика и глобалната икономика. 12. България и събитията в Сеферна Африка и Близкия Изток А/ Преки и косвени последствия за България На настоящия етап се дискутират само две последствия за България– повишаването на цените на петрола и евентуална опява на бежански вълни. Всъщност за страната ни се очертават последствия поне в още 5–6 направления. ● Влиянието, което увеличаването на цените на петрола ще окаже върху Европа неизбежно ще се отрази и в България като страна зависеща както от търговския обмен с европейските страни, така и от доставките на енергоносители. ● В зависимост от разрастването на дестабилизацията в страните от Северна Африка и Близкия Изток и появата на бежански вълни, България ще бъде засегната и неизбежно ще се превърне не само в транзитна страна за тях, но и в страна–приемник на определен брой граждани от страни, намиращи в революционна трансформация. Евентуално въвеждане на по–строги критерии за опазване на европейските граници и отлагане приемането ни в Шенген ще се превърне в ново предизвикателство за България. Защото нещата не се свеждат само до техническо осигуряване. В Европа отдавна не се практикува "линейния" граничен контрол, а се реализира стратегията на изнесения контрол и защита в страните на произход на заплахата и в транзитните страни. А за това е необходим кадрови капацитет и двустранни договорености. ● Въвличане на страната ни в умиротворителни операции като член на НАТО и ЕС /както предвижда План за евентуално решаване на Израелско– Палестинсикя конфликт/ или в наблюдателски мисии /както се очертава в една ранна фаза на събитията в Либия/. ● Заделяне на средства в евентуален мащабен план на Запада за финансова подкрепа, а преди това за текущи хуманитарни операции. ● Загуби на българската военна промишленост, която имаше клиенти сред арабските страни и съответните поръчки и ще се отразят негативно заради и без това трудните условия на техния бизнес. Цялата им годишна продукция е за около 200–250 милиона долара, а с цивилната– общо над 400 млн долара. ● Негативи от неизпълнение на договора с Египет за доставки на природен газ. ● Загуби за туристическите фирми. Те обаче частично биха могли да бъдат компенсирани от пренасочване на туристи от Западна Европа от арабските страни към Балканите, включително –България. ● Останалият двустранен бизнес, колкото и малък да е той, в повечето случаи ще бъде прекратен или сведен до минимум поне през следващите няколко години. Това е становището и на големи европейски компании, които работеха в региона и то по значително по–големи проекти от нашите. В бъдеще обаче регионът ще продължгава да е инетересен за България. Водната криза например позволява да се разширят доставките на български минерални води. Има шансове за завръщане на строителните ни фирми в страни от региона, които в миналото се ползваха с висок авторитет. ● Ако западните страни признаят за легитимен самообявилия се Национален съвет на Либия, начело с бившия правосъден министър, а нещата вече вървят натам, България ще има проблем с присъединяването си към позицията на страните–членки на съюзите, в които членува /ЕС и НАТО/, тъй като това лице е свързано с мъченията на българските медици и получи министерския пост на гърба на тяхното страдание. Б/ Необходими действия и инициативи ● Необходимо е на базата на приетата вече Концепция за национална сигурност да се разработи Външнополитическа стратегия на страната, която да гарантира основните направления на външната ни политика, независимо от смяната на правителствата, като в нея Близкият Изток и Африка заемат подобващо място в съответствие с перспективите им за развитие и нашите национални интереси. ● Динамичното развитие на събитията и решенията на международната общност изискват България да има готови или изработва бързо ясни свои позиции. Не е достатъчно да правим това, което правят другите. Необходимо е ясно да кажем, защо се присъединяваме към определени санкции, дали подкрепяме или не военна намеса, дали сме готови да приемем повече от допустимия брой бежанци и т.н. Ако МВнР няма капацитетът за това, то МС може да създаде временен център за следене на обстановката и прогнозиране на промените в регионален и в геополитически план. ● Ако се развие най–негативния вариант за широка ислямизация на Близкия Изток и се сбъдне прогнозата на един български професор /Вл. Чуков/ за формиране на оста Израел–Блаканите срещу тази на Турция– Арабския свят, България ще изпадне в твърде неизгодна ситуация, която ще затруднява развитието на пълноценни отношения с арабските страни. ● България не трябва да изчаква и се присъединява към позициите на другите, а да иницира и подкрепи в обсъжданията и споровете една реалистична и перспективна политика на ЕС, изразяваща се в партньорство и отваряне на страните от Северна Африка и Близкия Изток плюс мащабна международна финансова помощ за тяхното модернизиране. ● Необходима е твърда политика за недопускане приемането на повече бежанци от колкото имаме капацитет да подслоним и осигурим. Внимателно трябва да се преценят негативите, които могат да произтекат от „милитаризирането” на Frontex /изграждане на военно–цивилна гранична система/ за възпрепятстване на бежанския поток, защото става дума не само за общата сума от 30 млн евро, но и за въвеждане на премахнат вече по Шенген контрол и създаване на централизирани структури в нарушение на Шенгенския граничен кодекс. ● Известно компенсиране на загубите на отбранителната ни индустрия може да се постигне чрез по–голяма подкрепа на държавата за нея– ускоряване приемането на Стратегия за развитие на отбранителната индустрия през следващите 15 години, подкрепа за включването й в проекти на Европейската агенция по отбрана, увеличаване бюджета за научно–техническа и изследователска дейност. ● При очертаващия се процес срещу Муамар Кадафи ще бъде възможно предявяване на обвинения и във връзка с българските медицински сестри, за което ще трябва отново да се отворят делата и подготвят материалите за такова развитие. ● Необходимо е създаване на кадрови потенциал в дипломацията ни по страните от Северна Африка и Близкия Изток, който беше разпилян в периода на прехода. Днес не само че няма достатъчно експерти по Близкия Изток, но няма и хора с турски език и познавачи на страната разбира се, за дипломатическите ни предсдтавителства в Турция. ● Така както след 11.09.2001 г. настъпиха промени в работата на разузнаватевлните служби, така и сега това ще се случи и ще изисква и от България известни усилия. Те трябва да бъдат насочени в 4 основни направления: повишаване ефективността на дейността им, включително възстановяване на предишни възможности в района на Близкия Изток и подобряване на анализаторската дейност, активизиране на партньорските връзки и подобряване на целевото финансиране чрез бюджетите им, особено в агентурния апарат и техническите им възможности. ● Целесъобразно е България да се превърне отново в едно от местата в Европа за обучение на идващото ново поколение в арабските страни, като се възползваме в бъдеще от тях за едно по–конструктивно сътрудничество, отколкото от предишното поколение минало през университети на България, заемало дори министерски постове, без политиците в София дори и да знаят за това. Бележки: 1/ Движението „Мюсюлмански братя” е основано през 1928 г. и забранена през 1954 г. На изборите през 2000 г. печелят 17 места в Парламента на Египет, а през 2005 г. – 88 места, което е и най–добрият им резултат. През 2008 г. се обявиха в подкрепа на Европейския парламент, когато същият осъди режима на Мубарак за неспазване на човешките права. 2/ Още по време на протестите в Иран през лятото на 2009 г. опозиционните групи използваха Twitter, Facebook и силно разпространената в Иран Frienster. 3/ Yes, It Could Happen Here Why Saudi Arabia is ripe for revolution. BY MADAWI AL-RASHEED FEBRUARY 28, 2011, Foreign Polic 4/ John Vidal, Öl kann man nicht trinken, Der Freitag, 23.02.2011 5/ Александр Шустов, Египетский сценарий для СНГ, http://www.stoletie.ru/geopolitika/ jegipetskij_scenarij_dla_sng_2011-02-09.htm 6/ Anja Hoffmann, „Gegen den Absolutismus” www.taz.de , 03.03. 2011 7/ Дъщерната фирма на BASF – Wintershall реализира в Либия инвестиции от 2 млрд, което е най–голямата петролна чуждестранна инвестиция. Дъщерната фирма на RWE –DEA има концесии за добив на нефт и газ в област от 40 000 кв км. Siemens участва в либийски проект за водоснабдяване, който е най–големия в света за питейна вода. 8/ Oliver Roy, „Paris hat viel Credit verloren”, http://www.nzz.ch/nachrichten/kultur/aktuell/paris_hat_viel_kredit_verloren_1.9749866.html 9/ Влиянието на Германия върху репресивния апарат на Египет и разузнавателните му служби почива на исторически събития от времето след Втората световна война. Офицери от Веермахта възстановяват не савмо армията и военната индустрия , но и полицията, разузнаването и пропагандния апарат на Египет. Германците са всъщност освободени от английски плен и остават в Египет. Ото Скорцени подбира над 100 съветници за подготовка и изграждане на репресивния апарат. Работата им е съгласувана със САЩ. Продадено е и значително количество немско оръжие. 10/ Thomas Hanke, Europa profitiert vom Islam, Handelsblatt, 24.02.2011 11/ На излизане от Персийския залив се намира Ормузкия пролив, със 195 км дължина, през който се осъществява една трета от световния експрот на нефт по море и голяма част от доставките на нефт за Китай. 12/ На 25 февруари 2011 г. САЩ, Великобритания, Франция и Германия внасят проект на резолюция на СС на ООН 13/ Станислав Тарасов, Кой управлява „революционния хаос”, regnum.ru 14/ Последните договорени количества въоръжение от Русия за Либия: 12 многоцелеви изтребителя Су–35, 42 танка Т–90, Зенитноракетни комплекси, вкл. С–300, подводници „Кило”, морски мини, лекострелково оръжие и боеприпаси. 15/ В Либия има 140 племена и големи фамилии. От тях 30 имат влияние в страната и региона Част от тях живеят в Тунис, Египет и дори Чад. 16/ Преди Либия да извоюва независимостта си през 1951 год. e имало 3 автономни провинции Tripolitanien, Fezzan, Cyrenaika. Крал Идрис плаща скъпо за независимостта на страната, предоставяйки военни бази и право на ексдплоатация на нефтени и газови находища на САЩ и Великобритания. Истинска независимост Либия получава при Кадафи. 17/ В Съвета за сътрудничество в Персийския залив членуват Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман. 18/ Steven Metz, www.tnr.com , The New republic, 15.04.2011 Анализът е приключен на 10.03.2011 г. Директор на Центъра Симеон Николов	БЮЛЕТИН технологии, въоръжение, наука Последен брой Предишни бюлетини № 1 № 2 № 3 № 4 ПРЕПОРЪЧВАМЕ Пестеливата суперсила Сенчестият пазар Косовският възел на Балканите Десетилетието. В сянката на лидери, избори и войни Gudrun Krämer: Demokratie im Islam The Constitution of Liberty GCHQ. The uncensored story of Britain's Most Secret Intelligence Agency Новое дворянство: Очерки истории ФСБ Hein G. Kiessling, ISI und R&AW Alexander Rahr, „Der kalte Freund – warum wir Russland brauchen: Die Insider-Analyse“ "Развилки новейшей истории России". Егор Гайдар, Анатолий Чубайс Tom Koenigs, Machen wir Frieden oder haben wir Krieg? "Was Muslime wirklich denken. Der Alltag, die Extremisten, die Wahrheit dazwischen" "Weniger Demokratie wagen" , Laszlo Trankovits , Verlag der Frankfurter Allgemeinen Zeitung Kissinger H. On China. The Penguin Press, 2011. - 586 p. Helmut Schmidt: Religion in der Verantwortung.

csr.office@yahoo.com	2009 Всички права запазени. Последна актуализация	30.11.2016